Дикси Браунинг
Сърца в скреж (3)

Трета глава

Маги най-сетне се пребори със силния вятър и защипа чаршафа на въжето. Прането щеше да изсъхне бързо, без нито една гънка, със свеж аромат на чист въздух и слънчеви лъчи. Никоя сушилна машина не можеше да постигне такъв резултат, да не говорим, че струваше къде-къде по-скъпо.

Тя се наведе и посегна към една калъфка. Бельото на всяка вила бе с различен цвят и десен: жълти и бели райета за къщата на Търмонд, сини и бели за вилата на Пийл, чисто бели за тази на Киртридж и така нататък. Някога целият Нек бил заселен с Дънкановцн, но младите един по един напуснали домовете си и се заселили в големите градове. Къщите отдавна вече принадлежаха на други хора и единствената им връзка с рода бе Маргърет Дънкан, която се грижеше за тях. Какво падение! Маги, разбира се, нямаше ни най-малко желание да притежава всичките. И без това едвам смогваше да плати данъка върху имота. С разрастването на курортите по крайбрежието цената на земята поскъпваше и данъците постоянно се увеличаваха.

Простря още един чаршаф на въжето. Веднага щом свърши с прането, възнамеряваше да поработи върху последната си идея, морска чайка. Вече бе отрязала с триона подходящо парче дърво. Сега й предстоеше творческата част, дялкането, изглаждането и оформянето, които превръщаха и най-грозния пън в грациозна птица. Трябваше само да успее да пресъздаде гордо вдигнатата глава, извития клюн и…

Странно защо вместо чайка във въображението й изплува образът на мъж с разрошена от вятъра коса, гневно стиснати устни и дръзко наклонена глава. Нека да трепери от студ, щом е такъв инат! Предложи му сухи дърва и съвестта й беше чиста. Кой го е карал да идва тук, по дяволите! Ако иска дърва, да си купи. От къде на къде ще съжалява някакъв малоумник, който с цялата си глупост наема къща без отопление посред люта зима?!

 

 

Сам стоеше до прозореца. Цялата къща скърцаше, а през пролуките между дъските свистеше студен вятър. Не бе очаквал кой знае какъв лукс, но не му минаваше дори през ум, че съществува такава мизерия. Къщата вероятно бе строена преди век. Оттогава единствените подобрения бяха пристроената баня и паянтовият навес за коли. В импровизираната баня човек можеше само да премръзне до смърт. Слава богу, поне студената вода работеше. По особен начин, разбира се. Въртенето на ръждясалото кранче предизвикваше страховит тътен и боботене по тръбите, след което от чешмата се процеждаха с неохота няколко капки ледена вода.

Докато погледът му блуждаеше безцелно, от съседната къща излезе жената с пълен кош пране. Както обикновено, бе облечена като улична метачка. Той наблюдаваше усилията й да се пребори с вятъра и да простре прането. Стомахът му се сви.

Глад, заключи бързо той. Но за какво? За храна или за жена?

Вторачи гневно очи в горската Афродита. Какво се опитва да докаже, по дяволите? Намираха се на десет километра от магистралата, а наоколо нямаше жива душа. На кой са му притрябвали толкова чаршафи?

Освен ако няма цяла сюрия дечурлига, а следователно и съпруг. Така ще да е. Сигурно е омъжена за рибар или може би за някой местен екскурзовод. Според колегата, който му препоръча мястото, ловът и риболовът представлявали основният поминък в областта. Тук се срещали почти всички представители на животинските видове, обитаващи горите и реките на Източния бряг. Като съдеше по видяното до този момент, нямаше да се учуди, ако някой глиган изскочи насреща му от гората.

Навъсено забеляза как жената внимателно отстрани мокрия чаршаф, увит от вятъра около тялото й, и го преметна сръчно през въжето. Защипа го на няколко места и се отдръпна назад да се полюбува на работата си. Внезапен порив на вятъра отнесе кадифения каскет от главата й и го запрати надолу по поляната. Тя вдигна ръка и с дългите си деликатни пръсти отметна назад косата, разхвърчала се на всички страни около лицето й. После се обърна и се наведе над коша. Пред очите му се откри първокласна гледка: два дълги крака, обути в джинси, и закръглен стегнат задник.

Сам несъзнателно простена, извърна се рязко от прозореца и се втренчи гневно в нещастната печка, която се спотайваше самодоволно върху една прогнила от ръжда ламаринена поставка и надменно отблъскваше всеки негов опит да спечели благоразположението й. С приличен газов котлон или грил с дървени въглища можеше да преживее и при най-суровите условия. Но пред тая чугунена антика беше абсолютно безсилен. Тя не се подчиняваше дори на елементарните физически закони!

 

 

Няколко часа по-късно Маги сгъваше чаршафите в кухнята, когато на вратата към задната веранда се почука. Не беше братовчед й Дийк Елис, защото току-що бе разговаряла с него по телефона. При това той категорично отказваше да съсипва скъпоценното си беемве по разбития кален път до Нек, освен в краен случай.

Без да бърза, тя сгъна чаршафа в ръцете си, постави го внимателно в коша и едва тогава се насочи към вратата.

При вида на острия дълъг нос на нежелания посетител, гневните пламъчета в очите и сърдитото му изражение Маги се сети за свадлива, креслива морска чайка.

Тя посрещна погледа му с ледено мълчание и с усилие се опита да прикрие неудоволствието си. Мразеше непознати да се мотаят около къщата й. Изобщо мразеше изненади от всякакъв род, а напоследък й се събра твърде много. Два пъти през изминалата седмица някой се обаждаше по телефона с неясни заплахи, после пък се случи инцидентът с вратата. Не се страхуваше, но наистина й бе дошло до гуша от изненади.

— Какво желаете? — рече тя с едва доловима нотка на гостоприемство.

— Нали казахте, че се грижите за вилите в околността?

— Е, и? — Грижеше се за вилите, но не и за наемателите. Поне два пъти всеки сезон й се налагаше да обяснява това на някой глупак и вече имаше богат опит. — Да? — повтори тя с царствено високомерие.

— Споменахте сухи дърва.

— О, да не сте променили решението си да вземете дърва от мен? — смени тактиката тя, защото изглежда изобщо не бе успяла да го впечатли. — Как така? Не успяхте ли да запалите огън с вашите скъпоценни плавеи?

— Бих искал да купя малко дърва от вас, докато уредя да ми докарат от агенцията — прекъсна я рязко той. — Ще ви платя двойно, цената на дървата плюс главоболията, които ви създавам.

Жената го изучаваше внимателно, сякаш принадлежеше към рядка порода животни, а през това време Сам полагаше неимоверни усилия да не избухне. Печалната истина бе, че се нуждаеше от подпалки. Освен това, беше под достойнството му да се остави да бъде изгонен от някаква провинциалистка, която приличаше на порцеланова кукла, готова да се пръсне на парчета, ако се усмихне.

В този миг отвътре го лъхна топъл въздух, пропит с аромата на кафе, свежо пране и ухание на жена. Миризмата на кафе раздразни обонянието му и погледът му неволно се плъзна покрай застаналата на вратата жена към сивата емайлирана кафеварка, поставена върху лъскава печка в средата на стаята. Не беше пил кафе откакто бе напуснал Дърам. Без да иска въздъхна.

По-късно, Маги щеше да се пита какво, за бога, я бе накарало да го покани. Мразеше непознати да влизат в къщата й. Особено мъже. Твърде много държеше на уединението си, а мъжете, щом научеха, че живее съвсем сама, й досаждаха с намеци. По-голямата част от постоянните посетители бяха почтени хора, макар и шегобийци, но някои от тях й бяха дали да разбере, че не се интересуват само от лов и риболов.

— Защо не влезете за момент?

— Мирише на кафе, нали?

В кехлибарените й очи за миг проблесна весело пламъче. Беше го приготвила по старата рецепта на дядо си, слагаше ситно смляното кафе във водата и я слагаше да заври, после махаше съда от котлона, пускаше съвсем леко студената вода и оставяше капките да се стичат по едната страна на съда, докато утайката падне на дъното.

— Ще пийнете ли чашка?

Не стана нужда да й отговаря. Ъгълчетата на устните му, отпуснати сърдито надолу до този миг, се извиха в лека усмивка. Маги веднага поправи първоначалната си представа за възрастта му. Беше на около четиридесет. А може би няколко години по-млад. Странно, какво огромно значение имаше изражението на лицето.

— Мляко и захар? — Тя посочи с ръка към един от дъбовите столове около масата.

— Мляко, ако обичате — отвърна той и Маги забеляза, че когато не говореше троснато, гласът му имаше приятен тембър. Дълбок, плътен и спокоен.

Тя отвори кутия сухо мляко и го постави на масата заедно с две обикновени бели чаши, купени от евтин универсален магазин. После се обърна към умивалника, отмести капака на съда с кафето и завъртя съвсем леко кранчето на студената вода. Усети, че мъжът внимателно наблюдаваше всяко нейно движение, и потисна усмивката си. В килера имаше чисто нова електрическа кафеварка. Използваше я от време на време, но тъй като не можеше да изпие повече от една чаша наведнъж, дядовият й метод беше по-удобен. Освен това кафето, приготвено с машина, по-бързо губеше вкуса си, докато нейното ставаше по-силно, колкото повече стоеше. Затова обикновено го разреждаше с мляко.

Забеляза как погледът му се насочи към кашона с дървени стърготини, които използваше за разпалване на огън.

— Мъжът ви да не е дърводелец?

Без да му отговори, тя наля кафе в чашите.

— Отказвам се и от млякото. Заради холестерина, нали разбирате.

— Пазите си здравето, значи. Извинявайте, но нямам кафе без кофеин. — Тя сипа мляко в чашата си и прибави три лъжички захар.

Сам отпи, но се задави от силното кафе и остави чашата върху избелялата покривка.

Нямаше повече какво да си кажат и в стаята настъпи мълчание. Сам се огледа наоколо с любопитство, докато се опитваше да проумее защо къщата й бе толкова по-различна от неговата. С изключение на печката, разбира се. И на кафето. И на необяснимата апетитна миризма, която долиташе някъде откъм котлона.

В стаята имаше четири стола, маса, стар хладилник, ръждясал умивалник и няколко шкафа. Също и в неговата. Няколкото овехтели покривки едва ли оказваха съществено влияние върху общата атмосфера. Колекцията от недотам чисти сини бутилки в прозоречната ниша пък, още по-малко. Същото се отнасяше и за дървените птици, пръснати навсякъде из помещението. Както в неговата вила, от порцелановата фасонка на тавана стърчеше най-обикновена гола крушка. Забеляза чифт мъжки ботуши, платнена ловджийска шуба, каскет и жълт дъждобран, окачен до вратата към задната веранда. Не виждаше нищо друго, с което да си обясни излъчването на уют и спокойствие в тази стая.

— Хубаво местенце — рече той. Не беше сигурен дали го каза с искреност или сарказъм.

— Благодаря. На мен ми харесва.

Не „на нас“, а „на мен“! Всъщност какво значение има? Какво го засяга дали тази жена живее тук сама, или с мъж, дявол да го вземе! Може да е бракониерка, може да пази дивеча в околността. Все едно! Да прави каквото ще, само да стои далеч от него.

— В гората забелязах няколко повалени дървета. Мислите ли, че някой ще има нещо против да ги използвам за печката?

— Предполагам, че не — отвърна спокойно Маги.

— А, откъде мога да взема под наем трион или брадва? Ако знаех, че ще имам нужда от инструменти, щях да си донеса от къщи.

Стори й се, че мъжът изпитва неудобство да иска такава услуга от нея.

— Ще ви услужа с моите. Обикновено използвам дървен чук и клин вместо брадва. — Ръждясалата брадва на Джубал беше тъпа и тежеше цял тон. Няколко пъти бе опитала да сече с нея, но напразно. За смях на дядо си никога не можеше да уцели два пъти едно и също място.

— Благодаря! Ще ги пазя, обещавам — рече благо той.

Маги го стрелна с очи и отпи от изстиналото кафе. Какво означава този тон? Толкова отдавна не бе общувала с мъж, че бе отвикнала да тълкува скрития подтекст на думите. Ала инстинктът й подсказваше, че в гласа му умишлено се бе прокрадвала странна нотка.

Защо да крие, той действително бе привлекателен, а тя в края на краищата беше съвсем нормална жена. Така или иначе в момента това не я интересуваше. Същото очевидно важеше и за него, доколкото съдеше по погледа и изражението му. Тогава откъде, за бога, й хрумна подобна мисъл, учуди се Маги. Внезапно изпита страх, много по-силен, отколкото в деня, когато откри неприличните надписи по вратата.

— Може ли инструментите? — напомни й Сам.

— Инструменти?! — повтори безизразно тя. — А, да! Разбира се. Ей сега ще ги донеса от бараката в двора. — Първата й грешка беше, че го пусна в кухнята. От дълго време насам не се бе сблъсквала с такава властна мъжественост и не трябваше да прави това, макар да мислеше, че вече е придобила имунитет.

Сам се изправи. Дали се преструва, или наистина не подозира какво става в главата й, запита се Маги.

— Не се притеснявайте — рече още по-благо той. — Кажете къде са и сам ще ги взема.

— Няма проблем — отвърна припряно тя и реши, че е крайно време да дойде на себе си. Ала за малко не преобърна стола в стремежа да запази самообладание.

Сам неохотно я измери с поглед. Очите му се плъзнаха по разчорлената й кестенява коса и изправения й гръб, избелялата фланела и стария работен гащеризон. Крачолите й бяха пет-шест пръста над глезена, но въпреки това й стояха добре.

Той понечи да й помогне с палтото, но в този миг Маги се наведе да вземе ботушите. Блъсна се в него и залитна. Сам инстинктивно протегна ръце да я задържи и я хвана за бедрата. Двамата се дръпнаха рязко един от друг. Маги се изправи и му хвърли смразяващ поглед. Той бавно прибра ръце към тялото си. Дланите му още горяха, а сърцето му биеше учестено. Отчаяно копнееше да запали цигара.

— Извинете!

Маги го изгледа косо и отново се наведе да обуе ботушите си, ала този път застана с гръб към стената. Шнолата й се откопча и буйната коса покри цялото й лице. Без да бърза, тя обу двата чифта чорапи и внимателно завърза ботушите до горе, а не до средата, както друг път.

— Добре ли сте?

— Ммм, да — измърмори тя. Изпитваше необяснимо смущение и страх. А само преди пет-шест години почти нямаше нещо, което можеше да я смути или изплаши.

Накрая грабна палтото и пъхна припряно ръце в ръкавите, без да му даде възможност да й предложи помощта си. А и той изглежда не изпитваше особено желание.

— Хайде! — нареди тя и се стрелна покрай него към задната врата. — Ако искате да насечете дърва до довечера, ще трябва да побързате!

Маги крачеше навъсена с тежките ботуши на Джубал няколко стъпки пред Сам. Ако този мъж си въобразява нещо за нея, крайно време е да му покаже, че греши. В интерес на истината досега не бе забелязала нищо подозрително. Вярно, бе докоснал бедрата й, но това бе чиста случайност, защото бе връхлетяла върху него.

Това в последно време й ставаше вреден навик, помисли си тя, и трябваше да се изкорени. Всъщност в случката сама по себе си нямаше нищо особено. Въпреки това въздействието й върху Маги бе необичайно. Ако се бе блъснала в някой друг, сигурно щеше да се засмее и да му се извини, но непознатият явно още от самото начало я предизвикваше да се държи грубо.

— Какво е това? Водоем ли е? — обади се Сам, когато минаха покрай ниска правоъгълна бетонна постройка.

— Моят водоем — натърти тя, устремена към бараката, която се намираше на малкото хълмче в задния двор на около десетина метра от вилата. — Всяка къща има отделен водоем. Използваме дъждовна вода, защото подземната е много мръсна. Затова не я разхищавайте напразно, ако обичате!

И без друго не знаеше как работи бойлерът, тъй че нямаше опасност да изхаби скъпоценната й вода за къпане, а вода за готвене не му трябваше.

— А бойлера? — поде той.

По дяволите, беше забравила да го пусне!

— Спрях централния нагревател, когато си заминаха последните летовници. Не очаквах, че някой ще дойде тук по това време на годината — отвърна Маги, когато стигнаха до бараката. В гласа й прозвуча нескрит упрек и тя се обърна да види дали е разбрал намека й.

Отново допусна грешка. Силната светлина на слънчевия зимен ден правеше лицето му необикновено привлекателно. Направи всичко възможно да избегне погледа му. Очите й се стрелнаха по брадясалите му страни и се спряха на дълбоките бръчки от двете страни на устата. Наболата брада бе по-тъмна от косата му и се доближаваше до цвета на веждите.

Сам усети почти осезателно как очите й се плъзнаха по лицето, устните, брадата и ушите му. Погледът й сякаш изгаряше кожата му. Стисна зъби и сви юмруци. Дъхът му се учести. Стояха само на няколко крачки един от друг. Защо се е втренчила в него? Някакво чувство му подсказваше, че напрежението между тях крие нещо повече от обикновена враждебност.

Господи, тези нейни очи! Бяха невероятни! За първи път виждаше очи и коса в такива богати и топли нюанси на жълто-кафявия цвят. Жалко, че принадлежаха на такова заядливо нацупено същество!

— Предполагам, ще успея да го пусна отново — рече грубо Маги и му обърна гръб.

— Кое?

— Парният котел, кое! Освен ако не възнамерявате да стоите мръсен и брадясал. Някои мъже предпочитат да не се къпят и бръснат, докато са тук.

Положението става абсурдно, реши Сам. В очите му проблесна весело пламъче, ала лицето му остана безизразно.

— Обмислих тази възможност, но за нещастие много ме сърби, когато ми никне брадата. Тъй че няма да е лошо да имам топла вода.

— Добре — отряза Маги.

— Чудесно! — Устните му се разтеглиха в широка усмивка. Беше на почивка в края на краищата! Ако обстоятелствата го принуждаваха да стои тук с тая вещица, това не значи, че трябваше да става като нея. — Между другото, казвам се Сам Канъди.

Маги не желаеше да знае името му. Нещо повече, изобщо не желаеше да го вижда. Странно защо, той я дразнеше повече от обикновените наематели. Сигурно е заради сезона, реши тя. Пролетта носеше надежда, лятото веселие и безгрижие, есента бе красива, а зимата беше просто безлична. Празнуването на Коледа винаги й създаваше проблеми. Майка й отказваше да дойде в Дънканс Нек. Баща й пък не искаше да бъде без майка й. Тъй че за Маги оставаше да избира между възможността да се върне в Бостън и всички болезнени спомени или да остане тук сама.

— А вие? — подсказа Сам и се облегна на стената на бараката.

— Какво аз? — върна се в действителността тя и се помъчи да отключи ръждясалия катинар. Самотният живот имаше и своите недостатъци.

— Как се казвате? Така или иначе ще бъдем съседи през следващите няколко седмици. Не е зле да знам как да ви наричам.

Не ме наричай никак, изкушаваше се да му каже тя, ала се въздържа. Вместо това каза:

— Маги Дънкан.

— Значи сте от рода на Дънканови, които са живели в Дънканс Нек? — подсмихна се той, при което Маги присви раздразнено устни.

Изгледа го с пресилено спокойствие и натисна с рамо вратата. Сноп лъчи проникнаха през отвора и осветиха пода. Допреди три години официално се водеше Маги Лезюр, Мери Маргърет Дънкан Лезюр, но след развода бе поискала от съда да носи моминското си име.

— Ето, изберете си — рече кратко тя. — Върнете ги, като свършите работа. Въздухът е много влажен и инструментите ръждясват навън за една нощ.

Но Сам не бързаше да тръгва.

— Хей, каква е тая машина? — наведе се той и с любопитство докосна ръждясала купчина желязо.

— Генератор. Тук човек не може да разчита на централното електрозахранване. Понякога токът спира и не идва дни наред. Ето триона. Имам и брадва, ако искате, но не е острена от години.

Привел глава да не се удари в ниския таван. Сам изучаваше рафта с инструментите. Острието на триона бе покрито с дълги стари вълнени чорапи. Лаурел носеше такива по едно време, въпреки че никога не бе играла балет или аеробика.

Тези бяха розови. Опита се да си представи дългите стройни крака на Маги Дънкан в розови вълнени чорапи, които стигаха чак до…

— Е, няма да ви притеснявам повече — бързо се обърна той и взе няколко инструмента. — Ще ги върна, веднага щом свърша. Ако искате, мога да дам след това триона да го наточат?

— Няма нужда — отсече Маги. Искаше час по-скоро да се отърве от него. — Скоро го острих. Все пак внимавайте за пирони, бодлива тел или гилзи.

 

 

Следващите два дни минаха без особени произшествия. Маги избягваше Сам, той също като че ли бе решил да се държи на разстояние от нея. Върна й инструментите, а купчината дърва на задната веранда на вилата му нарасна значително. От комина му се издигаше пушек. Маги престана да се тревожи за нежелания съсед и се съсредоточи върху морската чайка.

Каза си, че може да съжителства в близост с всеки непознат, стига той да си гледа работата и да не се бърка в живота й. За щастие Сам бе точно такъв и нямаше никаква вина, че Маги се сещаше за него всеки път, когато отвореше албума и видеше снимките на сиво-черните чайки с тяхната високомерна поза и сърдито изражение. Маги обичаше истината и мразеше да прехвърля отговорността за собствените си слабости върху хората. Нали затова бе дошла в Дънканс Нек, да се научи да живее сама и да не зависи от никого. И не само да живее сама, а да измисли начин да направи самотния си живот приятен.

 

 

Бяха минали пет дни от пристигането на Сам, когато се появи мечката и преобърна кофата й за боклук. Обикновено Маги оставяше хранителни отпадъци някъде в двора с надеждата, че ще отвлече вниманието на животното, но без резултат. Мечката опустошаваше първо тях, а сетне неизменно обръщаше кофата да се увери, че вътре няма забравена обелка от ябълка или коричка сух хляб.

Лъскавият син роувър стоеше паркиран под паянтовия навес на съседната вила. Канъди прекарваше голяма част от времето в гората. Маги не го следеше умишлено, разбира се, но, без да иска, усещаше присъствието му, тъй като двамата бяха единствените хора наоколо.

Той обичаше да се разхожда. Имаше вълнен пуловер на райета, който навярно струваше цяло състояние, но пренасяше в него дърва. Явно не беше суетен. За разлика от Карлайл, бившия й съпруг, който отделяше повече време и пари за външния си вид, отколкото тя самата.

Тя отиваше до брега сутрин, защото той обикновено бродеше там следобед. Ако имаше работа на двора, чакаше Сам да напусне къщата, и едва тогава излизаше навън. Не го отбягваше, естествено, ала просто не желаеше излишни неприятности. Очевидно я бе сварил в неподходящ момент. Още бе уязвима, но за съжаление не го знаеше, преди да се появи той.

В никакъв случай не бе наивна. Зад гърба си имаше един брак и що се отнася до интимните отношения, бе водила съвсем нормален полов живот, въпреки че сексът не бе от първостепенно значение за нея. И тя, и мъжът й, влагаха по-голямата част от енергията си в професионалната кариера и не им оставяха много сили за физическата страна на брака.

Така поне мислеше Маги. Но по онова време тя все още не бе разбрала, че в действителност Карлайл изразходва много повече енергия от нея в тая насока.

— По дяволите! — Тя дялкаше яростно шията на чайката. Когато не мислеше за секс, не усещаше липсата на мъж. Бе издържала толкова дълго време, а ето че сега изведнъж се чудеше дали да не вземе студен душ. В средата на декември!

За щастие точно в тоя миг телефонът иззвъня и прекъсна мрачните й мисли. Ако е досадникът, който я тормозеше напоследък, щеше да му даде добър урок. Бе решила да го сплаши, за да я остави на мира.

— Маги, кога ще идваш към Мантео?

Беше братовчед й Дийк. Дори не й каза „здравей“. Обикновено не губеше време за любезности, когато разговаряше с роднини.

— Не знам. Като свърша продуктите, предполагам. Защо?

— Имам предложение и искам да го обсъдим. Какво ще кажеш да дойдеш насам довечера? Каня те на вечеря.

— Дийк, не съм в настроение да се обличам официално и…

— Ела както си тогава. Ще хапнем по един хамбургер със сирене и пържени картофи в „Хардес“.

Точно сега имаше нужда да се измъкне за час-два от Дънканс Нек. Нещо не я свърташе на едно място. Освен това ако тръгнеше по-рано, щеше да върне книгите в библиотеката и да вземе нови. Макар че бяха втори братовчеди, Дийк не бе сред близките й приятели. Все пак кръвта вода не става. От време на време, когато не го бе виждала няколко седмици, се питаше дали не е прекалено сурова в преценката си за него, но при всяка нова среща се убеждаваше за пореден път, че причината не е в преценката, а в братовчед й.

Дийк беше амбициозен и безскрупулен. Карлайл също, макар и в различна степен. А Маги мразеше жаждата за власт и социално положение, под каквато и да е форма. В някои среди измамата и лъжата бяха нещо съвсем обикновено, общоприето средство да си пробиеш път към върха, но това не ги правеше по-приемливи в очите й.

Карлайл поне не парадираше с богатството си, защото по принцип не обичаше грубата показност. Но Дийк беше направо трогателен, размахваше лъскавия си „Ролекс“ и трикаратовия червен диамант в забутано провинциално градче като Мантео.

Реши, че е несправедлива към братовчед си.

— Добре, ще дойда, но искам и шейк. И дано това твое предложение си заслужава разкарването!

 

 

Няколко часа по-късно след богатата на холестерол вечеря Дийк премина към същността на въпроса.

— И тъй, какво ще кажеш да се отървеш от оная съборетина?

— Коя съборетина? — Поръси с оцет последните няколко пържени картофа тя и ги схруска с наслада.

— Хайде, Мери Маргарет, не се прави, че не разбираш! — засмя се пресилено Дийк.

— Не разбирам.

Във всеки случай работата е дебела, помисли Маги. Щом се бе съгласил да дойде в „Хардес“, въпреки цялото си презрение към заведенията за бързо хранене, и да се появи на публично място с жена, облечена в работни дрехи, значи явно въпросът бе изключително важен. Искаше нещо от нея. Но какво? Не притежаваше нищо ценно според неговите представи.

— Говоря сериозно, Мери Маргърет. Готов съм да платя двойно за оная стара барака, защото се тревожа за теб. Опасно е да живееш там сама.

— О, моля ти се, Дийк, и двамата прекрасно знаем, че къщата не струва пукната пара. Кажи ми истината, какво всъщност искаш от мен? Таен съвет за курса на ценните книжа? Ако е така, по-добре питай астролог, защото аз вече съм вън от играта.

— Значи не вярваш, че действително се тревожа за теб?

— Не — отвърна весело тя и нарочно засмука шумно последните капки от шоколадовия шейк, защото знаеше каква ще е реакцията на Дийк. Той се сви и се огледа смутено наоколо да види има ли някой познат.

— Брегът в тази част от реката се руши толкова бързо, че някой ден ще отвориш вратата и ще се намериш във водата.

— Бог дал, Бог взел — отбеляза тя шеговито и протегна крака. Калните й ботуши се показаха изпод масата.

— Видя ли новите комплекси, които се строят по крайбрежието? Приказна работа! Бази за сърф, водни ски и ветроходство през лятото, а за есенно-зимния сезон — първокласен ловен дом с камина и баня с гореща вода за всеки апартамент. Иди да разгледаш. Сигурен съм, че ще ти харесат. Същият въздух, същата природа, само че с всички удобства!

— Не, благодаря. Предпочитам неудобствата.

— Как ти се отрази миналогодишното покачване на данъците?

— Зле, благодарение на плановете ви да превърнете Алигатор в Ривиерата. Ако имаш вземане-даване с предприемачите, бъди така добър да им кажеш да стоят далеч от Дънканс Нек!

— Значи не обичаш прогреса, а?

— Обичам го, но не и когато съм потърпевша.

Дийк закопча ръкавела си и обърна ръчния часовник към светлината. Или иска да се покаже, реши Маги, или двата часа, които бе отделил за нея от скъпоценното си време, вече изтичаха. Изкушаваше се да поръча кафе.

— С какво се занимаваш напоследък? С търговски центрове? Жилищни блокове? Или искаш да докараш туристи в Дънканс Нек?

— Привличам долари в местната икономика.

— О, много си благороден, Дийк! А измислил ли си какво ще правиш, когато асфалтираш целия плаж и туристите престанат да идват?

— Защо да не идват? Морето е тук и винаги ще е тук. Мери Маргърет, не упорствай като магаре! Не смяташ ли, че хората, които идват в Дънканс Нек, заслужават прилична почивка? И кой, мислиш, обслужва туристите? Кой, смяташ, си изкарва хляба покрай тях?

— О, ето какво си намислил, значи! — Не се сдържа Маги. Обожаваше да наблюдава как лицето на Дийк почервенява от раздразнение. Той бе наследил същата прозрачна кожа като нейната. — Възнамеряваш да построиш евтини жилищни сгради и да привлечеш хора, които да живеят тук и да работят като обслужващ персонал.

— Едва ли ще е ефективно — промърмори нещо под нос той и си извади портфейла. Беше кожен, със златни инициали. — Ще тръгваме ли?

— Разбира се! Благодаря за вечерята, Дийк и за предложението, но мисля да задържа къщата. Кой знае, някой ден може да стане нужда да давам стаи под наем на местните жители, които няма да могат да си позволят да живеят другаде.

— Заяждай се ти, заяждай се, но аз действително искам да ти направя услуга, Мери Маргърет. Е, добре, щом настояваш да знаеш, наистина имам користни подбуди. Сега не мога да ти обещая нищо, освен ако не промениш решението си, но имай предвид, че една църковна организация търси място за летен лагер и мога да ги убедя да…

— Летен лагер?! Шегуваш ли се?

— Бъди разумна, Мери! — избута я той навън и се намръщи при вида на калния червен пикап, паркиран до неговото безупречно чисто беемве. Обърна лице срещу вятъра и поде с многострадален тон. — Опитвам се да ти помогна, защото сме роднини, а роднините трябва да се поддържат. Крайно време е да се вразумиш! Говорих с другите собственици и те се съгласиха да продадат имотите, докато все още могат да вземат някакви пари. С главоломното увеличаване на данъците, ерозията и новите ограничения върху земите в крайбрежните райони, които чух, че се обсъждат в Законодателната комисия, земята в Дънканс Нек много скоро няма да струва пукната пара.

— Тогава защо църковната организация я иска?

— Църквите имат специални привилегии — въздъхна тежко той. Търпението му явно се изчерпваше.

— Върху земите в крайбрежните райони?! — Тя явно продължаваше да се съмнява в добрите му намерения.

— Виж какво, имам среща. Дори вече съм закъснял — рече отчаяно Дийк.

— Ами не ме карай да те задържам тогава — усмихна се искрено Маги. Дийк бе мошеник от класа. Изобщо не го харесваше, но нали бяха роднини. — Благодаря, че си се загрижил за мен, Дийк, но ще се оправя сама.

Когато стигна в Нек, вече бе почти тъмно. Небето бе натежало от стоманеносиви облаци. Паркира колата на обичайното място зад къщата, хвана в ръце двата пакета с продукти и книгите и се затътри по неравната пътека към стълбите на задната веранда.

Неясен силует се измъкна от сянката на вратата и тръгна към нея.

— Имахте посетител — рече Сам Канъди.

Маги се сепна и вдигна поглед. Книгите се изплъзнаха от ръцете й и в стремежа си да ги задържи тя изпусна единия от книжните пакети.