Сесил Бьодкер
Силас и черната кобила (3)

Глава III
Крадливото село

На пръв поглед това беше едно съвсем обикновено село. Силас навлезе шумно между къщите, така че кокошки и прасета се разбягаха настрани, а дечурлигата, които седяха мирно и ровеха с ръце в топлия уличен прах, светкавично изчезнаха в отворените врати, които зееха като черни дупки в стените. Той беше яздил неуморно от изгрев-слънце и сега както той, така и конят, имаха нужда от храна и почивка. Не беше ял нищо от предишния ден, когато успя да утоли глада си със запасите на Бартолин от хляб и салам, и беше спал много лошо през нощта.

Силас спря коня по средата на улицата и се огледа внимателно. Цялото село се състоеше от тези два реда къщи, които ограждаха донякъде пътя и му придаваха вид на улица. Малко по-широка и по-прашна от пътя, по който току-що беше дошъл, но също така криволичеща. Беше невъзможно да се види селото от единия до другия край.

Никъде не се виждаха хора. Дали можеше да намери нещо за ядене? Всъщност Силас не се чувстваше добре дошъл.

Къщите опираха с широката си част направо на улицата, но тъй като нямаха прозорци, изглеждаха сякаш обърнали гръб и недостъпни, въпреки отворените врати. Може би това се дължеше на празната улица, където вече не бяха останали дори и кокошки.

Той почака малко. Чувстваше, че го наблюдават вътре от тъмното и за да се покаже добронамерен, извика за поздрав от улицата.

Няколко кучета се показаха и започнаха да лаят, това беше всичко. Той извика отново и още няколко кучета се появиха. Силас остана с чувството, че хората държат кучетата вътре в къщите или може би в това село живееха само кучета.

Когато предишната вечер напусна яздейки търговеца на коне, той вярваше, че бързо ще стигне дотук, но разстоянието се оказа по-голямо, а местността, през която беше яздил, много по-безлюдна и неплодородна. Не видя никъде нито къщи, нито обработена земя. Само овце.

Пътят не следваше непрекъснато реката, въпреки че през повечето време имаше приблизително същата посока, а хълмовете от другата страна бяха сухи и кафяви, обрасли с мъх и някаква особено жилава трева, която съвсем не изглеждаше съблазнителна. Във всеки случай конят не беше проявил интерес към нея. Но очевидно овцете си живееха чудесно и явно се грижеха сами за себе си.

Силас се бе надявал на смрачаване да види някой човек, но всеки път се оказваше, че това са хвойнови храсти, които стърчаха по склоновете на хълмовете сякаш бяха овчари. Понякога му се струваше, че все пак там на завет в подножието на хълмовете се е сгушила къща, но когато се приближаваше, тя изчезваше и на нейно място се оказваха само полупокрити кошари за овце.

В една от тези кошари беше прекарал предишната нощ заедно с коня. Само при мисълта за това Силас се сви; там земята беше покрита единствено с тънък слой слама и въпреки че една такава кошара беше по-добра от нищо и че в тъмното той беше събрал сламата на купчина, все пак измръзна здравата. И когато стана сутринта, бе схванат и отмалял. Това беше почти толкова неприятно, колкото да лежи в откритата лодка в реката.

Силас помириса ръкавите си, все още му се струваше, че дрехите му вонят на овчи тор.

Затова щеше да бъде чудесно, ако селото се окажеше гостоприемно. Той имаше нужда да пренощува на тавана на някоя топла плевня тази нощ. Но му се струваше странно, че все още никой не излиза — никой освен кучетата. Все повече кучетата се увъртаха около коня, но никъде не се забелязваше двукрако същество.

Силас остана на коня. Не изпитваше особено желание да спусне босите си крака долу при кучетата, които и без това не изглеждаха много охранени, а когато на хората им омръзнеше да го гледат от мрака, сигурно щяха да излязат навън. Той не беше страшен.

Седнал на коня, Силас имаше много време да разгледа селото, но на която и страна да обърнеше глава, навсякъде го посрещаше една и съща нерадостна гледка. Всички къщи бяха ужасно занемарени и варовата им мазилка се ронеше на големи парчета, без някой да бе направил каквото и да е за да попречи на това или да се опита да поправи разрушеното. От фасадите на всички къщи биеше на очи голата сиво-жълта глинена основа. Съвсем не изглеждаха по-добре и покривите, те бяха разкривени и гърбави и всичко друго, но не и уплътнени. Много ясно беше… че е пристигнал в изключително бедно село.

„Но това съвсем не значи, че хората трябва да се правят, че не са си в къщи“, помисли си Силас, който започваше да губи търпение. На какво прилича това, да го оставят да седи толкова време тук сред кучетата, това вече дори не беше вежливо!

Разбира се, той можеше да си отмине по пътя. Кой е казал, че трябва непременно да остане тук, сигурно надолу по реката има и други села. Силас премисли и едва-едва подкара коня напред покрай лаещите кучета. Но стомахът му се възпротиви, той искаше да остане тук и да го напълни с нещо, а трябваше да помисли и за коня.

Тогава изведнъж на стълбата до Силас се появи слаб селянин на средна възраст. Той постоя малко, като гледаше лениво и мълчаливо момчето на коня. „Изглежда отблъскващ“, помисли си Силас.

— Е? Какво има? — попита най-после той.

Силас му пожела добър ден и се извини, че може би го безпокои през обедната почивка. През отворената врата на съседната къща Силас долови движението на много глави. Така беше и зад другите врати — цялото село го гледаше, без да се показва. Слабият селянин на стълбата не направи и най-малък знак да покани Силас да слезе от коня, беше пъхнал палци в ръкавите на мазното си кожено яке и не се опита дори да прогони кучетата настрани от коня.

— Това значи „не“, нали? — попита след малко той.

— Какво обичате? — каза Силас, който не разбра за какво става дума.

— Да, така си и мислех — рече горчиво селянинът, — това страхливо куче дори няма смелост да дойде сам да ни го каже!

— Кой?

— Престани да се правиш на глупак! — отсече мъжът. — Елате да видите! — извика той към улицата.

И от всички врати така бързо започнаха да се показват хора на различна възраст, че Силас не се и съмняваше — бяха стояли зад вратите. Отнякъде дойдоха още двама, единият по-възрастен, другият по-млад.

— Чухте ли какво каза? — попита високо селянинът.

Силас имаше неприятното усещане, че го бъркат с някой друг, освен това не беше казал нищо.

Все повече глави се показваха и той имаше чувството, че къщите са претъпкани до пръсване с възрастни и деца, най-вече с деца. Те се промъкваха през вратите като редица кръгли топчета с очи, някои още пълзяха между краката на другите.

Само зад първия селянин не се показа никой.

Силас се изправи. Трябваше колкото е възможно по-бързо да разбере, за кого го вземат.

— Трябва да ви поздравя от гълтана на саби Филип и да ви попитам дали не е останало нещо от последното ядене? — каза той. И го каза с възможно най-учтивия си глас, защото нямаше никакво желание да продължи да язди на празен стомах.

Селянинът на стълбата изглеждаше объркан и изпълнен със съмнение.

— От бирника, искаш да кажеш?

— Какъв бирник?

— Защо не ни предадеш съобщението така, че да го разберем? — каза мъжът недружелюбно. — Мислиш, че не знаем, че е казал „не“? За какво му е иначе да изпраща такъв жалък мърморко като тебе да ни го каже?

— Какво да ви каже? — попита Силас любопитно. — Какво искаш толкова да знаеш?

— Не ни дава отсрочка, нали? Кога ще дойдат хората му да ни опишат имота?

— Откъде да знам?

— От Мартино, разбира се — извика селянинът ядосано, — от бирника. Кога ще пристигне бирникът, за да ни вземе и последния парцал?

— Не познавам никакъв Мартино — каза Силас колкото може по-спокойно. — Ти ме бъркаш с някой друг.

— Проклет лъжец! — изрева селянинът. — Като че ли не яздиш кон на Мартино!

— Не — каза Силас.

Другите бавно се струпаха около ездача.

— Чий е тогава? — попита селянинът.

— Мой — твърдо отвърна Силас.

Мъжът избухна в подигравателен смях.

— Чухте ли? Той твърди, че конят е негов.

Другите започнаха да мърморят.

— И кой си ти самият, след като притежаваш кон като този на бирника? — попита селянинът подигравателно.

— Силас. Синът на Анина.

Мъжът повдигна вежди.

— Каква е пък тази Анина? — заинтересува се той.

— Тази, която ходи по опънато въже със зелен чадър в едната ръка и със син в другата — отвърна Силас от коня.

— Аха! — каза селянинът язвително. Беше ясно, че не вярва Силас да е с всичкия си.

— А ти самият как се казваш? — попита Силас.

— Не знаеш ли кой съм аз?

Силас поклати отрицателно глава и зачака.

— Защо спря тогава коня пред моята къща? И какво изобщо търсиш в селото, щом не носиш известие от бирника?

— Нещо за ядене — каза бързо Силас.

Приглушен шепот премина през тълпата.

— Можеше да получиш, ако ни беше донесъл отсрочка — каза селянинът. — Никой ли не ти е казал, че това село е бедно? Никой ли не ти е казал, че аз съм Емануел?

Силас отново поклати отрицателно глава. А селянинът Емануел дълго гледа замислено коня.

— Как може да е твой? — попита той, изпълнен със съмнение.

— Спечелих го на облог — каза Силас.

— Така, и от кого?

— От търговеца на коне Бартолин с дългата конюшня — Силас посочи с ръка нагоре по реката.

Наоколо настъпи гробно мълчание. Дори кучетата не ръмжаха.

— От този скъперник? — каза Емануел. — Той се лишава от всичко, за да пести. По-добре си признай, че си го откраднал.

— Не съм — каза Силас.

Селянинът Емануел кимна с глава към вратата зад себе си.

— Слизай — каза той отсечено, — ела вътре да ти дам нещо за ядене.

После се замисли за миг и продължи:

— Можеш да оставиш коня си в конюшнята ми.

— Благодаря — каза Силас, — но предпочитам да го чувам.

Той скочи на земята и завърза юздата за една халка в стената до самата врата. Вътре, в голямата полутъмна стая, която служеше едновременно за гостна и за кухня, жената на Емануел, Тереза, беше започнала да слага масата и Силас забеляза, че в къщата на Емануел няма деца.

Емануел седя дълго време при Силас, докато той се хранеше, но беше неспокоен и непрекъснато отиваше до вратата да поглежда коня или излизаше навън да говори с някого. Силас нямаше възможност да чуе за какво говорят.

— Казах им само да донесат нещо за коня — извини се селянинът, след като се бе бавил доста време навън.

Силас го изгледа накриво.

— Ще ти дам да опиташ бирата ми — продължи весело селянинът. — Ще ти дам наистина нещо хубаво да полееш храната.

Той донесе веднага една кана, сипа в две глинени чаши и се чукна с момчето.

— Силна е — каза Силас.

— Това е най-добрата бира в цялото село — похвали се Емануел. — Но ти може би не я понасяш? Може би си още малък да пиеш бира?

Силас не смяташе, че е малък.

Малко по малко селянинът започна да го разпитва за облога с Бартолин. И Силас разказа много подробно как се бе случило всичко. Селянинът го гледаше все по-недоверчиво.

— Търговецът на коне обикновено не дава нищо на никого — каза той и сипа още бира на Силас. — И ние си купуваме крантите от него и той взима добри пари за тях. Едва ли ще го е дал доброволно.

— Той сам ми го изведе навън — увери го Силас.

Емануел се замисли.

— Можеш да вземеш пари за него, ако го продадеш — каза той.

— Така ли? — попита Силас.

— Аз мога да го купя — каза селянинът предпазливо.

— Имаш ли толкова пари?

— Ще ти дам сто сребърни монети — каза селянинът.

— Не е много за един човешки живот — отвърна Силас.

— Та това е кон — каза Емануел и се засмя. Но внезапно смехът му секна. — Да не си убил Бартолин? — попита той ужасено.

— Имах предвид моя собствен живот — каза Силас. — Тази работа можеше да ми струва кожата. И освен това конят не е за продан.

Емануел наля още бира на Силас и му предложи двеста сребърни монети за животното.

Силас се смееше в себе си, че някой може да бъде толкова глупав да вярва, че ще се съгласи да продаде коня. Беше изморен и му се спеше, сигурно поради прекараната в кошарата нощ. След като се нахрани, той изпитваше непоносимо желание да затвори очи.

Гласът на селянина едва-едва достигаше до съзнанието му, бирата също се оказа съвсем различна от тази, която бе пил досега, пареше в гърлото и в корема и Силас си помисли смътно, че може би са сложили нещо в нея.

Главата му увисна на раменете, но все още не беше напълно заспал.

Селянинът каза нещо на жена си и за известно време настъпи тишина. След това Силас се събуди от някакви гласове, които чуваше, но нямаше сили да се пребори със съня. Ставаше дума за коня. Гласът на Емануел се извисяваше победоносно над гласовете на другите, които говореха ниско и нерешително. Не му стана ясно за какво говорят.

После усети, че много ръце го хващат и го свалят от пейката и си помисли, че може би искат да го сложат да легне на някое легло или на нещо подобно. Но те го изнесоха навън. Силас усещаше слънцето и въздуха и това, че виси като чувал между два чифта ръце.

Сега вече ще се възпротиви, ей сега ще се събуди напълно и ще се освободи, защото къде ли са го понесли? Но като че ли можеше само смътно да мисли на ум, а не можеше нито да се помръдне, нито да каже нещо.

Той заспа напълно, докато го носеха, но отново се събуди за малко, когато го сложиха да легне на нещо твърдо. Стори му се, че чува вода, нещо бълбукаше. Над него мъжете говореха все още неясно.

— Греблата — каза някой.

„За какво ми са гребла?“ мислеше си той смътно. Някой хвърли нещо тежко на земята съвсем наблизо. За какво му бяха гребла, когато имаше кон? След това заспа дълбоко.