Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Силас (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Silas og den sorte hoppe, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Сесил Бьодкер

Заглавие: Силас и черната кобила

Преводач: Анюта Качева

Година на превод: 1982

Език, от който е преведено: Датски

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1982

Тип: Роман

Националност: Датска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“

Излязла от печат: май 1982

Редактор: Стоян Кайнаров

Редактор на издателството: Лилия Рачева

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Олга Паскалева

Коректор: Албена Николаева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1721

История

  1. — Добавяне

Глава V
Ножът

Посред нощ Силас се събуди с усещането, че нещо се движи близо до него. Не беше кой знае какво. „Може да е котка, която дебне мишка“, помисли си той. В началото шумът идваше откъм стълбата, която водеше надолу към обора, там рибарят държеше малкото си животни. Но постепенно идваше по-близо.

Той полежа малко, като се ослушваше. Все пак не приличаше на котка, по-скоро на човек. Но кой ще се промъква тук в непрогледния мрак посред нощ? Продължи да лежи неподвижно. Щом като той не вижда нищо, то и този, който се приближава, също не вижда, смяташе той. Стори му се, че чува задъхано дишане.

Дали не беше Мария? Само един слепец би могъл да има толкова остро обоняние, че да му служи за пътеводител. Нали тя избяга навън снощи, когато той говореше да я продадат?

Сигурно търси място за спане, тя не можеше да знае, че и той е тук — освен ако не го беше подушила.

Ето че сега го докосна.

Силас лежеше тихо и се правеше, че спи, нямаше защо да я плаши. Но вместо да си отдръпне ръката, както бе очаквал, тя я плъзна, опипвайки го от коленете чак до гърдите. Докосването беше така леко, че той не би го усетил, ако наистина спеше, но какво искаше тя? По средата на ризата му ръката спря нерешително, единият край на флейтата стърчеше навън и тя го опипа. Дали не искаше да я открадне?

Силас усети как нещо се напрегна вътре в него, знаеше ли тя какво е флейта? Знаеше ли, че той си бе послужил с нея в килера? Ръката все още се колебаеше= Пръстите докоснаха горния край на флейтата я се затвориха около нея, обхващайки я внимателно.

Тогава Силас я сграбчи здраво за китките, а Мария нададе ужасен вик, освободи се и се хвърли в сеното.

— Крадла! — изръмжа Силас след нея, докато тя се спускаше стремглаво надолу по стълбата. Той се изсмя. Доволен се обърна настрана и скоро след това заспа.

Сутринта по някое време се събуди от коня на рибаря, който нетърпеливо удряше с копита долу по пода. Не се чуваше нищо друго и сигурно никой още не бе станал. Но навън грееше слънце. Високо горе се промъкваха прашни лъчи, които падаха косо през плевнята и над сеното беше светло.

Долу конят на рибаря тропаше, сякаш искаше нещо от него. „Сигурно е някоя ужасна кранта, помисли си Силас, престаряла и гърбава, чиито стави скърцат при всяка стъпка“. Какво друго можеха да имат в такова семейство?

Той седна и се протегна лениво.

До него в сеното имаше дълъг нож. Силас го погледна разсеяно — ама че място да се държи подобно нещо! Та той би могъл да легне на него.

Изведнъж се сети, че това е същият нож, който рибарят го караше да гълта предишния ден. Как е попаднал тук? Нима Мария…? У нея ли е бил, когато беше тук нощес? Силас усети как го побиват студени тръпки при мисълта за това.

Можеше да бъде само тя! Значи е щяла да го убие! Просто да забие ножа в него докато спи, да му пререже гърлото!

Ръката й беше стигнала само до флейтата.

Мислите трепкаха в главата на Силас. Само защото беше предложил на баща й и на майка й да я продадат на гълтача на саби?

Отмъщение ли беше? Настръхна, като си помисли колко лесно можеше да е мъртъв сега и несъзнателно огледа купа сено, да не би някой да го дебне оттам. И тук до него, в тъмното, тя е седяла с ножа в ръка и е опипвала тялото му, мислейки, че той спи.

Флейтата го беше спасила.

С широко отворени очи Силас погледне ножа и внимателно го взе в ръка. Той беше променил същността си от предишния ден, когато си лежеше тихо като миролюбив хлеборезач на масата. Днес му се струваше кръвожаден. Вчера рибарят го беше помолил да се опита да го мушне в гърлото си, през нощта Мария е щяла да го мушне в гърлото му — отвън. Трябваше да го задържи, за да не рискува нищо.

Той го пъхна решително в колана си и слезе долу да види коня на рибаря, който съвсем нямаше вид на кранта, както си бе представял. Беше малък, с неопределен тъмен цвят и дълъг бретон над очите. Изглеждаше нервен. При влизането му проточи врат, тръсна глава и изпръхтя. Силас мина отпред, за да го почеше по муцуната, но конят без много да му мисли оголи жълтите си зъби като вдигна бърни и посегна към него сякаш ръката му беше морков.

— Не така буйно, старче! — каза Силас успокоително и го хвана за гривата, за да види зъбите му. Може би не беше достатъчно голям, та да знае как да се държи. Трябваше да употреби сила, за да отвори устата му и дори тогава не видя нищо, защото от устата на коня го лъхна тежка миризма на вмирисана риба.

„Фу!“ Силас го пусна моментално. Очевидно го хранеха с рибни отпадъци и изглежда, че той ги ядеше. Сега разбра по-добре защо имаше такъв неприятен нрав. Това сигурно действаше като пожар в корема му.

В същото време жената отвори вратата на плевнята.

— Бил ли си в къщата през нощта? — попита тя.

Силас отрече.

— Изчезнал ми е ножът и не мога да нарежа хляба.

— Мислиш, че аз трябва да знам къде е изчезнал ножът ти? — попита Силас и я изгледа настойчиво.

— Ето го! — каза жената и посочи колана му.

— Невъзможно — каза Силас, — този ми го даде Мария.

— Ти сам си го взел! — извика гневно жената. — За какво ще ти даде Мария нашия нож?

Силас вдигна рамене.

— Тя дойде с него през нощта при мен.

— Ти наистина си отвратителен лъжец! — извика жената и гласът й ставаше все по-висок. — Дай ми ножа!

Тя понечи да отиде при него, но Силас нямаше никакво желание да разшири познанството си с железните й пръсти.

— Стой там, където си! — каза Силас и обърна острието на ножа към врата на коня. — Ако се доближиш, ще пробия дупка в тая кранта!

Жената спря, зяпнала като кокошка, която душат. Дълго време не издаде звук, а очите й станаха червени.

— Но това е моят нож, мислиш, че не познавам ножа си ли? — каза тя с прегракнал глас, когато отново си пое въздух.

— Извикай Мария! — поиска Силас.

— Ти си скитник, точно както казах! Дай ми ножа!

— Извикай Мария! — повтори Силас, като насочи ножа към коня.

Жената отстъпи назад към вратата и извика Мария с такава сила, че ушите на Силас писнаха.

Конят също се почувства засегнат и разтърси глава сякаш да се освободи от нещо, което го дразни, а някъде започна да кукурига неумолимо петел.

На вратата на плевнята се показа сляпата, примряла от страх, и попита какво има.

— Ела вътре! — извика жената.

И Мария дойде, сякаш някой я беше дръпнал от мястото й.

— Ти ли си му дала ножа ми? — попита жената с глас, който не обещаваше нищо добро.

Мария поклати отрицателно глава.

— Дала ли си му го? — извика жената и я разтърси.

— Не — каза Мария и устните й побеляха.

— Е? — каза жената, като се обърна към Силас. — Чу ли? Дай ми ножа сега!

— Какво правеше горе нощес? — попита Силас и погледна Мария.

— Нищо — каза Мария.

— Ще заколя коня, ако не кажеш! — настоя Силас.

— Щях да ти отрежа главата! — процеди през зъби Мария.

— Сега — каза Силас — чу ли?

Жената на рибаря гледаше ту единия, ту другия.

— Доведи баща си — каза тя на Мария и я избута навън през вратата, — но бързо! — Самата тя застана пред вратата, така че нямаше никаква възможност да се излезе оттам.

„Аха!“, помисли си Силас. Значи искаха да го хванат! Леко като маймуна той се покачи по стълбата и я прибра след себе си на тавана. Долу жената го гледаше, сякаш нямаше никакво значение дали той е горе, или не.

„Все някъде трябва да има отвор, помисли си Силас, обикновено хората хвърлят сеното направо горе.“ Той запълзя по дължина на тавана и наистина, както бе очаквал, там имаше капак, но, по напълно разбираеми причини, беше затворен отвън. Силас го разтърси, но без резултат. Разклати капака отново и така го ритна, че ударът отекна в цялата плевня, но той беше прекалено солиден. Долу жената се изсмя подигравателно. Тя знаеше това.

Ножът! Силас си спомни, че той все още стърчи в колана му. Без много труд прокара острието през прореза и резето се отмести. Много внимателно той открехна капака и се измъкна навън. Отворът гледаше към вътрешността и всичко беше пусто и тихо. „Много им здраве сега“, помисли си Силас и се измъкна колкото може по-безшумно долу на земята.

Този път не се отправи към брега на реката, а се насочи към вътрешността, за да намери пътя, който свързваше селото на Емануел с горните села по реката. Оказа се, че това е лош път, подобен на този, който го беше извел от Бартолиновата къща, но сега на всичкото отгоре трябваше да върви пеша, нещо, което беше изморително и трудно. За да скъси времето той вървеше и си представяше какво щяха да направят рибарят и жена му, ако го бяха хванали, и потрепери при мисълта за това.

И когато към обяд му се стори, че чува шум от каруца и конски тръс по пътя отзад, намери за най-уместно да се скрие. Не можеше да бъде сигурен дали рибарят, побеснял от неговото изчезване, не е тръгнал да го преследва.

Силас се отби от пътя и се сви между тревата и храстите, като очакваше наистина да види малкия буен кон на рибаря да влачи някоя жалка каручка. Но за негова голяма изненада се появи съвсем друга кола, много по-голяма и по-хубава от това, което рибарят можеше да притежава, а и човекът на капрата беше съвсем друг.

Той беше по-дребен, по-тънък и Силас се досети, че може да е търговец от по-голям град; изглеждаше добре облечен. Когато каруцата почти отмина мястото, където лежеше Силас, той скочи и се затича след нея; човек върви най-добре, когато има нещо, за което да се държи — и той се хвана за задния край на каруцата, така че да може да тича със скоростта на коня. Каруцата се клатеше по лошия път и коларят не забеляза нищо; той седеше, загледан пред себе си, очевидно зает със свои мисли.

В каруцата, зад капрата, имаше два големи солидно обковани тежки сандъци с капаци и железни халки, за да могат да се носят. Това сигурно беше търговец или доставчик на стоки. Най-отзад каруцата беше празна и Силас реши, че всъщност е все едно дали ще седне там, или ще тича отзад. И след като вече му хрумна тази идея, за него беше дреболия да се качи. За миг той се намери между сандъка и задния перваз, седна доволно и загледа пейзажа, който отминаваха с грохот.

Не мина много време и големите сандъци събудиха любопитството му. Какво ли имаше в тях? „Всякакви хубави неща“, помисли си той. Сигурно нещо скъпо, толкова солидни бяха и толкова големи катинари висяха на тях. Силас си спомни всички хубави скъпи неща, които някога бе виждал и в мислите си ги видя събрани в двата сандъка; може би имаше и дрехи. Той изгледа критично дрехите на коларя, не приличаха на тези, които селяните и рибарите носят в този край. И миришеха съвсем различно. Този миришеше на богатство и на голям град и Силас изведнъж осъзна мизерното си положение.

Откакто бе избягал от гълтача на саби, не се беше мил и дрехите му, които не събличаше ден и нощ, изглеждаха ужасно; бяха смачкани, окъсани, целите в дупки. Досега Силас не беше мислил за това, но видът на човека пред него го накара да се почувства мръсен и му се прииска да се изкъпе.

Той седеше замислено и човъркаше сандъците, опипваше обковката и повдигаше железните халки. Те бяха излъскани от употреба. Изведнъж каруцата мина през една дупка, халката се изплъзна от ръката на Силас и се удари с трясък в сандъка.

Мъжът отпред рязко се обърна.

— Какво правиш там?

— Нищо — каза Силас учтиво. — Помислих, че мога да се повозя, и случайно съм докоснал това тук. — Той посочи халката.

— Докоснал?

— Да — каза Силас и обясни, че отива в същата посока и би могъл да се повози, щом като има място.

— Ти не говориш като местните хора — каза човекът, без да го изпуска от очи. — Къде живееш?

— Никъде — усмихна се Силас.

Мъжът го изгледа с недоверие.

— Сигурен ли си, че случайно беше хванал халката? — Той измери момчето, изведнъж забеляза ножа и застина. — Къде са другите?

— Кои други? — Силас не разбираше за какво говори.

— Мислиш, че този сандък нямаше да бъде измъкнат по пътя, така ли? Мислиш, че не знам какъв си? Слизай веднага!

— Но аз не съм направил нищо! — протестира Силас сърдито.

— Не, още не — каза коларят и се огледа страхливо на всички страни, — но истинско чудо е, че още не си ми забил този нож в гърба! Слизай ти казвам!

Камшикът изплющя по Силас и остави върху двете му ръце бяла черта, която бавно почервеня.

— Градска свиня! — изръмжа Силас. — Аз не съм направил нищо!

— Долу! — изкрещя търговецът истерично и удари отново.

Силас се извърна и камшикът го опари по гърба; този човек не се шегуваше. И точно когато Силас се канеше да слезе, човекът се обърна и шибна конете така, че те полетяха внезапно напред. Силас загуби равновесие и се притисна до задната преграда, но човекът очевидно мислеше, че спасява живота си и започна да налага с камшика момчето, което падна на пътя.

Търговецът дори не се обърна назад. Полуизправен, той удряше конете и изчезна, като остави след себе си жълт облак прах.

Силас с мъка сви пребитото си тяло и седна. Ама че грубиян беше този търговец, ако някога го срещне отново, ще го накара да си плати за това! Силас ругаеше и стенеше, докато опипваше дали няма нещо счупено. На коленете и на лактите кожата беше обелена, кръв течеше по полепналия пясък, имаше и рана на челото си.

По средата на пътя лежеше ножът.

Силас го вдигна и се запъти куцукайки към реката. Едното коляно не държеше добре. Но водата беше хладна и той успя как да е да промие раните от пръстта и мръсотиите; тук-там дребни камъчета се бяха забили така дълбоко, че трябваше да ги махне с една заострена клечка, докато от все сърце желаеше някога и търговеца да го заболи така.

Раната на челото продължаваше да кърви и тъй като Силас нямаше с какво да я превърже, решително откъсна ръкава на ризата и като го нагъна, притисна го върху раната, след което, все още куцайки, продължи по течението на реката.