Дикси Браунинг
Сърца в скреж (7)

Седма глава

Маги още чакаше Сам да отговори, когато телефонът иззвъня. Без да откъсва очи от него, тя посегна с неудоволствие към слушалката.

— Да? — промърмори разсеяно и сетне се вцепени. Стисна здраво слушалката й кокалчетата на ръката й побеляха.

Впил поглед в нея, Сам забеляза как лицето й пребледня, а очите й се разшириха.

— Какво има, Маги? — попита той.

— Престанете да ме тормозите — промълви отчаяно тя. — Казах на шерифа и той… Той знае кой сте. Само да посмеете да стъпите отново тук или… или да ме безпокоите по телефона, ще ви хвърли в затвора, а аз ще се погрижа да не излезете оттам следващите петдесет години.

— Божичко, Маги! — Сам скочи и посегна към слушалката, но беше късно.

Тя я тресна с всичка сила и се разтрепери така, сякаш всички врати и прозорци на къщата внезапно се бяха отворили и в стаята бе нахлул леден вятър. Обгърнала тялото си с ръце, Маги се взираше с невиждащ поглед в стената. Не биваше да позволява на тоя негодник да я разстройва. Бе минала през далеч по-трудни изпитания в живота си и се бе справила с тях. Ще се справи и с това.

— Маги?

Какво от това, че някакъв извратен тип, който изпитваше перверзно удоволствие да плаши самотни жени, бе срязал гумите й и с един замах бе унищожил спестяванията й?

— Маги! Дявол да го вземе.

Това, че тоя кретен бе осквернил дома й и я бе докарал до състояние да се страхува да вдигне собствения си телефон, не означаваше, че е спечелил. Бе много по-твърда, отколкото смяташе майка й. Беше се метнала на дънкановци, а те не се предаваха без борба.

От гърлото й се откъсна стенание. Усети, че по бузите й се стичат сълзи. Сам я пое в обятията си и нежно я залюля. Тя скри лице в яката на ризата му и впи пръсти в раменете му.

— Не плачи, Маги. Всичко ще се оправи. Аз съм до теб. Моля те, не плачи!

— Никога не плача. Не съм плакала от години.

Светлината премигна и изгасна. В стаята се възцари мрак. Маги бе заровила лице в гърдите му. Сам погледна в тъмното към главата й и изруга на ум. Наистина ли си въобразяваше, че може да остане безразличен към Маги? Беше я харесал още първия път, когато се сблъскаха на плажа. Човек имаше шанса да срещне жена като нея само веднъж в живота. Все още обаче не бе сигурен дали това е проклятие, или благословия. Знаеше единствено, че е хлътнал до уши.

Тя се нуждаеше от него. Засега това бе все пак някакво начало. По-нататък… По-нататък съдбата щеше да покаже.

Маги постепенно притихна. Той продължи да я милва и утешава. За нещастие, желанието му да я успокои прерасна в друга, не по-малко настойчива потребност.

— Не се тревожи, скъпа! Всичко ще се оправи. Маги, мисля, че спря токът.

В отговор се чу приглушено хълцане. Тя се помъчи да сподави риданията си, но се закашля. Сетне ново стенание разкъса тялото й. Беше крехка и уязвима като цвете и в същото време от цялото й същество се излъчваше сила. Ухаеше на орлови нокти и дървени стърготини. Сам усещаше все по-осезателно допира на гърдите й до тялото си и растящата възбуда в слабините си. Надяваше се, че Маги няма да забележи смущението му.

— Маги… скъпа, поеми дълбоко дъх и го задръж за миг. Така ще спреш да хълцаш. — Де да имаше лек за собствената болка! Всъщност се сещаше за два, но за първия не можеше да става и дума, а що се отнася до втория, моментът не бе подходящ за студен душ. — Добре. Кажи ми сега, шерифът наистина ли познава човека, който те тормози?

— Ами! — Маги прерови джобовете си за кърпичка и дори не забеляза, че Сам я пусна от прегръдките си и се отдръпна от нея. — Просто блъфирах. — Изтри с ръкав мокрите си бузи тя.

— Значи не знаеш кой е.

— Мислиш ли, че ако знаех, щях да стоя със скръстени ръце?

— Мисля, че в момента ще е най-добре да потърсим газова лампа или свещ. После ще ми разкажеш всичко. — Двамата стояха един срещу друг в непрогледния мрак. Навън валеше пороен дъжд.

— Аз пък мисля, че трябва да отида до бараката и да пусна генератора. — Гласът й бе леко прегракнал, но вече спокоен.

Стори му се, че мигът на близост между двамата беше отлетял и Маги отново се бе затворила в себе си.

Не, нямаше да й позволи да се измъкне така лесно. Беше решил, че ще е негова и това е. Имаше приблизително две седмици да я убеди, че двамата принадлежат един на друг, макар че в момента нямаше ни най-малка представа как ще го стори.

— Имам фенерче. Кажи ми какво да направя и аз ще го пусна.

— Не можеш сам. Трябва да ти покажа, тъй че по-добре аз да го пусна. Но ако искаш, ела с мен да ми светиш.

Няма да е лесно, каза си той. Трябваше да се пребори с независимостта й. За щастие външната й обвивка като че ли се бе пропукала и от него зависеше тези пукнатини да се задълбочат.

Сам се запрепъва към вратата, а Маги се насочи към гардероба, където държеше дъждобрана.

— Внимавай да не се удариш! — предупреди го тя и обу си ботушите и взе жълтия дъждобран.

— Къде, по дяволите, се дяна това фенерче — изръмжа Сам. — Маги, къде си? Нищо не виждам.

— Точно пред… — Обърна се тя натам, откъдето идваше гласът, но преди да довърши изречението, усети как протегнатите му пръсти докоснаха гърдите й. Той дръпна ръка като опарен и Маги се усмихна в мрака. Горкият Сам! Бе забелязала възбудата му, докато я успокояваше, но бе замълчала да не го притеснява.

— Ето го! — рече някъде отблизо Сам. — Сложил съм го в джоба. Готова ли си?

След половинчасови безплодни усилия накрая успяха да пуснат генератора. На излизане Сам й подаде ръка и заключи вратата след нея.

— Сигурна ли си, че си работила в брокерска къща, а не в автосервиз? — пошегува се той. — Как така ме остави да сменям сам гумите?

— Нали се правиш на много мъжествен? Мястото на жената е в кухнята, не мислиш ли така?

— Вече си мисля, че ти си изключение от правилото, Маги Дънкан.

— Това са най-хубавите думи, които съм чула от теб, Сам Канъди. За теб обаче правилото е в сила.

— Кое правило?

— Женен мъж да замине на почивка без съпругата си. — За миг помисли, че е отишла твърде далеч. На мъжделивата светлина на крушката той изглеждаше мрачен, дори заплашителен.

— Не е станало дума, предполагам, но вече не съм женен. Лаурел загина при автомобилна катастрофа в навечерието на Нова година преди повече от три години.

Тя се втренчи безмълвно в него. Нямаше защо да я лъже. Не е такъв човек. Може би не го харесваше много или точно обратното, може би го харесваше прекалено много, ала бе убедена в почтеността му.

— Извинявай, Сам! Не знам какво да кажа.

— Не е необходимо да казваш нищо. Не сме малки. Съжалявам, ако съм те навел на погрешни мисли. Не съм го направил нарочно. — Искрен ли беше? Не се ли бе помъчил умишлено да издигне преграда между двамата, само защото бе усетил, че Маги му харесва? Честно казано, не знаеше. — Рано или късно трябва да поговорим, Маги, но първо ела с мен до вилата. Искам да ти покажа нещо.

Ала Маги не бе съвсем сигурна, че е готова да поеме този риск. Докато мислеше, че е женен и търси единствено приключения, беше различно. След четири години в Дънканс Нек вече имаше богат опит с такива мъже и понякога дори се забавляваше от наглите им предложения. Но сега положението бе коренно различно. Сам не беше женен и навярно бе уязвим и чувствителен като самата нея.

— Е? Не е портфолио с офорти, честна дума!

— Значи не е свързано с изкуство. Водата не е спряла, надявам се. Тогава какво? О, я чакай! Да не си за палил най-сетне огън?

Той се разсмя и след миг Маги се присъедини към смеха му. Напрежението между двамата сякаш неочаквано се стопи.

— Ще видиш — рече самодоволно той и се изкачи след нея по стълбите, които водеха към задната веранда. Събу калните ботуши и ги остави под навеса. На оскъдната светлина на фенерчето Маги забеляза няколко мокри плавея, останали след неуспешните опити на Сам да запали огън, и със задоволство установи, че никой от тях не ставаше за поставка.

— Ето тук — въведе я в кухнята той. Вътре беше студено и тъмно, а във въздуха се носеше непозната тежка миризма. — О! — изруга той. — Извинявай! Май стъпих на нещо.

— Какъв е тоя шум, Сам?

— Спокойно, миличка, аз съм. Водя гости. — Остави фенерчето на масата, съблече мокрия дъждобран и го метна на един стол. — Дай си якето. Всъщност, по-добре стой с него. Тук е малко хладно.

— Хладно ли? Аз умирам от студ!

— Ела по-близо до печката.

— Май първо трябва да я запалиш.

— После — махна с ръка Сам. — Виж там, в кутията на пода. Харесват ли ти? Нали са сладки? — рече той с такава гордост, сякаш й поднасяше диаманти върху бяла сатенена възглавничка. Докато Сам намери свещ и я запали, Маги се взираше в подвижната маса от щръкнала козина и жални кафяви очи.

— От… откъде ги намери?

— Те ме намериха. — Усмихна се той, застана до нея и я прегърна през рамо.

Хрумна й, че приличат на двама родители, вперили горд поглед в детско креватче, и очите й се наляха със сълзи.

— За първи път в живота си виждам такова грозно същество — изтърси тя първото нещо, което й дойде на ум.

— И ти на нейно място едва ли щеше да изглеждаш по-добре — засегна се той. — Не е лесно да гледаш сам семейство, да се грижиш за храна и подслон. Тя е добра майка и това е по-важно от всякакъв конкурс за красота.

— Е, сигурно така ми се е сторило. Малките я закриват. — Преглътна с усилие Маги. — Колко са кученцата, между другото?

— Три. Две момченца и едно момиченце — отвърна по-меко Сам.

— Ще ми даде ли да поддържа някое от тях?

— Първо трябва да се запознаеш с нея. Дай да ти помирише ръката.

— Мирише на бензин и ръжда.

— Тя не е от претенциозните, нали, скъпа? — Сам коленичи до кутията и когато кучката протегна мършавия си врат да я погали, се усмихна до ушите, сякаш бе получил златен медал.

— Чакай и аз. — Маги също коленичи и го избута леко встрани.

— Има бълхи.

— Голяма работа! Здрасти, Брауни!

— Казва се Принцеса.

— Откъде знаеш? Никъде не пише.

— Аз я кръстих.

— Добре де, нека да е Принцеса, щом искаш. — Лично тя смяташе, че горкото старо животно е олицетворение на грозотата, но не желаеше да спори със Сам.

— Къде ги намери?

Той й разказа накратко, но реши, че не е необходимо да украсява фактите с излишни подробности.

— Това с черните петна по ушите се опита да ме завлече под роувъра със зъби и нокти. Имам слабост към него.

— Май имаш слабост към всичките, както виждам.

— Хей, ти не си алергична, нали?

— Не, предполагам. Като малка имах куче. Казваше се Хамлет. Чичо Хенри ми го подари. Някакъв приятел му го дал, но Хамлет не му допаднал. Хамлет също не го харесал. Нищо чудно. И двамата бяха особняци. Така Хамлет се озова при мен.

— Аз пък за първи път имам кучета — призна стеснително Сам.

Маги се премести по-близо до него и бедрата им се допряха. Изпита странно желание да го вземе в обятията си и да притисне главата му до гърдите си.

— Сигурна съм, че ще ти хареса — промърмори тя и си представи как Сам се връща вкъщи със своята менажерия. Червеникавосивата козина на кучката гъмжеше от бълхи, пръст, клечки и други боклуци. Вратът й бе твърде тънък за тежката глава, а очите й малки и несъразмерни с носа. Що се отнася до кученцата, те приличаха до голяма степен на майка си. — Студено им е, Сам. Виж как треперят.

— На всички ни е студено. Някое от тия дяволчета се е изпишкало на пода, докато ме нямаше, и преди малко стъпнах в локвата по чорап.

— Явно нямаш условия да ги гледаш. — Пъхна ръка тя между топлите, шавливи телца. — По-добре да ги занесем у дома.

— За нищо на света! Аз ги намерих и аз нося отговорност за тях.

— Бъди разумен, Сам! — Маги вдигна едно от кученцата и го гушна в скута. — Аз поне имам опит. Знам как да се грижа за тях. Хранил ли си я? Майките трябва да ядат два пъти повече от обикновено.

— Естествено. Няма да я оставя гладна, я! Дадох й спагети и равиоли.

— Господи! Тя има нужда от друга храна.

— Каква например?

— Храна за кучета.

— Не бях чувал, че има специална храна. Върни малкото в кашона, че Принцеса се тревожи.

В този миг дойде токът. Сам премигна на силната светлина и се втренчи в коленичилата до него жена и малката космата топка, сгушена самодоволно в скута й. В гърлото му заседна буца. Маги, Маги, не ме карай да чакам дълго!

— О, горкичкото дребосъче! — Тя разтърка носа на кученцето. — Защо трябва да стоиш при Сам? Ела вкъщи при Маги. Маги се нуждае от голям и силен пазач като теб. — Тя остави кученцето в кашона и взе братчето му.

— О, стига, Маги. Много са малки да ги разнасяме насам-натам. Освен това са пълни с бълхи. Да не искаш и по теб да полазят? Но ако много настояваш, ще ти дам да си избереш едно, преда да замина.

— Искам ето това — посегна тя към третото куче. — Ако още не си го кръстил, ще го нарека Хенри. Виж, Хенри ме хареса.

— Хенри има страхотен вкус.

— Сам, те още сучат и се нуждаят от топъл подслон. Защо не ги пренесем с кашона у нас? Утре ще ги заведа на ветеринарен лекар. За какво са ти тия помияри?

— Ако не ми трябваха, щях да ги оставя на дъжда.

— У дома е по-топло.

— Навън вали. Ще се намокрят по пътя. — Независимо от чувствата си към Маги Сам беше непреклонен. Той бе намерил кучетата и той щеше да се грижи за тях. Нямаше да ги даде на никой, дори на Маги Дънкан.

Светлината премигна, сякаш се канеше да изгасне. Сам се изправи. Маги също. Въздухът между тях трептеше от напрежение. И двамата знаеха добре, че не става въпрос единствено за кучетата. Погледите им се преплетоха и двамата моментално забравиха за Принцеса и нейната челяд.

— Кучетата се намират в границите на собствеността ми и аз нося отговорност за тях — настоя тя.

— Глупости! Нали каза, че притежаваш само къщата, в която живееш? А пък аз, като законен наемател, имам право…

— Право ли?! Дрън, дрън! — Наведе се Маги към Сам и долови аромат на лосион след бръснене, примесен с мускусната миризма на кучетата. — Ти не можеш една печка да запалиш, пък какво остава да им приготвиш храна!

— Ще се науча, по дяволите! А ти защо нямаш ток? Защо ти са спукани гумите? Нали разбираш от всичко? Защо ти е разпилян боклука? Кажи де!

— Гумите вече са здрави.

— Благодарение на мен.

— Щях да мина и без теб — сряза го мрачно тя. — Освен това както виждаш имам ток, а в двора за твое сведение няма нито един боклук.

— Така ли? А може би ще отречеш, че преди малко някакъв кретен те изплаши до смърт по телефона?

— Това не е твоя работа. Ще се оправя сама. — Сложи ръце на кръста тя и го стрелна гневно с очи.

— Не можеш — погледна я той и неочаквано простена. — Маги, Маги, какво да правя с теб? — И преди да дочака отговор, Сам я притегли към себе си, притисна я здраво в прегръдки и заглуши протестите й с целувка, в която се примесиха страст, гняв и загриженост. Нещо в него сякаш се отприщи и помете болката, празнотата и огорчението, натрупани през годините. — Имам нужда от теб, Маги. Божичко, как те желая! — прошепна дрезгаво той. Всеки мускул на тялото му бе изопнат от напрежение и настойчива потребност. Устните му се плъзнаха чувствено по нейните и разпалиха в Маги неутолима жажда.

— Не бива, Сам! — възпротиви се безсилно тя.

— Знам, но е неизбежно. Разбрах го веднага щом те видях. Още първия път, когато чух един приятел да споменава името Дънканс Нек, помислих, че тук ще намеря това, от което се нуждая. — Ръцете му се прокраднаха по гърба й и се стегнаха около бедрата й. — Тогава, разбира се, още не знаех какво търся.

Маги се помъчи да се изтръгне от обятията му, но той не я пусна. Вместо това я поведе към всекидневната, където беше още по-студено и неприветливо, отколкото в кухнята. Повали я на дивана и легна върху нея. Тялото му беше топло и силно. Маги вече не чувстваше студ. Направи последен опит да го спре.

— Сам, страхувам се от тази връзка. — Дланите й побягнаха по раменете му, които й се сториха като топъл гранит под ризата му.

— Няма причина да се боиш, любима. И без това вече е твърде късно. — Целуна я той и даде воля на страстта си. Пръстите му се втурнаха към копчетата на блузата й.

Искаше й се да разкъса дрехите си и да почувства ласките му, да прокара ръце по голата му плът и да долови ритъма на сърцето му, да целуне зърната му и да усети как се втвърдяват под устните й.

Той се притисна към нея, Маги усети набъбващата му мъжественост и инстинктивно разтвори крака. Господи, как го желаеше! За първи път изпитваше такова силно влечение към мъж. Как стана така? Защо сега? Защо точно Сам?

Учестеното й дишане заглушаваше монотонното трополене на дъжда. Сам повдигна косата й и покри с целувки нежния й врат. По тялото й се разляха вълни на удоволствие.

— Искам да те видя гола — прошепна той и плъзна ръце по дрехите й. Маги усети топлината на устните му през тънкия плат. Сам леко я захапа и тя простена. — Жадувам да обсипя с милувки всяко кътче на тялото ти и да те любя до пълно изтощение. А после като се събудя, да започна отначало. — Той разкопча панталона й и пъхна ръка в процепа. Погали с длан мекия гладък корем и докосна чувствителния й пъп. Сетне провря пръсти под дантелените бикини.

Маги затаи дъх. Имаше чувство, че ще се разтопи от наслада. Сърцето биеше лудо в гърдите й. Крайно време бе да дойде на себе си. Само след миг вече щеше да е късно. И за двамата.

— Чакай, Сам, моля те!

— Не ме спирай сега, Маги! Ти също ме желаеш. — Гласът му беше дрезгав и пресипнал.

— Така е, не отричам. Но, Сам, има нещо, което не съм ти казала. И двамата не знаем много неща един за друг. — Божичко, как да го накара да разбере, че това, което правеха в момента, не е редно?! — Първо трябва да поговорим, преди да…

— Няма смисъл от думи, Маги. Разговорите ни винаги завършват със скандал. Ще бъде прекрасно да се любим, чувствам го. Ти също го знаеш, нали? — Той не я пускаше от прегръдките си, а ръцете му нежно галеха голата й плът. — Нали, скъпа?

— Не е там въпросът — опита се да се освободи тя, ала не можа да помръдне под тежестта му.

— Добре тогава — най-сетне я послуша той, дръпна ръка, седна на дивана и я остави разкопчана и разголена в студената зимна вечер. — Да чуем какво има да ми кажеш.