Сесил Бьодкер
Силас и черната кобила (7)

Глава VII
Разбойници по пътя

Беше късно вечерта, когато пастирът се върна при дупката, в която от известно време беше настъпил непрогледен мрак. Силас чу стъпки по земята над себе си, но не издаде звук преди да разбере кой идва. Чак когато Гудик Куция се промъкна през отвора, той се изправи и попита какво става в селото и какво ще стане с коня.

— Там ли е още? — попита той живо.

— Цялото село е развълнувано — каза Гудик Куция натъртено и се намести удобно.

И Силас веднага си представи как жителите на селото, еднакво загрижени и горди, са изцяло заети с чудото, което той бе довел при тях, как говорят за него и може би се опитват да изчислят колко биха могли да спечелят. Защото нали конят още не беше продаден?

— Нали не го е купил още? — попита той с тревога в гласа, като си представяше как конят изчезва, вързан зад отминаващата с шум кола.

— Кой? — попита Гудик Куция разсеяно и Силас усети, че той търси нещо в джобовете си.

— Търговецът, разбира се!

— Аха, коня! — Изглежда пастирът намери това, което търсеше. — Тц, никой вече не се интересува от него — каза той с глас, изпълнен с други важни новини.

— Защо? — попита Силас с мрачно предчувствие. Това му прозвуча сякаш конят е умрял или нещо подобно.

Гудик Куция запали парче свещ и го забоде в земята зад един корен. Сега поне можеха да се видят и Силас потърси отговора в израза на лицето му. Стори му се, че се бави много преди да отговори.

Но Гудик Куция не показа с нищо какво знаеше.

— За какво мислят тогава? — попита Силас нетърпеливо.

— За разбойниците — каза Гудик Куция и това прозвуча така, сякаш бе хванал думите с два пръста и ги бе сложил пред Силас. Той беше донесъл новината и имаше право да я поднесе на подходящи парчета.

— Разбойници?

Силас усети как мислите му се преплитат и объркват.

— Какви разбойници?

— Разбойници по пътя. Започнали са отново! — Гласът на Гудик Куция прозвуча победоносно и с престорено равнодушие той разхлаби ремъците около болното си стъпало и стегна по-добре възлите им.

— Какво са започнали? — попита Силас, който все още не разбираше какво иска да каже другият. — Нали нямаше вече разбойници? Поне не на сериозно.

— Да убиват хора, разбира се, и да ги обират. Не знаеш ли какви са разбойниците? Ще стане като едно време.

Силас не знаеше какво да мисли.

— Такива истински, с пушки и саби? — попита той.

Другият кимна с блеснали очи.

— Кой е убит? — продължи да разпитва Силас.

— Още никой.

— Кой е ограбен?

— Никой.

— Е, тогава какво?

— Но търговеца за малко щели да го ограбят и да го убият — почти изшептя Гудик Куция.

— Как така?

Несъзнателно Силас също снижи глас.

— За малко да го хванат по пътя за насам — каза Гудик Куция и му разказа какво беше чул от хората в селото. Как търговецът, подкарал конете с пълна сила, се втурнал като побеснял между къщите, с пребледняло лице и целият треперещ. Били принудени да го свалят от колата и почти го занесли до къщата на Емануел.

Всеки можел да види, че му се е случило нещо сериозно, конете били мокри от пот и покрити с пяна и ако не ги били хванали, щели да продължат с всичка сила по-нататък. Защото имало цяла банда разбойници по петите му.

— Сигурен ли си в това? — попита Силас, изпълнен със съмнение.

— Той самият го каза!

— Той видял ли ги е?

— Разбира се, че ги е видял, един се бил качил в каруцата при него.

— Един?

— Да, и навсякъде било пълно с тях зад храстите от двете страни на пътя.

— Той ли каза това?

— Трябваше само да го видиш! — уверяваше го Гудик Куция. — Не можеше да се държи на краката си и не се успокои, докато не внесоха двата сандъка в гостната при него. И сега всички са така изплашени, че не смеят да легнат да спят тази нощ.

Силас започна да се смее.

— Ама че заек! — тържествуваше той. — Да пази бог!

— Кой? — попита Гудик Куция малко обидено.

— Търговецът, естествено.

— Но зад него е стоял мъж с голям нож в ръката, той можеше да е мъртъв сега!

— Не можеше! — каза Силас сърдито.

— Ти нищо не знаеш! — избухна Гудик Куция.

— Знам! Защото този търговец е една градска свиня, която не позволява на порядъчните хора да се возят с него! Всичко това за разбойниците той сам си го е измислил!

— От къде знаеш?

— Защото аз бях този, който се бе качил в колата му. Нали ти казах, че ме изхвърли в движение.

Гудик Куция гледаше смутено Силас на фона на трепкащата светлина.

— Аз мислех, че само така говориш… — промълви той. — Ти трябва да си бил заедно с разбойниците?

— Мислиш, че всичко, което аз ти кажа е лъжа, а каквото и да каже някакъв си богаташ, веднага се хващаш.

Гласът на Силас прозвуча горчиво и другият сведе поглед и замълча за малко.

— Защо искаше да го убиеш?

— Такова нещо изобщо не съм искал.

— Но той каза, че си стоял с нож в ръка.

Силас въздъхна.

— Какво значение има, ако ти кажа, че не съм стоял с нож в ръка? Аз седях най-отзад, а ножът беше тук. — Той показа колана си. — Но като ме видя, той така се изплаши, че започна да ме удря с камшика, докато паднах. Ето, виж сам.

Силас протегна ръцете си и другият видя резките по тях, които бяха вече посинели.

Гудик Куция поседя малко.

— Да, а сега всички вярват, че цялата област е пълна с разбойници, които само чакат удобен случай да оберат селото.

— Е, и какво от това? — озъби се Силас. — Бартолин какво каза?

— Не може още да реши дали да остане тук, или да се върне в къщи да си пази конюшнята.

— Той, разбира се, ще побърза да си отиде — каза Силас.

— И да остави черната кобила? Никога! Прекалено е стиснат.

„Изглежда Гудик Куция не изпитва особена симпатия към наемателя на майка си“, помисли си Силас и попита къде обикновено става търговията с коне.

— На главната улица — каза Гудик Куция. — Там търгуваме с всичко, нямаме пазар.

— Трябва да отида там — каза Силас решително.

Гудик Куция го изгледа изпитателно.

— Какво искаш да правиш?

— Не знам още.

— Ако се качиш на дървото, можеш да видиш всичко, но не можеш да се качиш сам, отдолу няма никакви клони.

— На кое дърво?

— На големия кестен до къщата на майка ми — надвесен над Емануеловата къща. Това е наше дърво.

Силас мисли дълго, след това кимна.

— Но трябва да бъдеш там преди да съмне — каза Гудик Куция. — Започнат ли да излизат с кравите, вече е късно.

Силас обеща да бъде там на време, а Гудик Куция изпълзя на четири крака до задната страна, където бяха наредени дървените предмети, и пъхна ръка в една дупка, откъдето извади цяла шепа парчета от кожи. Силас видя, че те са същите като тази, която беше обвита около стъпалото му, само още не бяха разрязани на ленти. Той разпръсна парчетата на пода и избра едно с лъскави черни косми.

— Това е кожа от видра — каза той.

И Силас разбра по гласа му, че кожата от видра е нещо особено.

— Арон от време на време ми дава по нещо — продължи Гудик Куция, зарови с ръка из сеното в един тъмен ъгъл и извади ножа за хляб на рибаря. И без да обяснява повече, огъна кожата около ножа, бързо отряза от нея парче, на което направи дупки по края и сега го зашиваше с тънки кожени ивички.

— Ето — каза той след малко и го подаде на Силас, — опасно е да ходиш и да размахваш подобно нещо под носовете на хората.

— Благодаря — каза Силас, като се чудеше какво още да каже. Той нямаше нищо, което да даде на другия в замяна. Най-отгоре на дългата кожена калъфка имаше прорез, през който да прокара колана си.

— Какво ще правиш с това? — попита той, като посочи дървените паници и всичко останало, което бе съборил на земята.

— Ще го продам — каза Гудик Куция.

— На търговеца?

— Той не търгува с дървени неща — отговори Гудик Куция, сякаш беше немислимо същият търговец да търгува и с дърво и с мед.

— На кого тогава?

Гудик Куция се поколеба за миг.

— Дърводелецът ги продава вместо мене — каза той. — Срещу това взема част от парите… Той е толкова стар сега, че не може да изкарва много, а той ме е научил на това и той ми нарязва дървото. Но е най-добре другите в селото да не знаят, защото ще си помислят, че не пазя добре кравите.

— Да, но значи ти все пак си отишъл да се учиш при него? — каза Силас зарадван, като едновременно си помисли, че това е начинът, по който Гудик Куция заобикаля решенията на възрастните. Той не бягаше от всичко, както Силас, а правеше каквото му кажеха, но тайно вършеше и това, което искаше.

Силас се замисли над разликата.

„Но Гудик Куция има бедна майка, оправдаваше се той, и малки сестрички.“

Силас имаше само себе си, неговата майка… е, неговата майка си имаше Филип и освен това можеше да ходи по въже. Тя не беше бедна. Във всеки случай не като майката на Гудик Куция.

Въпреки това тази мисъл остави неприятно чувство в душата му.

— Значи утре рано сутринта, преди разсъмване, до кестена — каза Гудик Куция и се приготви да си върви.

— Да — каза Силас.

И Гудик Куция се измъкна от дупката и изчезна.

Малко след това свещта внезапно загоря със силен пламък. Силас седеше и гледаше как свещта капе върху корена и надолу, където восъкът веднага отново се втвърдяваше. После фитилът клюмна и тъмнината около него стана гъста и черна.

Но Силас не посмя да заспи. И още много преди да съмне, той се запъти към селото.

Когато Гудик Куция излезе сънен от дома си, Силас вече отдавна чакаше зад дебелото стебло, както се бяха уговорили. Без да продума, Гудик Куция му помогна да се качи, след което изчезна отново вътре и затвори след себе си.

Силас си спомняше точно така дървото, голямо и широко. От едната страна клоните се бяха навели като стряха над улицата, а от другата се простираха над покрива на къщата, където живееше Гудик Куция. „И където се намира Бартолин“, помисли си Силас и запълзя между клоните, за да си намери място, което да бъде удобно и откъдето същевременно да може да следи това, което ще става долу на земята. От друга страна не бива да е много ниско, така че някой да го види преждевременно.

На изток небето стана червено от изгряващото слънце и Силас потрепери, нощният въздух не беше топъл и не бе изключено да поизмръзне малко, а сега му липсваше и единият ръкав от ризата.

„Във всеки случай, помисли си той, коляното е по-добре.“ Болеше го само когато трябваше да го раздвижи отново, след като бе стоял неподвижно известно време.

Долу на улицата Гудик Куция се появи отново, този път водеше след себе си единствената им крава. Силас видя, че вече не изглежда сънлив, и му подсвирна съвсем леко, но пастирът с нищо не показа, че знае, че някой седи на дървото над него. Кравата проточи врат и измуча в утринта и сякаш това беше сигналът, който цялото село бе очаквало; от всички къщи жени и деца започнаха да извеждат крави. Някои извеждаха много, други само няколко, част от хората водеха първото животно с каишка за врата, други само го бяха хванали с ръка за единия рог.

Пред къщите пуснаха кравите и сякаш това беше съвсем естествено, те се събраха около пастира, очевидно така бяха свикнали. Беше много необичайно, че жените, вместо отново да се приберат вътре, останаха навън на малки групички и забъбриха помежду си. В тази тиха утрин селската улица се изпълни с шушукане, примесено с гръмливия звук от удрящи се копита. Силас не можеше да чуе за какво говореха, но не се съмняваше, че е нещо сериозно, защото проследиха кравите с явно безпокойство. В слабата светлина се виждаше, че дори лицето на Тереза, жената на Емануел, се бе изопнало от страх.

Зад стадото куцукаше Гудик Куция с тънка пръчка в едната си ръка. „Той, разбира се, се е надявал да има свободен ден“, помисли си Силас, като го видя да изчезва в зеленото поле заедно с кравите. „Сигурно предпочита да види какво ще се случи в селото, вместо да седи целия ден под навеса.“

Веднага щом стадото отмина, мъжете заизлизаха от къщи и бараки със сечива в ръце. Те бяха прекалено бедни, за да могат да пожертват един цял ден за търговия с коне или заради сандъците на търговеца, и сигурно щеше да мине доста време, преди изобщо да се случи нещо. Ако наистина, както казва Гудик Куция, търговецът и Емануел само са яли и пили първия ден, сигурно няма да станат толкова рано.

Мъжете на улицата бяха лошо облечени и превитите им гърбове и мрачните лица ясно говореха за тежка работа от ранна утрин до късна вечер. Дори и те не бяха съвсем спокойни, бурното пристигане на търговеца и страшният му разказ предишния ден бяха оказали своето въздействие и върху тях. Силас разбра това от начина, по който преглеждаха инструментите си, по това как замислено ги претегляха в ръце и как опипваха с палец острието.

Сякаш ги преценяваха. След това кимаха мълчаливо и тръгваха без много приказки.

Но това не беше причина Силас да скучае. През цялото време в селото се случваше нещо, а от другата страна, над покрива на Емануеловата къща можеше да види част от конюшнята, където беше конят. Беше му странно, като си помисли, че е толкова близо.

От къщата на Гудик Куция долетяха гласове и Силас залегна над един дебел клон в очакване; единият беше гласът на търговеца на коне Бартолин, долови той, а другият трябваше да е на майката на Гудик Куция. Звучеше така, като че ли не бяха съгласни за нещо.

Скоро след това вратата се отвори и жената излезе бързо с висок тесен дървен съд в ръка, а Бартолин я следеше по петите тежко и обвинително.

— Не искам да слушам повече! — каза троснато жената.

— Но, Йохана… — убеждаваше я Бартолин.

— Ако не престанеш, ще трябва да се преместиш от тук!

— А парите?

— Стигат ми тези, които ще платиш за това, което си получил и край.

— Но, Йохана… не разбираш ли…

Бартолин повдигна безпомощно ръце и ги отпусна отново, а Йохана бързо постави на главата си съда и му обърна гръб, без да го удостои с отговор. Изправена, без да поглежда настрани, тя изчезна по улицата с твърди стъпки.

Бартолин остана да стои под дървото и дълго гледа след нея с отпуснати ръце, докато безброй ужасни клетви излизаха изпод брадата му.

„Той не ругаеше, докато майката на Гудик Куция можеше да го чуе“, помисли си Силас горе на дървото.

— Хе, хе! — изкикоти се изведнъж един злорад глас съвсем наблизо и както Бартолин долу на земята, така и Силас горе на дървото, извърнаха рязко глави; никой от тях не беше забелязал, че вратата на съседната къща се бе отворила.

— Тя май не е съгласна с това, което искаш? — продължи да се смее гласът с явно задоволство.

На вратата стоеше едно треперещо старче, което с едната ръка се държеше за рамката, а с другата се подпираше на бастун.

„Дърводелецът, помисли си Силас, като го видя. Този, който помага тайно на Гудик Куция.“

 

 

Бартолин изръмжа недружелюбно, а старчето на вратата се забавляваше без да крие това, вирнало нагоре рядката си бяла брада.

— Не иска, а? — злорадстваше то.

— Затваряй си устата, Петрус — изръмжа Бартолин и продължи да следва с поглед майката на Гудик Куция, докато тя се отдалечаваше към кладенеца.

Дърводелецът излезе навън с изтръпнали и присвити колене, за да види и той.

— Ако мислиш, че предпочита теб, старо плашило такова, лъжеш се! — каза Бартолин злобно.

Силас поглеждаше ту към бялата сплъстена коса, ту към улицата, където се бе появил още един човек. В момента, в който Йохана мина покрай къщата му, той излезе, натоварен с няколко продълговати сандъка и без да се смущава тръгна с нея.

Това накара стареца да избухне отново в подигравателен смях:

— Хе, хе, това там май е ловецът на видри? Какво мислиш за ловеца на видри, а?

— Затваряй си устата, Петрус!

„Ловецът на видри“, помисли си Силас и го загледа внимателно. Значи това е този, който понякога дава на Гудик Куция кожи, същият, който беше дал кожата от видра, дето сега служеше за ножница на Силас. Самият той носеше космата шапка от същата кожа.

— Аз като че ли мога да позная кой ще вземе Йохана — каза малко натъртено дърводелецът Петрус. — Не е моя вината, ако предпочита Арон пред теб.

Старецът се приближи до един също така неустойчив като него плетен стол до стената.

— Мръсница! — процеди през зъби Бартолин, когато двойката се скри от погледа му при един завой на улицата.

— Тя ми носи храна, когато изобщо има нещо за ядене — каза Петрус и кимна към Бартолин с побелялата си брада.

— Ти сигурно си й проглушил ушите да хленчиш след нея по цял ден! Но я ми кажи какво толкова има този жалък ловец на видри, което аз нямам? Виж му къщата — една дупка в земята, схлупена и крива.

— Е — каза Петрус, — може би тя не иска да се мести. Чувал съм, че имаш много хубави мебели — добави той бавно.

— Дръж си устата, дърт козел такъв! Мислиш, че не знам, че ти я подстрекаваш, нали тя се грижи за твоето парче земя?

— Аз й плащам с честни пари — извика дърводелецът с тънкия си глас.

— А аз не й ли плащам? — извика Бартолин сърдито.

— Ти — извика Петрус, — ти й плащаш с парите, които измъкваш от нас!

Много жени с ведра и котли на път за кладенеца се обръщаха назад към двамата, без да спират, само децата се струпаха да слушат караницата. Първите излязоха от къщата на Йохана, трябва да бяха по-малките сестрички на Гудик Куция. Силас ги огледа внимателно, но те приличаха на всички останали деца в селото и имаха съвсем нормални крака.

Бартолин се приближи заплашително към Петрус, който седеше в плетения стол, но старецът не беше от тези, на които може лесно да се затвори устата, щом веднъж почнат да говорят.

— Ами ако и ловецът има пари? — продължи старикът и гласът му стана подозрително учтив.

Бартолин се изуми, никога не бе помислял за тази възможност.

— Хайде де, има пари! — изръмжа той.

Петрус се засмя.

— Защо не се връща? — попита Бартолин обидено, тъй като Йохана все още не се показваше.

— Сигурно върви бавно с ловеца на видри надолу към реката — предположи злобно Петрус. — Или може би поставят капани. Или броят парите му! — Той се почеса по хлътналите гърди.

Бартолин го изгледа с отвращение.

Тогава над селото прозвуча далечен вик, нададен от мъжете на полето. Силас го чу и Петрус, и Бартолин го чуха и се изгледаха втренчено като се ослушваха. Очите на децата се разшириха. Какво беше това? Какво значеше?

От мястото си на дървото Силас видя как мъжете бързат за вкъщи, как идват от всички страни и се събират на групи по пътя и как след малко се отделиха две тичащи фигури, едната към селото, а другата направо към пасището с кравите. Но преди още тичащият да стигне до пастира, Силас чу острото изсвирване на Гудик Куция и по движенията на добичетата разбра, че Гудик Куция употребява ластика си и то доста бързо. Само за миг спокойно пасящото стадо се превърна в лудо бягаща маса на път за вкъщи.

Младежът, когото бяха изпратили предварително в селото, завика отдалеко.

— Идват! — крещеше той.

Жени и деца се струпаха под дървото, където седеше Силас.

— Какво казва? Какво казва? — попита дърводелецът и сви ръка зад голямото си старо ухо, като обърна глава настрани.

Никой не му отговори. А Бартолин си проправи път между жените и децата и изчезна с тромав бяг към кладенеца. Вестта, че нещо се е случило, минаваше от къща на къща и всичко, което можеше да се движи, се изсипа на улицата.

— Идват! — носеше се вик.

— Кои? — питаха.

— Ами мъжете?

— Разбойниците!

— Ами кравите?

— Идват, идват!

„Разбойниците, мислеше си Силас горе на дървото, сигурно има някаква грешка.“ Нали имаше само един и това беше той?

— О, господи — хленчеха жените и свиваха ръце в юмруци или се опитваха да затворят децата в къщи. Напразно. Къщите сякаш бълваха всичко навън.

Първото нещо, за което попита Йохана, след като заедно с Бартолин се върна с развяна пола и вода, която се плискаше на земята, бяха също децата.

— Къде са моите деца, погрижи ли се за тях?

— Не мога да бъда на две места едновременно — оправдаваше се Бартолин, но наведе засрамено глава като видя, че Петрус беше прибрал при себе си двете момиченца на Йохана.

От другата страна на улицата се показа Емануел, привлечен от виковете навън, полуоблечен. Докато пъхаше ризата в панталоните си, той попита какво е станало.

— Идват! — осведомиха го.

— Разбойниците! — извика през рамото му търговецът. — Знаех си аз, знаех си, разбойниците идват! — Той не се сещаше да се облече, а стоеше на стълбата по дългата си нощница, като някакъв древен пророк.

Дори тук, навън, той размахваше ръце във въздуха и Силас видя, че движи устните си, но никой не чу това, което каза, защото всичко потъна в ужасен грохот.

Това бяха Гудик Куция и кравите, които се носеха като вълна между къщите и събаряха всичко пред себе си. Никога преди не бе имало такова връщане в къщи. Тези иначе мирни животни се блъскаха с извити вратове и подивели очи, с щръкнали нагоре опашки, подкарани от пастира, който клатушкайки се тичаше зад тях, зает единствено с това, навреме да ги прибере в къщи. Деца и жени хукнаха да се спасяват, търговецът с плавните движения на пророк бе изтикан обратно в къщата на Емануел, а всички кучета в селото се събраха с ужасен вой.

Горе на дървото Силас наблюдаваше тази блъсканица с мрачни предчувствия. Значи вярно беше това за разбойниците, не ставаше дума само за него. Той се изправи внимателно и се покатери по-високо, воден от любопитството. Мъжете се бяха върнали и, командвани от Емануел, започнаха да трупат разни неща на пътя, точно там, където той се вливаше в главната улица. Всичко, което им беше под ръка — каруци и плугове, дълги прегради и много ръчни колички, натоварени със стар оборски тор. Всичко бе поставено напряко на пътя с голяма бързина и без никакъв ред.

Между къщите жените и по-големите момчета се опитваха да уловят уплашените крави, пощръклели от безмилостното отношение към тях. Малко по малко бъркотията намаля.

Далече по пътя Силас забеляза нещо голямо, което се движеше равномерно. Беше сигурен, че това са каруци, но не такива каквито селяните употребяват. Той присви очи и се загледа продължително. И съвсем бавно устата му се отвори от само себе си, без да престава да гледа, невярващ на очите си. А след това започна да се смее. И трябваше да притисне силно корема си към един клон, за да не се засмее високо.

Долу сред селяните, които сега също чуваха равномерния тропот от колелата на каруците, бурната дейност премина в някакво бездейно вцепенение. Мъжете седяха свити в двата рова зад преградата, насочили решително напред вили и сопи.

„Но трябва само да видят срещу какви разбойници се канят да се защитават така храбро“, помисли си Силас и се смъкна по-ниско на дървото, за да види по-добре това, което щеше да се случи и да чуе какво ще каже Филип, като види какъв прием са му подготвили. И когато първата кола излезе пред преградата на пътя и спря, лицето на гълтача на саби, както очакваше Силас, доби особено изражение.

Той погледна над струпаните на пътя неща, към смръщените хора в рововете и смелите защитници го изгледаха заплашително, без да се помръднат.

Отзад спря старата каруца, Карло слезе долу и отиде при гълтача на саби, за да види какво се е случило.

— Как мислиш, защо стоят там? — попита Филип.

— Ами… — каза Карло и се почеса по главата.

— Май че на нас са сърдити? — попита гълтачът на саби.

— Така изглежда — призна Карло.

Отзад вратата на боядисания фургон се отвори, показа се Анина, облечена с костюма си за ходене по въже, и без да се смущава, се изкачи при Филип, откъдето учудено изгледа странната купчина на пътя.

— Какво правят тези? — попита тя и посочи селяните със сгънатия си чадър.

— Дявол ги знае! — изръмжа Филип. — Ама че сбирщина.

Долу от рова приведените селяни гледаха танцьорката така, сякаш беше привидение.

— Колко са неприятни — каза Анина, след като се нагледа достатъчно. — Няма ли да се върнем?

Дъхът на Силас секна. Нима ще си отидат отново?

Тогава забеляза Бартолин, който застана пред фургона с разкрачени крака.

— Гълтачът на саби Филип? — попита той с висок глас.

През мъжете в рововете премина шепот.

— Да — каза Филип и се изправи.

— Къде е момчето, което ми открадна коня?

— Откъде да знам какво момче?

— Твой ученик по гълтане на саби… Ще го използвам като доказателство.

— За какво? — Лицето на Филип се изопна, високомерното държание на Бартолин явно го забавляваше.

— Затова че конят е мой.

— Какъв кон?

— Този, който той открадна.

— Откъде знаеш, че е бил той? — попита Филип.

— Той каза така.

— Аха! И къде е конят?

— Ей там е затворен.

Бартолин посочи обвинително Емануел.

— А какво правят тези тука? — попита Филип и посочи селяните, които все още стояха с насочени вили.

— Мислехме, че са разбойниците — намеси се смутено Емануел. — Не можехме да знаем, че…

— Какви разбойници?

— Не ги ли видяхте?

Филип поклати глава.

— Тези, които са нападнали търговеца вчера.

— Аха — каза Филип. — Къде са били те?

— На пътя. — Емануел посочи с ръка. — Можете вече да махнете това — извика той към рова.

На прага на Емануеловата къща стоеше търговецът и гледаше глупаво странното шествие; едва при вида на леко облечената Анина той разбра своето комично положение и като се обърна, изчезна вътре в мрака.