Дикси Браунинг
Сърца в скреж (5)

Пета глава

Малко преди да се стъмни, заваля дъжд и обгърна реката в мрачно сиво було. Маги едва успя да хвърли брезентовото платнище върху дървата на верандата и да го затисне да не го отнесе силният вятър. След като бе прекарала целия следобед в безплодни усилия да се съсредоточи върху морската чайка и да не мисли за случката в заслона, беше готова да запрати проклетата птица право в огъня. Колкото по-усърдно работеше над нея, толкова повече й заприличваше на кокошка с дълга човка.

Изнервена до краен предел, Маги се насочи към кухнята да потърси нещо за ядене, за предпочитане шоколад и то в по-големи количества. Преди да светне лампата, хвърли поглед през прозореца. Дъждът бе понамалял. Черният силует на съседната вила се очертаваше на фона на тясна ивица небе, обагрено в жълтеникавосивите оттенъци на залеза. В единия от прозорците на къщата блещукаше мъжделива светлина, ала коминът не пушеше.

По дяволите, не се сдържа тя. Някои хора дори не се сещаха да се скрият от дъжда! Или поне да покрият дървата си. Жалко за лъскавия роувър, скъпите дрехи и надменната физиономия. Сам Канъди очевидно бе най-обикновено конте, чиято представа за несгодите в живота се изчерпваше с пиене на бира от кутия.

С ненужен гръм и трясък Маги измъкна от шкафа железен тиган и го тръшна върху котлона. Реши да хапне първо риба. Веднъж преди години бе споменала пред един приятел на Джубал, че обича осолен кефал и до ден-днешен старият бракониер й носеше от време на време пълна кошница, с която можеше да нахрани цял полк. В цялата къща се носеше мирис на варено броколи и пържената риба едва ли щеше да внесе значителна промяна. Помнеше, че когато дойде за първи път на гости у дядо си, той я нагости с пържен кефал, броколи и гъсто черно кафе, приготвено по неговата специална рецепта. Броколите бяха подправени със солидно количество лютив сос, а за гарнитура имаше кнедли, твърди и тежки като мокър бетон. Изяде всичко и после не мигна цяла нощ от болки в стомаха, но си заслужаваше да види гордостта в очите на Джубал. Ако майка й беше там, това никога нямаше да се случи, но за щастие тя не стъпваше в Дънканс Нек дори под страх от смъртна опасност. Бе посетила свекър си един-единствен път след сватбата с Макгафи Дънкан. Сигурно е предполагала, че Дънканс Нек прилича на Коув Нек или Лонг Айлънд. Но оттогава потръпваше от отвращение само при споменаването на селцето. Все пак й правеше чест, че не забраняваше на мъжа си да запознае единствената им дъщеря с миналото на рода й.

Олиото на котлона се загря и запуши. Маги грабна ръкохватките и премести тигана. Напоследък беше много разсеяна. Съвсем обяснимо, като се има предвид зачестилите неприятни инциденти. Раните й от слънчевото изгаряне в края на сезона тъкмо бяха заздравели, когато започнаха досадните обаждания по телефона. После се появи тоалетната хартия по дърветата и надписа на входната врата.

— А сега на всичкото отгоре и това! — добави гневно тя и хвърли една риба в тигана. Тъкмо мислеше, че няма проблем, с който не може да се справи, когато се появи той. Тъкмо си бе въобразила, че най-сетне е престанала да се ръководи от чувствата и инстинкта си, и ето, изведнъж разбра, че се е заблуждавала.

Като ученичка баща й все й се подиграваше, че плаче на паради и се крие с фенерче под юргана да чете любовни романи. По-късно, като порасна и започна работа, я упрекваше, че се впуска да купува акции, без да проучва пазара, макар че интуицията й никога не я лъжеше.

Но за съжаление и инстинктът, и здравият разум й бяха изневерили при избора на съпруг.

А в момента не й трябваше нито едното, нито другото, за да разбере, че отново е на път да направи грешка. Кой знае защо Сам Канъди бе влязъл под кожата й и колкото по-бързо напуснеше Дънканс Нек, толкова по-добре.

Потънала в мисли, тя неусетно осоли всичката риба от тенджерата и я оваля в брашно. По едно време се сепна и се ядоса като видя какво е направила. Бе решила да изпържи половината, а другата да прибере в камерата, а ето че сега трябваше да яде риба цяла седмица.

Отново се сети за Джубал и това, както винаги, оправи настроението й. Той притежаваше пословична пестеливост и умение да оползотворява всичко до край. И макар че никога не бе имал пари в излишък, бе успял да се образова и да изучи и тримата си сина.

Споменът за Джубал временно отвлече мислите й от Канъди. Тя си затананика тихичко под носа, докато попиваше с кърпа пръските мазнина, които хвърчаха от тигана. В този момент Сам почука и, без да дочака отговор, отвори вратата и надникна в кухнята. Чувството й на носталгия и задоволство мигновено се изпари при вида на усмихнатото му лице.

— Привет! Извинявай за безпокойството, но дървата ми изглежда са се намокрили — рече непринудено той, сякаш се бяха разделили като първи приятели. — Ще ми дадеш ли малко на заем да си стопля супата?

— Знаеш къде са. Само вдигни платнището и после отново го спусни, като свършиш — отвърна тя със завидна сдържаност и обърна рибите в тигана. Ако си въобразява, че е отстранила проблема „Сам Канъди“, очевидно дълбоко греши! Само един поглед към сивокосия мъж бе достатъчен да събуди желанието й.

— Приятно е тук — подхвърли той, застанал на прага. — И мирише на хубаво.

Маги го изгледа с насмешка. Някои ястия действително издаваха апетитна миризма, ала пържената риба и броколите не бяха сред тях.

Той не откъсваше очи от нея и наблюдаваше с интерес сръчните й движения. Маги се смути, сякаш бе на шестнадесет години, а не на тридесет и четири с развод зад гърба.

— Провери ли кюнците? — обади се неочаквано тя.

— Кое? — премигна Сам в недоумение, сякаш току-що се събуждаше от сън. — А, кюнците на печката ли?

— Че какво друго! — За малко да добави „глупак такъв“, но се въздържа, макар че тонът й бе достатъчно красноречив. — Ако са запушени или не са уплътнени, коминът не тегли добре.

Кюнците! Ами да, разбира се! Как не се сети по-рано! За последен път бе видял печка с дърва, когато беше на десет години. Бе на почивка с родителите си в малък зимен курорт във Вермонт. Баща му прекарваше дните на пистата, а вечерите в бара на хотела, а майка му, която дълго и упорито бе настоявала да отидат в залива Канийл, се утешаваше в стаята с водка и мартини. Сам виновно седеше при нея да й прави компания, слагаше дърва в печката и четеше стари оръфани комикси. Предишната година се бе научил да се гмурка в залива Канийл, а тази зима напразно се бе надявал, че ще се научи да кара ски.

— Да, права си, предполагам. Ще се помъча да ги наместя.

— Само внимавай да не ги събориш на земята! Всяка година идва човек да почисти тръбите и да провери печките. Ако действително има повреда, той ще я оправи, а ти по-добре се премести в друга вила.

— Ще видим. — Сам вече бе затворил вратата след себе си и се приближаваше към Маги. Надникна зад гърба й и подуши миризмата, носеща се откъм тигана. — Хубаво мирише.

— Мирише отвратително, но е вкусна — поправи го тя и се опита да не обръща внимание на близостта му. Умело забоде едно опържено филе и го постави при другите върху кафяв хартиен плик, после пусна последната риба в тигана и го отмести малко встрани да не прегрее мазнината. Регулирането на температурата при печките с дърва бе трудна работа. — Искаш ли да ядеш или не? Ако искаш, извади две чинии от шкафа и ги сложи на масата! — Поканата й бе продиктувана изцяло от разума, успокои се Маги. Ако слушаше чувствата си, досега отдавна да е грабнала метлата и да го е изгонила от къщата.

Сам побърза да се подчини. Бе решил да я избягва след сутрешната случка в заслона, но нямаше никакво намерение да умре от студ, дявол да го вземе! Освен това Маги го дразнеше със своята поза на независимост и свобода. От всичко най-много мразеше жени, които се опитваха да покажат колко са самостоятелни и неуязвими.

Добре тогава! Ще й даде да се разбере! Не бе дошъл да проси. Бе дошъл с най-обикновена молба, а тя го бе поканила на вечеря по собствена воля и желание. Щеше да е глупаво да се откаже от пържената риба и броколите при условие, че вкъщи го чакаха студени спагети от консерва. Ще хапне, ще вземе дърва за огъня, ще й благодари учтиво и ще си тръгне. А в следващите дни ще се постарае да стои далеч от нея. Сутринта едва не го уби, само защото бе разбрал погрешно, че тя иска той да я целуне.

Всъщност вината може би не бе изцяло негова. Вероятно Маги бе усетила, че работата се задълбочава и неочаквано се бе изплашила. Кой знае? Във всеки случай още помнеше как го погледна с големите си дълбоки очи и меките й устни се разтвориха примамливо, а в следващия миг телата им се преплетоха в тясната дървена кабинка.

— Ей богу, не съм ял такива вкусни неща от години! — рече малко по-късно той, отмести стола назад и погледна със съжаление празната чаша от кафе.

— Изненадана съм, че ти хареса — разочарова се Маги. Тайно се надяваше Сам да не хареса храната, също както тя не бе харесала силното гъсто кафе и лютивия сос на дядо си преди двадесет и пет години. — Някои хора не обичат броколи, а други намират кефала твърде солен.

— Яла ли си пушена херинга? Почти същата е на вкус. А що се отнася до броколите, едно време като малък имахме готвачка, която ни тъпчеше само със зеленчуци. И двамата ми родители са лекари, но не умеят да готвят. Ако не беше Арвила, щяхме да умрем от глад.

— Не думай! — пошегува се Маги и се опита да откъсне очи от засмяното му лице, ала не успя. Имаше чувството, че се приближава към ръба на дълбока пропаст.

— Мама беше от Кънектикът. Най-малко по десет пъти на седмица се препираха с Арвила какви зеленчуци да купува и как да ги готви. Доколкото си спомням, спорът завърши един ден, когато Арвила направи гювеч от пресни аспержи със солено свинско и го пече във фурната цял следобед. Същата вечер мама бе поканила гости.

— Твоята майка прилича на моята — разсмя се не очаквано Маги. — Според мама на обществени места не е благоприличие да се поднасят някои видове зеленчуци, в това число броколи, ряпа и чесън.

— Ами солен кефал?

— Това не е зеленчук.

— О, значи за рибата има други критерии? — Той взе последното парче кефал и го изяде с наслада. Пиеше му се още от катраненочерната течност, наречена кафе, но се колебаеше. Искаше му се да запали и цигара.

— Ако искаш да знаеш, според майка ми кефалът дори не е риба, а гадост. Нищо, че е родена в Бостън, признава само писия, сьомга и речна пъстърва — печена, варена или задушена в масло. Всякаква друга риба за нея е табу.

— Като стана въпрос за риба, се сетих, че видях на кея една лодка. Мога ли да я използвам?

— Можеш. Моторът е в бараката на двора, но е само три конски сили. Имах и по-мощен, но го продадох.

— Значи не мога да карам водни ски.

— В бараката има… — За миг тя си представи как Сам се плъзга по водата, загорялата му кожа блести на слънцето, а мускулите на силното му тяло са напрегнати от усилие. Помъчи се да прогони образа и добави припряно: — … рибарски принадлежности. Вземи ги, ако искаш. Стръв можеш да си купиш от магазина близо до моста на магистралата.

— Сигурно си много заета и нямаш време да дойдеш и да ми покажеш най-добрите места за риболов, а?

— Наистина не мога, съжалявам — отвърна без колебание тя. Риболов ли? Сами в малка лодка, близо един до друг, на километри от първото населено място! В никакъв случай! Този път ще се довери на инстинкта си. — Следващите няколко дни имам доста работа. Следващите няколко седмици, по-точно — добави припряно тя в случай, че той реши да отложи екскурзията за друг ден, когато е свободна. Погледът й спря върху сивата му рошава коса, която рязко се открояваше на почернялото лице. Почувства как се затваря в защитната си обвивка.

Сам бавно стана от масата, сякаш да й даде достатъчно време да разгледа стройното му тяло. Бе свалил пуловера по-рано и сега беше по синя спортна риза, опъната по шевовете от широките му рамене. Карлайл имаше същата, с всичките джобчета, капачета и метални копчета. На него обаче му стоеше смешно, докато Сам изглеждаше чудесно.

— Хубава риза — рече тя.

— Благодаря. Подарък от жена ми.

 

 

Късно през нощта тези думи още ехтяха в ушите й. В суровия му глас като че ли нарочно се бе прокраднала нотка на предупреждение.

По тялото й се разля топлина при спомена за краткия миг в обятията му тази сутрин, нежния допир на устните му, страстния напор на езика му, проникнал властно в устата й.

Престани, заповяда си тя. Лошото бе, че не обичаше да се подчинява на ничии заповеди, дори и на собствените си. Неволно си припомни всеки детайл от външността му — силните ръце, дългите пръсти с широки квадратни нокти, бръчките около очите, странната игра на слънчевите лъчи по суровите му черти. Характерната мъжка миризма на тялото му и сладкия ментов вкус на устните му.

Влюбена си в женен мъж, Мери Маргърет Дънкан! Виждаш ли докъде стигна?!

Не съм влюбена! Това, че го харесвам физически и от време на време имам нужда от милувки, близост и… всичко останало…

Изруга тихо, оправи възглавницата с ръка и се завъртя неспокойно по корем. Бе разведена наистина. Но какво от това? Да не е от камък? Какво правят другите жени? Любовни авантюри? Не, това не бе в неин стил. Трябваше да харесва някой мъж, за да легне с него. Но ако го харесва, тогава ще иска нещо повече от едно мимолетно преживяване. Което означава, че когато всичко свърши, ще остане отново тъжна и самотна, както сега.

По дяволите! Никога повече няма да позволи отново да изпадне в подобно положение! И това не бе само решение на разума й, а и емоционално.

Още помнеше нощта, когато бе съобщила на Карлайл радостната вест. Същия ден бе научила и друга новина: бе предложена за вицепрезидент на компанията. Почти не бе на себе си от изненада, притеснение и възбуда. Пазеха специална бутилка шампанско за мига, когато Карлайл ще бъде направен съдружник на фирмата, но настоящият повод също заслужаваше да бъде отпразнуван както подобава.

— Кар, днес си тръгнах по-рано и се отбих при гинеколога. — Наля му чаша шампанско тя, веднага след като той си съблече сакото. И тъй като не можеше повече да се сдържа, Маги започна направо. — Скъпи, познай какво ми каза! Ще си имаме бебе.

— Навярно не чух добре, Маги — присви очи той и остави чашата недокосната на масата. — Би ли повторила отново?

— Чу съвсем правилно, Кар. Вярно е. — Погълната от собственото си щастие, тя не бе забелязала, че Карлайл не се радва на новината. — Не съм хванала грип, не съм изпаднала в депресия или стрес — кръвното ми налягане е слабо повишено, но няма нищо опасно. Бременна съм във втория месец. Затова напоследък се чувствах отпаднала.

— Мисля, че когато се оженихме, ясно подчертах, че не желая деца. Поне в близкото бъдеще. — Изненадата му бе прераснала в сарказъм, а сарказмът в студенина и ярост.

— Но, Кар, женени сме от…

— Не искам дете.

— Но то е в мен — прошепна тя. Вече се чувстваше зле и съжаляваше, че е изпила половината чаша шампанско. Бе изпитала истинско щастие след първоначалния шок и бе абсолютно убедена, че Карлайл ще сподели радостта й.

— Махни го! Не мажем да си го позволим.

— Божичко, ако ние не можем да си го позволим, кой тогава! Пък и на кого ще оставим всичко това?

Направи грешка, че се опита да го убеждава. Колкото повече спореха, толкова по-емоционална ставаше тя и това му даваше безспорно предимство. Той бе добър адвокат и Маги не можеше да се мери с него, дори да бе в най-добрата си форма.

По едно време изпита неразположение в стомаха и изтича до банята. Като се върна, Карлайл си бе отишъл. Тази нощ не се прибра, но това не му беше за първи път. Беше наел стая близо до офиса и често спеше там, когато оставаше да работи до късно. Едва след развода, Маги разбра за любовниците му. Но тогава вече й беше все едно.

Разводът мина без излишни усложнения, но истината бе, че нямаше какво да делят, защото бяха водили охолен живот и не притежаваха почти никакви спестявания. Тръгна си от Карлайл с много малко вещи, сред които кожената папка за документи, подарък от баща й за дипломирането й от „Уортън“. Естествено, трябваше да напусне луксозното жилище. Смени колата за по-малка и се премести в по-евтин апартамент. Направиха я вицепрезидент и поздравленията, искрени и престорени, не закъсняха, ала умът й бе зает по-скоро с лекарските консултации, отколкото с новия кабинет и новия помощник.

На пазара цареше суматоха. Акциите се покачваха и падаха стремглаво. Отчаяни клиенти звъняха по телефона от ранни зори до късна вечер. Пристъпите на гадене се увеличиха. Наложи се да премести копчетата на полите и да не закопчава саката си.

Накупи розови дрешки за бебето. Инстинктът й подсказваше, че ще бъде момиче. Вече бе решила дори как ще го кръсти. След няколко тежки месеца пазарът се стабилизира и тя отпразнува събитието, като си купи скъпи дрехи за напреднала бременност, подобаващи на поста й младши вицепрезидент на голяма брокерска къща.

Тогава започна да кърви. В началото лекарите решиха, че няма причина за тревога, но тъй като кървенето продължи, а кръвното й налягане не се нормализира, й наредиха да не става от леглото до раждането на детето.

Бе изключено да работи вкъщи. Майка й настоя да се върне при тях, докато се роди бебето, и забрани на баща й дори да споменава за акции и ценни книжа. Освен това наложи строга цензура върху четивата и радиотелевизионните предавания, която изключваше всякакви неща, свързани с работата й.

После дойде спонтанният аборт. Загуби не само детето, но и волята си за живот. Мериан Макгафи Дънкан Лезюр щеше да бъде ученичка в първи клас тази година, помисли тя с болка и от очите й бликнаха сълзи.

Не бе плакала от години. По-точно откакто бе дошла в Дънканс Нек и бе заживяла прагматично, без да влага излишни чувства. Подаде ръка изпод завивките и сграбчи няколко книжни салфетки от нощното шкафче, като се чудеше на странния път, който бяха извървели мислите й от Сам Канъди до неродената й дъщеричка.

Тия мъже! Тя издуха нос и изтри сълзите си. Мисълта за Сам извика в паметта й спомена за обаятелния млад адвокат, в който се беше влюбила през първата година в колежа.

Е, Сам поне не беше чаровен. Ето една точка в негова полза. Както и да е, по-добре да стои далеч от него, докато му омръзне да се прави на каубой и се върне там, откъдето бе дошъл.

 

 

Кофата за боклук бе отново преобърната. Дявол да го вземе! — ядоса се Маги, това проклето животно ще си намери майстора някой ден! Вече й бе дошло до гуша от него. Правеше всичко възможно да му угоди — слагаше отпадъците в старо корито и го оставяше на земята. Но това изглежда не му стигаше. Явно не намираше покой, докато не пръсне боклука из цялата поляна!

Ако се хване да чисти сега, трябваше да се изкъпе, преди да излезе. Но ако не почисти, вятърът щеше да разнесе боклуците из цялата гора. Намръщена, Маги се наведе да събере разпръснатите кутии от мляко, найлонови опаковки от хляб и употребявана шкурка. Отдавна трябваше да го изхвърли на сметището край града, но я мързеше да бие пет километра заради една неголяма кофа.

— Радостите на селския живот! — промърмори тя.

След като прибра всичко в нова найлонова торба, отиде да я занесе в багажника на пикапа. Спомни си думите на Сам за вредата на пластмасовите отпадъци върху околната среда и вдигна безпомощно рамене. Една торба повече или по-малко, няма кой знае какво значение. В краен случай може да потърси в града пещ за горене на боклуци. Така ще замърсява въздуха, вместо почвата.

Изтри калта от жълтите си маратонки и влезе в къщата да се измие. Вчерашният дъжд както винаги бе превърнал ниския равен терен в тресавище. Но това бе нейното тресавище и тя го обичаше. Имаше дни обаче, когато удобствата на цивилизацията наистина й липсваха.

Няколко минути по-късно, чиста и напарфюмирана, тя излезе от къщата и се запъти към пикапа. Едва тогава забеляза спадналата гума.

Спадналите гуми, поправи се тя. Множествено число.

— По дяволите! — промълви тихо тя. Гумите бяха съвсем нови. Само на няколко месеца. За да спаднат и двете по едно и също време, това означаваше, че са дефектни. Пое дълбоко дъх да запази самообладание и се насочи към другата страна на камиона, където държеше крика и инструментите, макар че не виждаше с какво може да й помогне единствената резервна гума, след като имаше две спаднали.

Не, четири, замръзна на място тя.

Стоеше така вцепенена и зяпнала от изненада, когато зад гърба й се приближи Сам.

— Неприятности ли имаш? — обади се той.

— Неприятности ли? Какво те кара да мислиш, че имам неприятности? — Не стига, че е противен, ами на всичкото отгоре е сляп! Само той й липсваше сега. Сви юмруци в безсилен гняв и се помъчи да се успокои. От опит знаеше, че емоционалните изблици не помагат.

— Гумите са спаднали, това е. Мислех, че е очевидно — рече тя и неочаквано избухна в сълзи.

Сам мразеше разплакали жени. Лаурел хленчеше с повод и без повод. Ала сълзите на Маги сякаш бяха различни. Колебливо, той я взе в обятията си и обърна лицето й встрани от грозната гледка.

— Не мога да повярвам! — хълцаше тя. — Четири спаднали гуми! А са съв… съвсем нови!

— Хей, успокой се! Няма нищо! — промърмори утешително той.

— Нищо ли? — Изтръгна се от ръцете му тя и го погледна гневно. — Ако на това му викаш нищо, значи не си добре!

— Престани да цивриш, по дяволите, за да разбера какво е станало! — избухна той. Някои жени плачеха тихо, но Маги не беше от тях. Ревеше с цяло гърло. Някои жени, особено покойната му съпруга, дори не размазваха грима си, когато плачеха. Очите на Маги бяха червени, върхът на носа й също. Плачеше от сърце и душа и в гърдите му внезапно се надигна непонятно желание да я вземе в прегръдки и да я защити от злините на света.

Вместо това той тръгна да обикаля около калния пикап и с всяка стъпка лицето му ставаше все по-мрачно и загрижено. Когато приключи с огледа, бе достигнал и до единствения възможен извод: някой умишлено бе срязал гумите на Маги.

— Една, както и да е. Дори две — продължаваше тя, а гласът й трепереше неконтролируемо. — Но четири — това е вече прекалено! Или някой ми е скроил мръсен номер, или проклетата мечка се е научила да пука гуми. — Опита се да омаловажи случката, защото не й се искаше да вярва, че работата е сериозна.

Ала Сам не беше вчерашен. Уклончивият тон, разтрепераната брадичка бяха сигурно доказателство, че Маги крие нещо.

— Маги, случвало ли се е нещо подобно преди?

— Не, ако не броим обърнатите кошчета и надписите на входната врата.

— Какви надписи?

— А, детска работа! Нали ги знаеш хлапетата — „да живее Еди-кой си клас“. „Долу Еди-кое си училище“. „Еди-кой си обича Еди-коя си“ и така нататък.

— Значи знаеш кой го е направил?

— Не съвсем. Под надписите нямаше подпис.

Беше убеден, че не му казва всичко. Едно нещо обаче знаеше със сигурност. Маги Дънкан бе упорита и своенравна жена и нямаше смисъл да настоява.

— Трябва да разгледам по-отблизо автомобила, но ми се струва, че някой е срязал гумите с нож. Тъй че ако има нещо, което знаеш, но не желаеш да ми кажеш, по-добре иди в полицията.