Сесил Бьодкер
Силас и черната кобила (11)

Глава XI
Силас вече не е сам

Силас пришпори коня. Но за втори път Бартолин се хвърли напред върху тези, които стояха пред него, за да улови коня преди да изчезне. Ръцете, които го задържаха по-рано, сега бяха заети с друго, в течение на няколко минути всичко се беше променило и неговият скок сигурно щеше да успее, ако насред път Бартолин не беше улучен от твърдото кожено шише на Гудик Куция.

Това беше повече отколкото самият той можеше да понесе. Без да издаде звук, той се просна върху гърбовете на приведените селяни, като постепенно, под собствената си тежест, се свлече долу между краката им.

На улицата настъпи поразяваща тишина. Мълчаха дори жените, които след нападението над мъжете, стояха най̀ от края на кръга, хванали се за главите и крещяха. Бартолин лежеше на земята като мъртъв.

— Видяхте ли? — попита Силас дръзко.

Никой не отговори. Никой не бе забелязал откъде се появи шишето, но всички видяха, че не го е хвърлил Силас.

— Него го порази еднокракият помощник на справедливостта! Аз бях спечелил коня на облог и той знаеше това много добре. И ти също го знаеше.

Силас подкара коня към селянина Емануел, който ужасено отстъпи назад.

— Всички знаете, че конят е мой!

Силас се огледа заплашително.

— Следващият, който посмее да вдигне дори пръст, за да ми вземе коня, ще лежи там до него.

Той посочи предупредително тялото на Бартолин, който все още не се помръдваше, и мъжете се намръщиха замислено при вида на тъмното петно, което растеше в прахта пред лицето му.

— Какво ще правите, ако е умрял? — продължи Силас.

Мъжете гледаха накриво. Мисълта за това не им харесваше. От друга страна при Емануел стоеше Анина и го гледаше с отворена уста.

— Ще го сложите да плува в някоя стара продънена лодка ли? — попита Силас, след като никой не отговори. Гласът му беше твърд и обвиняващ.

— Това е лъжа! — процеди през зъби Емануел.

— И след това ще продадете всичките му коне на този жалък търговец там, който не се стеснява да налага с камшик мирните пътници?

Силас се обърна към търговеца, който пребледня под примазнената си коса.

— Това, че сме те сложили в лодката, е лъжа! — настоя Емануел ядосано.

— Как тогава стана така, че лежах целият във вода на дъното на лодката на Пепе, дяволски далече надолу под реката?

Ужасена Анина се хвана с две ръце за главата.

— Дяволско хлапе, аз ще…

— Стой там, където си! — каза остро Силас, когато Емануел понечи да се спусне към него. — Или ръката на справедливостта ще порази и теб с някой друг домашен съд, бъди сигурен в това! И този път е възможно да не се задоволи с такава дреболия като шише!

Силас нарочно направи гласа си страшен и това накара в съзнанието на Емануел да изплуват черни железни тенджери и други големи предмети. Той незабавно спря, но само за да попадне в ръцете на Анина, която се отнесе безмилостно с него, като с убиец на сина й. Силас никога не беше виждал майка си така ядосана и разгневена. Най-после „добрият“ мъж си получи заслуженото.

Силас се усмихна вътрешно, но изведнъж наостри уши. Един скърцащ звук от ходене по керемиди се смеси с гласа на майка му и му подсказа, че Гудик Куция напуска наблюдателния си пост. Това беше добре, нямаше повече какво да чака, и без да се бави, Силас пришпори коня напред между обърканите селяни, които се отдръпнаха веднага встрани.

Силас тъкмо щеше да подкара коня в галоп, за да напусне завинаги и с чиста съвест това село, когато видя, че пътят между двете крайни къщи е затворен. По време на разправията пред Емануеловата къща, жената на рибаря беше пристигнала незабелязано и много грижливо беше поставила каруцата с коня напряко на пътя така, че за един ездач беше невъзможно да мине оттам.

И като проявяваше всички признаци на разбиране към това, което ставаше, малкият късокрак кон на рибаря вече беше захапал здраво вратата на къщата от едната страна на пътя, докато самата жена беше заела позиция зад каруцата, в случай че Силас се опита да се измъкне оттам. И Силас се почувства хванат в клопка в това относително малко място между вонящото превозно средство на рибаря и скупчените жители на селото. Стори му се, че вече чува как те заемат позиция зад него.

А жената не изглеждаше никак добронамерена. На капрата седеше свита Мария и притискаше юздата към себе си, което очевидно й бяха наредили — нещо напълно излишно, като се има предвид това, което Силас знаеше за коня на рибаря. Той нямаше да пусне доброволно рамката на вратата, докато в нея все още имаше дърво за гризане.

От другата страна на каруцата жената ликуваше от радост при вида на Силас. Сега го беше хванала и този път нямаше да й се изплъзне.

Силас видя с отвращение навитите на лактите ръкави на роклята й и усети неприятен сърбеж в тила. Не, по-добре е крантата да го захапе за крака, помисли си той и подкара към рибарския кон.

— Хей ти, мършава кожа — прошепна му Силас.

Конят погледна Силас с едно око, докато гризеше неумолимо дървото с жълтите си оголени зъби. Той явно искаше да изгризе колкото може повече, докато имаше време за това, и земята под него вече беше посипана с тресчици.

Силас не знаеше със сигурност чия е къщата, но желаеше от все сърце да е на Пепе.

Зад него жителите на селото изчакваха. Новото положение на нещата още не им се беше изяснило, но ясно бе, че има да се случва още.

— Защо не го хванете? Какво чакате, по дяволите? — извика нетърпеливо жената на рибаря.

Силас чу как те нерешително се промъкват по-близо до него. Никой не се осмеляваше да тръгне пръв, бяха се струпали заедно и явно не бързаха. Или може би чакаха той да се предаде доброволно?

Силас заговори приятелски и успокоително на късокракия кон на рибаря, за да го накара да се отмести малко. Ако той имаше някаква възможност да се измъкне, това можеше да стане само оттам, но малкият кон продължаваше работата си над дървото, сякаш не беше чул нищо.

— Престани с тая дивотия! — предложи му Силас с голяма решителност.

Конят само го изгледа през гривата.

— Можеш да продължиш след това — примами го той.

Конят вдигна бърни и оголи зъбите си, след това го изгледа с едното си око изпод гривата и обели нова дълга треска от вече повредената рамка на вратата. Изглежда имаше нужда от това.

Силас не можеше да не изпитва симпатия към животното, въпреки че то правеше положението му трудно и опасно. Но той се бе справял с други, по-големи коне, нима наистина ще се уплаши от един мъник като този?

Тогава извади флейтата изпод ризата си и я насочи към коня. „Сега ще получи най-странното си преживяване“, помисли си той. С края на окото си Силас видя как жената на рибаря се разтрепери и разфуча още при първите не чак толкова странни звуци, но тя вече веднъж беше видяла как при неговото свирене липсващите очи на Мария щяха да изскочат от орбитите, или може би просто не харесваше този род музика. Може би очакваше, че сега ще стане същото. Но селяните зад него не познаваха флейтата му и застинаха още при първите звуци, а Силас извърна глава колкото да види как телата им стоят като вдървени обвивки около душите.

Изпод пръстите му излезе един необикновен звук, който беше предназначен за коня, и той се постара да държи кобилата плътно до стената, готов да премине, ако рибарският кон се помести или направи пролука.

Зад него жената подканваше мъжете да побързат. Те не помръдваха, сякаш не разбираха за какво става дума.

— Ти сама можеш да побързаш! — извика някакъв странен глас.

Силас продължи да свири на флейтата и жената на рибаря се пусна от каруцата и се втурна бързо да обясни работата на мъжете. В същия момент малкият кон престана да дъвче рамката на вратата, не за да направи място и съвсем не защото беше ядосан, а само за да види по-отблизо това, което Силас държеше в ръцете си. Мария дръпна ужасено юздата, като усети, че той се помръдва, но конят на рибаря беше вече загубен.

— Стой мирен! — изкомандва го Мария с тънък глас, който почти не се чу.

При мъжете майка й викаше нещо неразбираемо, сочеше и напътстваше с ръце и за миг Силас повярва, че ще може да мине, но за коня това наистина беше най-чудното изживяване, само че не така, както бе очаквал Силас. Интересът му към флейтата беше несъмнен и той проточи врат и приближи муцуната си, опитвайки се да измъкне това, което се намираше между пръстите на Силас, и когато той предупредително го удари, конят повдигна бърни и оголи зъби. Той искаше флейтата.

— Нея няма да ти дам! — каза Силас и изпрати един остър неприятен звук в отворената му уста. Това разпали още повече неразбраната кранта и Силас не виждаше друг изход, освен да се промъкне със сила. В края на краищата конят, на който седеше, беше най-големият и най-силният.

Чак сега на мудните мъже им стана ясно, че той е на път да се изплъзне, зад него се вдигна шум от много гласове и мъжете вкупом се втурнаха напред. Силас пришпори кобилата с пети и премина.

Пеша те нямаха никакви изгледи, а докато оседлаят, той щеше да е много далеч.

Но се оказа, че няма да успее да се измъкне така лесно. За своя изненада той забеляза, че малкият упорит кон на рибаря препусна в същата посока и го последва заедно с каруцата. Силас увеличи скоростта, за да се отърве от него, но малкият кон препускаше до него, сякаш там му беше мястото.

Силас подкара кобилата в галоп и рибарският кон също премина в галоп, а каруцата се люшкаше зад него.

Мария изпищя и пусна юздата, за да се хване по-добре.

— Дръж коня си, глупачка такава! — извика Силас сърдито. — Така ли се кара?

Имаше чувството, че ако спре, малкият късокрачко ще сложи предните си крака на раменете му като куче и дишайки задъхано в лицето му ще иска да вземе флейтата, която той отдавна беше скрил под ризата. Силас хвърли поглед назад, където цялото сборище се беше раздвижило, начело с жената с плоските хлопащи дървени обувки, и в един кратък безумен миг той преценяваше дали наистина да не напъха флейтата в устата на това чудовище, за да спечели преднина.

Но не можа да го направи.

Вместо това ритна другия кон и се скара на Мария, която се държеше здраво с две ръце и изобщо не се опитваше да спре полудялото животно. Каруцата подскачаше силно по неравния път и сякаш всеки миг щеше да се разпадне.

Силас намали ход.

— Хвани юздата и спри, не искам да идваш с мен! — каза Силас.

— Не мога! — изхленчи момичето.

— Юздата, хвани юздата, глупачка такава!

— Няма да мога да я удържа!

— Скочи тогава! — каза Силас твърдо. — Аз ще се погрижа за останалото.

— Не! — изплака тя уплашено.

— Ако се обърне каруцата, ще си счупиш врата! — заплаши я Силас и погледна с края на окото си преследвачите. За щастие те бяха далеко. — Казвам ти, че ще яздя бързо и ако се случи нещо, вината е само твоя!

— Не смея, трябва първо да спреш.

— Лигла!

— Ти си лош! — каза Мария. — Истински лош и отвратителен!

Отпред, от крайпътния ров изскочи някакъв човек и това накара Силас да трепне, но се оказа, че е Гудик Куция. Тогава той намали скоростта и спря.

— И тя ли ще идва с тебе? Да не би да я отвличаш! — попита пастирът не без известна подигравка.

— Разбира се, че не! — каза Силас и се изчерви.

— С теб ли ще идва?

— Не, няма! — изкрещя Силас гневно в отговор. — Това е конят, не мога да накарам този нахален кон да си върви в къщи!

— Ти си нахален кон! — каза разпалено Мария.

Силас подкара коня отново, а Гудик Куция подтичваше и куцукаше до него. Без да каже нещо, той започна да разхлабва ремъците на късокрачко.

— Какво правиш? — попита Силас.

— Разпрягам — каза Гудик Куция.

— Защо?

— Никога не съм обичал каруците.

— Но ти можеш само да го задържиш, докато изчезна — каза Силас учудено.

— Да, ти наистина си прекрасен другар — каза другият.

Силас го изгледа учудено.

— Може би и мен не искаш да ме вземеш със себе си? — продължи Гудик Куция и пусна хамутите на земята.

— Не ни вземай коня! — извика ужасена Мария.

— Защо? — попита Гудик Куция.

— Не искам да го взимаш, мама ще ме бие!

— Сигурно — каза Силас — и след това ще те продаде.

Мария се сви под тежестта на думите му.

— Защо говориш така? — попита Гудик Куция. — Да не си й сърдит?

— Тя щеше да ми отреже главата с това — и той посочи ножа. — Ако не се бях събудил случайно, сега щях да съм мъртъв.

— Ти не знаеш какво е да си като нея — каза тихо Гудик Куция.

Силас замълча.

— А ако ще я продават, то ще е на ловеца на видри, а не на гълтач на саби — продължи Гудик Куция.

— Защо?

— Той ще даде най-много.

— Кой ти каза?

— Той самият.

— Да, но има ли пари да…?

Гудик Куция потупа коня.

— Това никой не знае — каза той. — По дяволите, само каква миризма излиза от устата му — добави той, когато конят извърна глава и се опита да го ухапе.

Силас се засмя.

— Не го взимай — помоли Мария.

— Майка ти може да си купи нов кон — каза утешително Гудик Куция и го възседна.

— А какво ще стане с кравите? — попита изведнъж Силас, като видя, че Гудик Куция сериозно се кани да напусне селото.

— Какво ме интересува? — попита в отговор Гудик Куция.

— А майка ти, какво ще стане с нея?

— Мисля, че ще се оправи — каза Гудик Куция тайнствено. — Арон ще се мести.

— Арон?

— Ловецът на видри. Ще се жени за нея.

— А какво ще стане с мен? — попита Мария.

— Ти ще получиш моето легло — каза Гудик Куция. — Там сигурно ще се намери място и за теб.

След това те препуснаха.

И високо горе от един хълм видяха как изтегляха обратно каруцата с Мария. Слънцето бавно се спускаше към хоризонта.