Сесил Бьодкер
Силас и черната кобила (2)

Глава II
Силас печели облог

Когато късно след обяд Силас отново се появи при търговеца на коне, той изглеждаше съвсем бодър и отпочинал. Огледа конюшнята с ясни очи и интересът му към животните не убягна на Бартолин.

„Доста коне има тук“, помисли си той. Конюшнята беше почти пълна и когато човек хвърлеше поглед към редицата, която се бе разгънала от единия до другия край на дългата постройка, пред него се разкриваше чудесна гледка.

Бартолин с право можеше да се гордее. Но сигурно да се грижиш за тях беше трудна работа.

— Е, сега изглеждаш малко по-бодър — каза той, когато Силас отиде при него.

— Но и тук вече нищо не остана — отговори момчето доволно и се поглади по корема.

— От какво не е останало нищо?

Гласът на търговеца на коне бе изпълнен с мрачни предчувствия.

— От храната — каза Силас направо. — Само дето съм толкова жаден. Нямаш ли нещо за пиене?

— Всичко ли изяде?

Бартолин не вярваше на ушите си:

— И не си ми оставил нищо?

— Гладен бях! — увери го Силас.

— Въпреки това можеше да отделиш нещо и за мене. В края на краищата хлябът и саламът са мои. А сега няма и нищо за вечеря.

— Вчера пък аз нищо не бях ял. И то целия ден. Но аз нямам нищо общо с твоя глад — каза Бартолин. — Сега в замяна на това ще ми помогнеш да се оправя с конете. Днес пропилях толкова много време заради теб!

— Аз обичам конете — каза Силас отзивчиво.

— Можеш ли да ринеш? — попита Бартолин.

Силас не отговори веднага и Бартолин помисли, че момчето сигурно не знае какво значи това.

— Можеш ли да изринеш и да изхвърлиш всичко това с количката? — каза той, като посочи тъмната купчина слама и конски тор, натрупана зад конете.

— Всичко това? — попита Силас, като измери с очи обора.

— Да.

— Не вярвам — каза момчето.

— Разбира се, че можеш — каза Бартолин бързо. — Ето виж, ще ти покажа. Трябва да правиш само това. — Той загреба с вилата и напълни количката с тор. — Съвсем не е трудно — обясни той. — Купчината оборски тор е ей там, до вратата. — Той посочи през конюшнята.

— Май че не ми се иска много — каза Силас.

— Не ти се иска? — гневно изкрещя Бартолин. — Да не би да мислиш, че на мен ми се иска да стоя гладен до довечера? Ще правиш това, което ти кажа! Когато бях на твоята възраст, никой не ме е питал дали ми се иска да рина.

— Да, но аз съм толкова жаден — каза Силас. — Там имаше толкова много хляб.

— Кладенецът е навън от другата страна — каза Бартолин и посочи с дръжката на вилата към противоположната на реката страна на къщата.

Силас не се помръдна.

— Сигурно си очаквал да получиш бира, нали? — каза подигравателно Бартолин, като видя, че момчето не помръдва.

— За предпочитане е — отговори Силас.

Бартолин беше на път да избухне отново, но се въздържа.

— Можеш да получиш бира след като свършиш работата.

— Така ли? — каза Силас и отиде да пие вода от кладенеца.

Бартолин стоеше в конюшнята и подръпваше брадата си. Да можеше сега да накара момчето да остане, мислеше си той, да можеше да го накара да стане коняр. Явно не беше много способно, но ще се научи, а и ще порасне. Мисълта се хареса на Бартолин, невинаги е лесно да си сам, а когато трябваше да излиза да пазарува, всеки път се налагаше да наема някой от града да го замества, докато го няма.

Зад къщата минаваше, пътят. Докато вдигаше ведрото, Силас стоеше и го гледаше — съвсем обикновен път, не особено добър, но все някъде водеше. Той се унесе в мислите си, като се мъчеше да си представи къде е краят му.

— Къде се дяна? — попита Бартолин, когато той най-после се върна.

— Просто гледах пътя — каза Силас. — Къде ли отива?

— Всъщност можеш да станеш коняр при мене — побърза да каже Бартолин.

Силас се замисли.

— Преди малко ти самият каза, че обичаш конете — подкани го Бартолин, — а и след като нямаш желание да ставаш гълтач на саби?

Силас завъртя глава така, че косата му се разтърси.

— Ето, виждаш ли, така си и мислех — тържествуваше Бартолин, — по-добре остани при мене.

— Какво ще получа за това? — попита Силас.

Сега беше ред на Бартолин да се замисли.

— Хм, какво ще получиш… във всеки случай няма да гладуваш — каза Бартолин.

— Но нали извън храната трябва да имам и заплата?

Бартолин измери момчето от горе до долу.

— Всъщност на колко години си? — попита той. — Не изглеждаш много голям.

— Тринадесет — отговори Силас.

— Така. Когато аз бях на твоята възраст, бях щастлив, когато можех да получа храна и подслон срещу работата си.

Силас гледаше разсеяно навън и не отговори.

— Но първо трябва да видим за какво те бива — каза окуражително Бартолин.

— Искам да имам кон — каза изведнъж Силас.

— Какво? — попита Бартолин. Той все още не можеше да разбере.

— Ще се съглася, при условие че ми дадеш един кон — повтори момчето, сякаш това беше най-естественото нещо на света.

— Кон ли каза? — Бартолин го гледаше така, сякаш го виждаше за първи път.

Силас кимна с глава.

Търговецът на коне избухна в гръмогласен смях.

— Да не си полудял? — изрева той.

Силас можеше да види чак гърлото му.

— И какво ще правиш с него? — попита Бартолин, когато отново дойде на себе си. — Ще търгуваш ли? — Той разглеждаше момчето от горе до долу с подновен интерес. Съвсем не беше изключено в момчето да се крие бъдещ търговец на коне.

Силас поклати глава.

— Какво тогава?

— Ще го яздя — каза Силас.

Това накара Бартолин да избухне отново в смях.

— Ти? Ще го яздиш? Наистина, ставаш все по-умен и по-умен — смееше се той. — Знаеш ли поне кое е предната и кое задната част на коня?

Бартолин напълни една количка с тор и я изкара навън, докато размисляше върху предложението на момчето. Той имаше нужда от помощник, а и винаги можеше да намери някоя стара кранта на изгодна цена. Това може би съвсем не беше лоша идея. Такъв хлапак едва ли може да различи друго, освен цветовете. Той вкара отново количката вътре.

— Но ще трябва да останеш известно време тук — каза той на Силас. — Един кон струва твърде скъпо и аз трябва да бъда сигурен, че няма да офейкаш още в самото начало.

Силас се зарадва.

— Аз вече избрах кой ще бъде конят! — каза той.

Бартолин извърна глава.

— Така ли?

— Този там — каза Силас, без да се колебае, и посочи една лека черна кобила, която стоеше и нервно потропваше с крака.

Бартолин беше готов да избухне отново, но се въздържа. Силас бе посочил най-добрия и най-скъпия му кон, но това сигурно беше случайно. Той заведе Силас до няколко кротки дългогриви дребни коне и започна да изтъква куп добри качества у тях.

Силас го изгледа с дълбоко презрение.

— Аз имах предвид кон — каза той.

Бартолин се стресна.

— Да, разбира се, мога да ти купя някой — каза той угоднически.

— Не, това ще е само този кон — настоя момчето и посочи отново черната кобила.

— Но защо? — искаше да знае Бартолин.

— Защото е най-добрият — каза Силас.

— Ти си се побъркал — не можа да се въздържи Бартолин, но момчето имаше право.

Някакъв необуздан смях се отприщи дълбоко в този голям, дебел мъж, и изгърмя в устата му, но в него нямаше нищо весело.

— На теб може и да ти хареса да ринеш! — изрева той.

— Не мога да понасям да рина — призна си Силас.

— Ще трябва да ринеш поне трийсет години, ако искаш да спечелиш този кон. Всъщност колко време мислиш да останеш?

— Докато го изплатя — каза Силас, без да трепне.

— Да, но конят ще умре от старост, докато ти успееш да го изплатиш — продължи Бартолин, без да понижава глас. Когато викаше, от устата му пръскаха слюнки, но Силас дори не си изтри лицето с ръкав.

Бартолин се опита отново да избута момчето към малките коне. На тях нищо не им липсваше.

Но Силас упорстваше и държеше на своето. „Това не са никакви коне“, твърдеше той.

— Стори ми се, ти каза, че го искаш, за да го яздиш? — каза Бартолин язвително.

— Именно — каза Силас.

На Бартолин почна да му се вие свят. Нима един такъв мърльо ще стои тук и ще му поставя условия? Ако си въобразява, че човек може да се научи да язди такъв кон, греши. Той ще го хвърли веднага, няма дори да му даде възможност да го яхне.

Светкавична мисъл озари Бартолин.

— Можеш да го получиш! — каза той изведнъж.

Това дойде като изневиделица за Силас, който се въртеше на босите си пети и гледаше проницателно мъжа в лицето.

— Как да го получа?

— Безплатно — озъби се Бартолин. — Конят е твой, ако успееш да го яздиш оттук до края на пътеката и обратно.

Силас го гледаше недоверчиво. Опитваше се да разбере какво се крие зад това. Човек като Бартолин не би подарил своя най-добър кон просто така, без нищо, трябваше да поиска нещо в замяна.

Гласът на търговеца на коне стана заплашителен.

— Но ако се провалиш, ще ми работиш поне две години безплатно — каза той. — Съгласен ли си?

— Колко пъти мога да опитам?

— Един.

Силас не смееше да си поеме дъх. Истински кон!

— Разбира се, ще получаваш храна — добави Бартолин — и може би чифт дървени обувки за зимата. Но никакви пари!… Е? — Бартолин губеше търпение, тъй като Силас не казваше нищо. — Успееш ли да го яздиш, конят е твой, паднеш ли, ти си мой. Също и ако не успееш да го яхнеш — прибави той хитро. — Наемаш ли се?

— Да — каза Силас и пое дълбоко въздух.

Бартолин се усмихна доволно. Безплатен коняр за две години, това не беше чак толкова лошо. Той бързо отиде и отвърза коня, който тръскаше глава и показваше бялото на очите си. Силас следеше движенията му с голямо внимание и още не можеше да повярва. Безплатен кон — само ако го поязди от единия до другия край на пътеката.

Бартолин не каза нищо за седло и стремена и тъй като момчето също не спомена нищо, той прие това като знак, че то няма представа как изобщо се язди. Не знаеше нищичко. Нещо приятно забълбука в него.

И както бе предполагал, веднага щом излезе на светло и въздух, конят започна да рита. Непрекъснато се опитваше да се освободи. Силас старателно избягваше да се приближи и остави Бартолин да изведе животното на голямото свободно място пред вратата, която той затвори внимателно зад себе си.

Младите коне, които се разхождаха отпред, се приближиха любопитно, за да разгледат госта, но като забелязаха колко необуздан е новодошлият, спряха плътно притиснати един о друг по средата на поляната.

Силас видя това.

И Бартолин го видя и си помисли, че те усещат как трябва да се държат при такова важно посещение. Младите коне не смееха да се доближат.

— Сега — каза Бартолин на Силас — ела насам!

Силас застана и здраво хвана юздата, както Бартолин му показа.

— Държиш ли здраво? — попита мъжът.

— Да — отговори момчето.

— Ако не можеш да го яхнеш сам, посегни към плета и използвай някой кол — каза Бартолин.

Силас кимна с глава, да, беше разбрал добре.

Бартолин се усмихна сам на себе си, защото знаеше, че конят в никакъв случай няма да се остави да бъде отведен от такъв малчуган. На минутата щеше да се освободи и да избяга, именно затова всичко трябваше да стане в ограденото място, той нямаше намерение да загуби коня си.

— Хвана ли я?

Момчето кимна, хвана с другата ръка юздата, а с тази се опря на врата на коня.

„Това изглежда напълно безсмислено, но нека сам да се оправя“, помисли си Бартолин. Той пусна коня и побърза да се дръпне към вратата.

В мига, в който кобилата усети, че е сама с момчето, тя се изправи на задните си крака, така че повдигна Силас във въздуха. Той остана да виси. Бартолин успя да види само как момчето се отстрани от коня с помощта на ръката, която беше опряло на шията на животното. Така то висеше косо, а не надолу.

Затова не попадна под предните крака, когато конят с рязко движение го блъсна в земята, като повдигна задницата си.

— Фу! — помисли си с презрение Бартолин.

Конят повтори действието, но Силас продължи да виси здраво. След като това не помогна, конят смени тактиката и започна да скача настрани, за да може по този начин да го стъпче.

За най-голямо учудване на Бартолин, момчето все още здраво се държеше за гривата и едновременно с това успяваше да избягва нападенията на животното. Той не беше очаквал това.

Очевидно кобилата също не беше го очаквала, защото изведнъж препусна в краткотраен и раздразнен галоп покрай оградата, за да го отърси от себе си. Но когато и това не помогна, тя се спусна в силен тръс без посока, с подивели очи, очевидно уплашена от този странен човек, от когато не можеше да се освободи.

Бартолин очакваше, че сега Силас ще се пусне, но малчуганът следваше леко коня, отчасти носен, отчасти тичайки по земята.

„Наистина дяволска работа“, промърмори слисано търговецът на коне, като застана до вратата, за да може за всеки случай да попречи на животното да я прескочи, когато се върне обратно.

Никога не бе виждал подобно нещо. Силас все още висеше на коня. И дори му стигаше въздух да говори и да се смее по време на препускането. Нима не го чу съвсем ясно, когато мина покрай него, подскачайки с огромни крачки?

„Но трябва да го яхне“, мислеше си Бартолин, „трябва да язди кобилата от единия край на пътеката до другия и обратно, иначе не важи“. Не беше достатъчно само да бяга отстрани — той искаше да види как хлапето ще накара коня да стои мирно, докато го яхне.

Но още преди добрият Бартолин да довърши мисълта си, Силас скочи покрай коня и успя да преметне единия си крак на гърба му.

Така висеше той, докато животното премина в див галоп, обхванато отново от ужас. Ох, ох, как само висеше и подскачаше нагоре и надолу като вързоп. Бартолин забрави да си поеме дъх при тази гледка.

А кончетата, които досега стояха страхливо в средата на поляната и само тъпчеха на едно място, взеха бързия галоп за предизвикателство и те да участват в играта. И всички едновременно, наплашени и буйни, със силен грохот се понесоха след кобилата като ураган.

Бартолин стоеше до портата и трескаво гризеше един кичур от рошавата си брада. Всичко се развиваше съвсем не така, както бе предвидил, и той очакваше всеки миг да види смазаното тяло на момчето зад табуна. Дори най-развихрената фантазия не би могла да си представи това, което ставаше пред очите на Бартолин. Просто беше невъзможно всичко да свърши добре, момчето не би могло по никакъв начин да се измъкне безнаказано от едно падане и той, Бартолин, нямаше никаква възможност да се намеси. Ако се изпречеше пред кобилата, след която препускаше цялото стадо от млади коне, щеше да бъде смачкан. Той напъха още брада в устата си и силно задъвка. Наистина, никой не подозираше, че момчето е слязло при него, и ако стане на пихтия, той може просто да го сложи обратно в лодката и да го остави да отплува по-нататък, както беше дошло, но той не се поблазни от това хрумване. От друга страна не виждаше как Силас ще се измъкне от омагьосания кръг, в който се намираше. Затова той съвсем онемя, когато Силас бавно и много внимателно се изправи и седна. Бартолин вече сам не знаеше колко обиколки беше направила кобилата край оградата, но те не бяха малко.

Видът на момчето, което се бе изправило на коня, веднага го изпълни с неописуемо облекчение. Но още в мига, когато му стана ясно, че Силас язди, наистина седи на коня и язди, облекчението се превърна в горчив гняв и съжаление. Противен хлапак, мързелив и нахален безделник, нима щеше наистина така без нищо да измъкне този превъзходен кон от него, от Бартолин? Нима имаше право просто така да му вземе коня? Никога! Не беше казал, че може да язди, изобщо нищо не беше казал, това не е почтена игра!

Вените по челото на Бартолин се издуха, докато Силас караше кобилата да препуска непрекъснато покрай него, така че й излизаше пяна от устата. Сега той я контролираше напълно и постепенно започна да намалява скоростта, докато конят мина в тръс и спря точно пред мрачния мъж.

— Видя ли, че можах! — каза Силас тържествуващо. Лицето му беше окаляно и косата му беше полепнала по челото, но очите му блестяха.

— Но той целият е мокър! — каза Силас.

— Пълно изтощение! — неочаквано каза Бартолин.

— Аз ще го избърша — отговори Силас и се смъкна от измореното потно животно.

— Да не си посмял! — сряза го Бартолин.

— Но той целият е мокър — каза Силас.

— Аз ще се заема с това. Отвори портата!

Всичката радост изчезна от лицето на момчето и без да каже нищо, то отвори портата, като последва Бартолин и коня в конюшнята. Тук мъжът с бързи движения започна да търка черната лъскава кожа с наръчи суха слама.

Силас дълго го гледа мълчаливо.

— Това значи ли, че въпреки всичко няма да ми го дадеш? — попита той.

Бартолин изломоти нещо неразбираемо и се наведе да изтрие корема на коня.

— Какво стоиш и зяпаш такъв! — извика внезапно. — Успя да пояздиш, нали? Иди оправи там юздите. А какво ще ти платя, ще видим, след като разбера какво можеш.

— Така не е честно! — каза Силас без да помръдне.

— Нали те наех като коняр? — извика Бартолин.

— Конят е мой! — каза Силас сериозно. — Обзаложили се бяхме!

— Вятър сме се обзаложили! — извика Бартолин. — Върви разтреби, иначе не те искам за помощник.

— Аз няма да стана коняр, само ще си взема коня — каза Силас.

— Виж ти!

— Но това беше облог! — държеше на своето Силас. — Ти сам го предложи. Не вярваше, че мога да яздя, нали?

— Ако не искаш да ми помагаш в конюшнята, можеш да изчезваш. Нямам нужда от човек, който само ще стои и ще зяпа.

— Можеше да си строша врата! — каза Силас с висок ясен глас.

— Е, и какво от това? Голяма загуба, нали?

— Това, че не го строших, не се дължи на тебе! — настояваше Силас. Нямаше намерение да отстъпи доброволно коня.

— Не съм те карал на сила да го яздиш — каза Бартолин.

— Ти каза, че ще ми дадеш коня, ако успея.

— Затваряй си устата! — изкрещя Бартолин извън себе си.

— Да, но конят е мой!

Мъжът грабна една метла и замахна към Силас, но момчето отскочи встрани, така че Бартолин улучи само въздуха. Вбесен, той с всичка сила запрати метлата след Силас.

Момчето се наведе и тя се удари в дървената стена с трясък, който накара конете да потръпнат нервно. Нямаше никакво съмнение, че целта бе да улучи него. Бартолин изглеждаше страшен в гнева си и от това, че Силас започна да се смее, не стана по-леко.

Имаше нещо в тази сцена, което го привличаше.

— Изчезвай! — извика търговецът на коне при вида на момчето, което се смееше подигравателно. — Омитай се от къщата ми!

— Мислех, че искаш да ме наемеш за коняр.

— Никога! Махай се! Не искам да те виждам повече!

— А с коня какво става?

Бартолин грабна вилата, която бе облегната на стената, и замахна към Силас с дръжката, но Силас беше подготвен за нападение и се дръпна, преди да е станало късно. С един скок той се намери върху дървената преграда на първата ясла и пъргаво стъпи на гърба на най-близкия кон.

Очите на Бартолин щяха да изскочат от орбитите.

— Удряй де! — изсмя се Силас.

Бартолин обърна вилата с рогата напред и пристъпи намръщено.

Силас изкриви лицето си в гримаса.

— Слез долу! — изхриптя Бартолин. Той почти беше загубил гласа си от ярост.

Силас само се засмя.

Конят, върху който стоеше, беше широк и тежък, но не изпитваше желание някой да бъде върху гърба му. Той започна неспокойно да се движи напред-назад и да тропа о каменния под.

— Слез долу! — изкрещя Бартолин по-ясно и размаха вилата. — Ще те набода, ако не слезеш!

— Саби и вили! — каза Силас.

Бартолин замахна да го убоде. Но Силас вече стоеше на гърба на следващия кон, който също не беше очарован от присъствието му.

Бартолин изпадна в ярост. Но когато замахна отново по Силас, той скочи върху кон номер три, докато предишните два започнаха уплашено да тропат на място.

— Ето, виждаш ли? — извика Силас и вдигна съжалително ръце.

Бартолин размаха вилата над главата си.

Конят, върху който стоеше Силас, се опита да се освободи, като го събори, и по лицето на Бартолин ясно пролича колко много желае това да се случи. Той с удоволствие би видял момчето да изчезне под копитата и да стане на пихтия.

Но Силас нямаше никакво намерение да се остави да го стъпчат точно сега; ловък и гъвкав, той прескачаше от кон на кон, докато Бартолин го следваше по земята и скърцаше със зъби. Вилата за сено още бе насочена с двата си лъскави рога към момчето, но мъжът не можеше да се приближи дотолкова, че да го стигне, защото конете хапеха и ритаха всичко, което се движи.

Силас продължи по-нататък. Конете един след друг преминаха в гърмящ галоп на място, изпод копитата им излизаха искри и Бартолин не можеше да направи нищо, за да укроти това неспокойно стадо, проточило се надлъж в обора. Устата му се движеше и Силас беше сигурен, че той кълне и ругае, но не можеше да чуе нищо. Не беше възможно човешки звук да проникне през шума, вдиган от животните.

На пода Бартолин чупеше отчаяно и яростно ръце. Хубавите му коне, побеснели изведнъж, добрите му коне, готови да се разкървавят от ритане в дъските, подскачащи с диви, изплашени очи. Никога не бе изживявал подобно нещо. Цялата постройка се тресеше и той чувстваше, че самият затъва в това, чувстваше как неговите викове и проклятия се губят, как молби и закани се сливат в едно. И всичко това заради този проклет хлапак, който беше на път да унищожи животните му. От тях вече никога нямаше да излязат коне и той щеше да бъде разорен.

Бартолин стисна зъби, за да не заплаче.

Когато Силас стигна до отвора, през който Бартолин предишния ден бе хвърлял сеното, той бързо се повдигна нагоре и прибра краката си.

Търговецът на коне безпомощно размаха вилата срещу него.

— Слез долу, дявол такъв!

Силас се усмихна вежливо — той не можеше да чуе това, което се каза, но можа да го разбере по движението на устните.

Все още усмихнат, той бръкна под ризата и извади флейтата си, същата, която бе вила така ужасяващо там навън, в реката. Бартолин си спомни това и неприятно усещане запълзя по гърба му. Що за чудовище беше дошло при него този ден?

Горе на гредата Силас започна да свири на флейтата и трябваше да свири силно, за да го чуят. Най-близките коне уплашено наостриха уши, но после се вслушаха и Силас засвири по-тихо и мамещо, сякаш говореше с тях. Един след друг конете спряха да тропат. Дишането им се успокои. След оглушителния тропот тишината известно време сякаш запушваше ушите, но Силас свиреше така хубаво и внимателно, като че говореше самата кротост.

Лицето на Бартолин, така разгневено до сега, постепенно започна да се променя, гневното изражение изчезна, раменете се отпуснаха, а устата му остана отворена. След като конете се успокоиха, Силас свиреше само за него.

На Бартолин му трябваше повече време да дойде на себе си, отколкото на животните, но на края той си възвърна гласа, един изморен, отслабнал глас, който съвсем не приличаше на неговото обичайно грубо ръмжене.

— Ти си лош — каза той.

— Не — отвърна Силас от гредата.

— Защо не се махнеш?

— Защото си искам коня.

— Нямаш никакъв кон.

— Имам — каза Силас упорито.

— Върви по дяволите или ще те смачкам от бой! — избухна Бартолин и главата му отново се замая.

Силас бързо допря флейтата до устата си и сякаш всички вълци завиха изпод пръстите му и през дупките на флейтата се понесоха из дългата конюшня. Конете на Бартолин зацвилиха ужасени.

Големият мъж изстена и размаха умолително ръце.

— Спри! Спри!

Силас свали флейтата от устата си.

— Ще ги погубиш всичките — изплака Бартолин, — те не понасят това.

— Във всеки случай вината е само твоя — каза Силас. — Ти ще си избереш дали да се лишиш само от един кон, или от всичките. Ако не ми дадеш коня и на теб няма да ти останат.

Бартолин се намръщи.

— Дано си счупиш врата! — измърмори той.

— Искаш ли да чуеш какво още мога да свиря на флейтата? — попита Силас.

— Не, не, не, за бога, недей!

Той като че ли се молеше да му пощадят живота.

— Тогава отвържи черната кобила и я изведи навън — поръча Силас.

Бартолин се бавеше с увиснали ръце и натежали длани.

— Иначе ще ти докарам още вълци! — заплаши Силас.

Бартолин отвърза коня и го изведе навън, а Силас скочи ловко от тавана и тръгна след тях, като свиреше меко, меко. Всички коне в конюшнята бяха спокойни сега; Силас се усмихна, навън той скочи на коня и го подкара, а флейтата все още беше изпълнена с доброта. Конят тръгна съвсем бавно. Бартолин стоеше като парализиран пред вратата на конюшнята и го гледаше; конят пристъпваше изящно, а момчето го управляваше само с колене, докато пръстите му се движеха лениво по дупките на флейтата. Нищо не беше останало от своенравната упоритост на коня. Очарован, той обикаляше пред дългата конюшня и никой след това нямаше да може да каже, че Силас прекалено е бързал да си тръгне оттам.

Никой нямаше да може да каже, че Бартолин не е видял това, което се случи, дори самият Бартолин. Но той не се помръдна. Не си спомняше друг ден да е преживявал толкова странни неща както днес и сега само стоеше и гледаше момчето и коня, сякаш те не бяха живи и реални същества.

Все още без да бърза, ездачът престана да обикаля и подкара коня по пътеката зад къщата, която извеждаше на пътя. Тук той тръгна по течението на реката. И дълго, много дълго Бартолин чуваше флейтата и звука от копита, които бавно се отдалечават.

Тогава излезе от вцепенението си и отиде до брега. Там долу лежеше лодката, извадена наполовина на сушата, странна и необичайна по форма, точно такава каквато му се бе видяла при идването. Сега тя беше безстопанствена.

Той отиде чак до нея, седна вътре, след това легна така, както момчето бе лежало там във водата, със стърчащи стъпала от едната страна и тил здраво опрян от другата страна. Реката бърбореше и говореше под лодката и малко по-малко мракът започна да се спуска в храстите и в гънките на склона.

Той лежа дълго така, като се опитваше да разбере що за момче беше това, което прекара целия ден при него. Дълго лежа така в очакване гневът му отново да се върне.