Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Силас (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Silas og den sorte hoppe, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Сесил Бьодкер

Заглавие: Силас и черната кобила

Преводач: Анюта Качева

Година на превод: 1982

Език, от който е преведено: Датски

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1982

Тип: Роман

Националност: Датска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“

Излязла от печат: май 1982

Редактор: Стоян Кайнаров

Редактор на издателството: Лилия Рачева

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Олга Паскалева

Коректор: Албена Николаева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1721

История

  1. — Добавяне

Глава VIII
Ловецът на видри Арон

Силас седеше на дървото и се смееше. Така им се пада на всичките, как се смутиха само като разбраха колко са сгрешили, хе, не могат дори да различат банда разбойници от Филип и Карло, какви глупаци! При всичките тези шарки да не могат да разберат, че това е цирков фургон. Но те, разбира се, никога преди не бяха виждали такова нещо.

И как само гледаха майка му! Силас се смути много от това, че бяха ококорили очи като риби, само защото тя беше облечена с цирковия си костюм.

„Но тя пък можеше да се облече със спортните си дрехи — продължаваше да мисли Силас, — особено на място като това“. Силас усети известна неприязън, но същевременно беше много горд, че има майка, която изобщо не прилича на останалите жени от селото. Всички ходеха облечени с дълги поли в мрачни цветове, дори младите момичета. Всички изглеждаха много порядъчни.

Какво ли е станало с неговия костюм? Този, който обличаше когато излизаше с конете заедно с Карло. Той беше блестящ, в жълто и червено, за да прилича на пламък, когато стоеше изправен върху конете. Дали все още го пазеха?

Или го бяха изхвърлили, защото беше избягал? Или може би го бяха продали?

Усети тежест в стомаха, като си представи това, сякаш бяха изхвърлили нещо от самия него.

Ако можеше само да покаже на Карло коня!

Топла вълна от радост мина през него, защото Карло сигурно никога не беше виждал подобен кон, нито пък Филип.

Долу на улицата хората се тълпяха пред чудноватите фургони, вече нямаше никаква опасност и те не искаха да изпуснат нищо. До Филип стоеше Емануел и размахваше ръце, като сочеше една поляна непосредствено до най-крайната къща на селото; набързо прибраха няколкото кози, които пасяха близо до рова, точно до мястото, откъдето Гудик Куция потегли рано сутринта с кравите.

Силас се поразмърда на дървото и се премести на по-краен клон, за да вижда по-добре. Когато се обърна на другата страна, забеляза ловеца на видри, който беше заминал рано сутринта с капаните си към реката. Беше се върнал и стоеше по средата на улицата, като се подпираше небрежно на дълга тояга. Кожената си шапка бе нахлупил ниско над челото, за да му пази сянка, гледаше струпалите се хора и цялото му държание изразяваше отвращение.

„Него не можеш да го сбъркаш“, помисли си Силас. Движенията му не бяха на селянин, а леки и внимателни, като на ловец. И не ходеше приведено и шумно като селяните.

Когато каруците, подкрепяни от безброй ръце, бяха изтеглени много внимателно в ъгъла на поляната, ловецът на видри остави тоягата и се прибра, като се приведе под ниската си врата, докато останалите зяпачи безволно се запътиха към изкопа. Дори и старият Петрус, с недоволен глас и със слаб птичи врат, проточен над ризата, се заклати натам, като се подпираше на бастуна си. Силас отлично знаеше какво ще се случи сега; гълтачът на саби действаше бързо, когато имаше много хора, а такава голяма тълпа като тази, която вече се беше събрала и гледаше, той сигурно щеше да съумее да използва както трябва.

Карло разпрегна конете и започна да ги кичи с панделки и пера, първият номер беше негов и той заедно с Филип изнасяше от стария фургон сандъци с реквизит. Там живееха преди Силас и Карло.

Малко след това конете започнаха да тичат в кръг покрай зрителите и подредените каруци и Силас бе обхванат от непреодолимото желание да изсвири на флейтата си мелодията, под такта на която конете танцуваха. Трябваше да вложи цялото си благоразумие, за да не го направи.

Но когато дойде ред на Филип да излезе в средата на поляната, за да покаже майсторството си по гълтане на саби, не можа да се сдържи. Филип се впусна надълго и нашироко в обичайните си тиради относно опасността, свързана с това, което щеше да извърши и колко трудно е в действителност да се измъкнеш невредим. След това протегна ръка встрани и много бавно, като държеше всички в напрежение, издигна с другата ръка сабята вертикално над лицето си. Постоя малко така, като си даваше вид, че му е трудно да намери място на сабята в гърлото си, а сред зрителите настъпи мъртва тишина. Но Силас знаеше добре, че той прави това нарочно, за да изглежда по-страшно.

sabia.png

Най-после дългото метално острие започна да изчезва в устата на Филип. Дори горе на дървото Силас чу как сред тези, които стояха долу премина възторжено възклицание и как, затаили дъх, те чакаха да извади сабята обратно. Силас извади флейтата си и в слънчевия ден прозвуча един тънък и неприятен звук.

Въздействието беше поразително.

Несъмнено всички чуха звука, но никой не разбра откъде дойде, може би само Гудик Куция. Той бързо съобрази, вдигна нагоре глава и погледна небето. И това се хареса на Силас. Гълтачът на саби стоеше в средата на кръга, лицето му ставаше все по-червено, той теглеше сабята, без да може да издърпа дори сантиметър. Мина известно време, докато зрителите разберат, че се е случило нещо нередно, толкова бяха заети да викат и да сочат нагоре, където високо във въздуха кръжаха различни птици.

— Тази беше! — извика някой.

— Не, тази там!

— Не, онази!

Само Бартолин стоеше напълно вцепенен и гледаше гълтача на саби, който се гърчеше в големи мъки. Едва тогава другите също забелязаха състоянието му и се струпаха около него. Горе от дървото Силас следеше внимателно всичко, което ставаше, без да мисли, че показвайки се много навън се беше изложил на опасност. Изведнъж чу, че точно под него някой ходи.

Беше ловецът на видри.

Въоръжен все още с дългата си върлина, той държеше под мишница нещо, което Силас не можеше да различи добре. Седеше съвсем тихо и го чакаше да отмине. Ловецът на видри имаше вид на човек, изцяло погълнат от шума и бъркотията на поляната до най-крайната къща, но точно под дървото спря.

Първоначално Силас си помисли, че може би ще влезе в къщата на Йохана, но не стана така. Ловецът наклони върлината и закрепи здраво нещо на върха й. Силас щеше да се пръсне от любопитство, но не смееше да се помести, за да види по-добре; беше ясно, че мъжът носеше нещо, за което останалите от селото не биваше да узнаят. Но при каруците никой не се обърна.

Ловецът на видри внимателно изправи върлината и като се подпря на нея, застана така, както стоеше преди известно време пред къщата си. Силас не можеше да види какво има на върлината, въпреки че тя почти достигаше най-близките клони.

Но изведнъж стана нещо!

Върлината започна бавно да се издига между клоните, така бавно, че изглеждаше заплашително и Силас се обърна ужасен към нея; да не би да искаха да го свалят долу?

Ловецът на видри гледаше с явен интерес суетенето на тълпата около каруците. На върха на върлината беше забит малък кръгъл хляб.

Силас не помръдна.

— Заповядай, яж! — каза ловецът на видри.

Силас погледна към него. Какво значеше това, по дяволите? Хлябът, който стигаше почти до мястото, където седеше Силас, ухаеше на прясно опечен и устата на Силас се напълни със слюнка. Ами ако го грабнеше сега? Почти го докосваше. Но ако това е някаква клопка, ако ловецът на видри го свали долу, щом забележи, че до хляба нещо мърда?

— Хайде, взимай го де и побързай, не мога да стоя тук целия ден! — подкани го ловецът.

Силас се подчини и с треперещи ръце взе хляба, като все очакваше да се случи нещо лошо.

Но нищо не се случи.

Ловецът на видри си тананикаше доволно и свали върлината, после закачи още нещо на нея и отново я протегна нагоре. Оказа се, че това е едно малко, обвито с кожа шише от тези, в които хората си носят вино по време на път.

В същото време вратата на Емануеловата къща се отвори и оттам на стълбата бързо и решително излезе търговецът с най-хубавото си облекло. Той се спря изненадан и премигна срещу светлината, когато забеляза ловеца на видри под дървото.

— Какво правиш там? — попита търговецът подозрително.

Силас бързо грабна шишето, а ловецът на видри свали върлината и я подпря на земята.

— Мисля, че горе има видра — каза той съвсем сериозно.

Търговецът гледаше ту мъжа с върлината, ту дървото, където не се виждаше нищо от слънцето и светлината.

— Видра? — каза той в недоумение.

Ловецът на видри кимна.

— На дървото? — попита търговецът със същия тон.

— Сигурен съм — отвърна другият.

— Глупости! — каза търговецът високо и троснато. — Не си мисли, че можеш да ме накараш да повярвам в какво ли не! За твое сведение видрата живее във водата — в речни бързеи и вирове.

— Вярно — каза ловецът на видри възхитен.

— Какво тогава стоиш и мушкаш горе в дървото?

— Ще ми обещаеш ли да не казваш никому? — каза ловецът на видри и снижи гласа си до тайнствен шепот.

— Разбира се — каза търговецът и се огледа на всички страни. — Можеш да разчиташ на мен. Какво има там?

— Видра — прошепна мъжът с върлината.

Лицето на търговеца се изкриви от гняв и отвращение.

— Винаги съм имал чувството, че не си съвсем в ред — каза той обидено и се обърна да си върви.

— Че ти знаеш ли кой съм аз? — попита ловецът на видри с престорено учудване.

— Ти си ловецът на видри Арон — каза търговецът.

— Аз съм Арон с върлината — каза ловецът на видри тържествено. — Познаваш ли ме? „И пръчката на Арон ще цъфти и ще върже плод“, забравил ли си какво си учил като малък? Хлебни плодове — добави той, — може би дори и вино.

— Глупости! — каза търговецът и му обърна гръб.

— Не искаш ли да видиш видрата? — извика Арон след него.

— Ти самият си видра! — изръмжа търговецът и бързо се отдалечи.

— Виж ти! — каза ловецът на видри като се усмихваше на себе си. След това преметна дългата върлина през рамо и се запъти да види с какво толкова беше заета останалата част от селото.

Силас остана да седи смутен с хляба и виното и наистина не знаеше какво да мисли. Нито веднъж ловецът на видри не погледна към него горе на дървото, но хлябът беше чудесен и Силас заби зъби в него с голям апетит.

Ала тъкмо бе започнал да яде и долу, зад къщата на Йохана, нещо прошумя. Силас спря да дъвчи, за да чува по-добре, а малко след това съвсем близо срещу него, на стената, под която имаше няколко груби храста, се показа главата на Гудик Куция. Приведен, пастирът се промъкна по разнебитения покрив, стигна до клоните, надвесени над къщата, и миг след това се намери при Силас, който се беше облегнал удобно между два клона, нагъваше бял хляб и пиеше вино.

— От къде, за бога, си задигнал това? — попита Гудик Куция със завист.

— Подарък! — каза Силас многозначително.

— Охо, от кого?

Пастирът не откъсваше очи от пресния бял хляб и Силас го разчупи и му даде половината.

— Вчера ти ми даде твоя, сега аз ще ти дам от моя.

— Да, но от къде си го взел? — попита Гудик Куция и се нахвърли върху своята част.

Силас му разказа какво се беше случило и как ловецът на видри му го беше подал.

— Той чува и вижда така добре, като всички нас взети заедно — каза Гудик Куция и в гласа му прозвуча дълбоко уважение.

Силас му подаде шишето да си пийне вино, имаше още много.

— Ти ли извика? — внезапно попита Гудик Куция.

— Изсвирих с флейтата — поправи го Силас.

— Ти не си в ред!

— Често съм го правил — каза Силас.

— Той щеше да умре. Получи спазъм на гърлото или нещо подобно, трябваше да лежи дълго, преди да успеят да извадят сабята.

— Беше ли сърдит?

— Дали беше сърдит? Нахвърли се върху Бартолин и настояваше да му каже къде си. Беше сигурен, че Бартолин те е скрил някъде. Защо направи това?

— На шега.

— А ако те открият сега?

— Но нали ти каза, че това е птица?

— Всички вярват, че е птица, с изключение на Филип.

— Никога няма да си вземеш коня, ако продължаваш така — предупреди го Гудик Куция. — Гълтачът на саби също иска да го купи.

— Значи са трима? — попита Силас.

— Емануел смята, че по този начин цената му се вдига — каза Гудик Куция. — Това ще бъде най-голямата продажба на коне от години насам, дори Петрус не си спомня кога за последен път е имало подобно нещо. Емануел иска продажбата на коня да започне веднага след обедната почивка, но търговецът настоява да му разрешат да продава пръв, както винаги; страх го е, че хората ще загубят интерес към сандъците му, ако започнат първо с коня. И независимо как ще свърши това, Бартолин смята, че е несправедливо, защото конят е негов и е безсмислено да купува собствения си кон със собствените си пари.

— Смятам, че е крайно време да се оправят с този кон! — каза Силас. — Вече ми омръзна да седя тук и да се правя на птица!

Около каруците тълпата започна да се разпръсква и Гудик Куция бързо заслиза надолу.

— Сега ще се приберем да спим, трябва да си отида, иначе майка ще ме търси и ще ме вика, но ако мога, ще дойда отново щом другите заспят.

След това той слезе през покрива и изчезна отново. Силас изведнъж се почувства самотен при мисълта, че ще чака още дълго, докато всички лежат и хъркат.