Дикси Браунинг
Сърца в скреж (6)

Шеста глава

След кана кафе и неимоверни усилия от страна на Сам Маги най-сетне се успокои и престана да се преструва на горда и неуязвима. Макар и с нежелание тя си даде сметка, че е изплашена. Телефонните обаждания, тоалетната хартия и мръсните надписи бяха безобидна шега в сравнение с тази последна проява на вандализъм.

Четири гуми, срязани с нож, представляваха сериозно злодеяние.

Докато я наблюдаваше, Сам неохотно бе принуден да признае, че е впечатлен, дори заинтригуван от високото, красиво и свадливо същество, което така усърдно се стараеше да прикрие топлотата и чувствителността си с ледено високомерие. Виждайки я потресена и разстроена, той неочаквано бе проумял истинската й същност. Една незначителна на пръв поглед случка се бе оказала достатъчна да разбие крехката й обвивка на хиляди парчета.

— Къде е най-близкият сервиз да занеса гумите на поправка? — В главата му бе изникнала идея да купи комплект нови първокачествени гуми и да каже на Маги, че монтьорите са залепили нейните. Въпреки разказите за героичното си минало, тя очевидно едва свързваше двата края.

— Има един в Мантео. Но по-добре да дойда с теб.

С помощта на два крика и няколко бетонни трупчета успяха да свалят четирите гуми и да ги натоварят в багажника на роувъра. Нямаше място за резервната гума на Сам и се наложи да я оставят във вилата.

— Ами ако спукаш гума по път?

— Няма. Днес ми върви.

— Но на мен не ми върви — усмихна се саркастично тя.

Няколко часа по-късно, на път за вкъщи, Маги още бе в същото мрачно и потиснато настроение. Сам я стрелна с очи и отби от шосето по разбития селски път. Скръстила ръце на гърди, тя стискаше устни и се взираше мълчаливо пред себе си.

Отчаянието няма да й помогне, мислеше Сам. В момента имаше нужда от добър приятел, а той бе единственият човек насреща. За нещастие бе останала през цялото време до монтьора и Сам не бе успял да поговори с него насаме. Четирите гуми вече не вършеха работа и начинът, по който бе подала чека, му подсказваше, че това е голям удар за нея.

— Спри! — извика внезапно тя и изхвръкна напред, когато Сам удари рязко спирачки. Джипът занесе и се плъзна в рядката кал, а четирите гуми в багажника подскочиха и се удариха в предните седалки.

— Какво има? Божичко, Маги, изкара ми акъла!

— Виж там! Вдясно от големия кедър.

— Добре де! — погледна той в посоката, където сочеше пръстът й, но не видя друго, освен дървета и храсти. — Е, и какво?

— О, изчезна! — рече жално тя. — Нищо ли не видя?

— Видях няколко дървета, храст с червени плодове и ястреб или лешояд. Не разбирам от птици.

Беше доволен, че на лицето й най-сетне се изписа някакво чувство, макар и разочарование. През целия път до вкъщи не бе проявила никакви признаци на живот. Бе готов да се качи на покрива на колата и да подскача на един крак, ако знаеше, че това ще я развесели.

Ех, да имаше сега една цигара!

— Това беше червен вълк. Почти съм сигурна. Помниш ли, че когато бяхме в заслона, ми се стори, че го видях?

— Помня добре какво стана в заслона, но случката нямаше нищо общо с червения вълк — повдигна недвусмислено вежда Сам и със задоволство забеляза разлялата се по лицето й червенина.

— О, хайде да се прибираме! — Маги сграбчи рязко разхлабения предпазен колан и го стегна.

Сам с удоволствие се подчини. Чувстваше, че ако останат на това място още минута, щеше да я привлече в обятията си, за да й покаже нагледно какво точно бе станало онази сутрин в дървената кабинка и да види как ледената й обвивка се топи. Не бе и подозирал, че зад външната й студенина се крие толкова топлота и чувственост, докато не усети страстните милувки и пламенния копнеж, с които бе отвърнала на целувката му. Маги може да отрича колкото си ще, но между тях действително се бе зародило някакво чувство. Вярно, че от дълго време не бе имал интимна връзка, но никой мъж не бе в състояние да сбърка спонтанния отклик на една жена. Както и да е, моментът не бе подходящ да повдига въпроса.

— Вълк значи, а? Може, може. Забелязах, че някакво животно се навърта напоследък около кофата ти за отпадъци.

— О, това е Самотния скитник — крадлива дебела миеща се мечка. Вълците са страхливи и не смеят да се приближават до къщите.

Сам знаеше за дивите животни толкова, колкото за погребалните обреди на етруските. Та дори и още по-малко, защото бе най-обикновен специалист по опазване на околната среда. Все едно, беше доволен, че Маги не се затвори отново в себе си. След няколко минути пристигнаха пред къщата. Той изгаси мотора и хвърли поглед към лицето й, обърнато в профил. Плъзна очи по правилните черти, дългите мигли и нежната кожа. Слепоочията й бяха в сянка, но светлината, проникваща през предното стъкло, откриваше в единия край на челото две тънки бръчки. Беше навярно към тридесет и пет, реши Сам и помисли, че това е интересна възраст за една жена.

Пресегна се да й отвори вратата, но Маги го изпревари, пъргаво изскочи навън и заобиколи джипа. Вдигна багажника и задърпа с усилие едната гума. Той спокойно отмести ръцете й и ги пъхна в джобовете на жълтото й палто.

— Имам собствена система за смяна на гуми, но благодаря все пак. Какво ще кажеш да направим сделка? Аз ще сложа гумите, а ти приготви нещо за ядене. Каквото и да е. Нямам претенции. Нека да е изненада. — С неочаквана нежност той се протегна и отмести кичур коса, паднал върху лицето й. Задържа длан върху гладката й като кадифе кожа. Сетне рязко пусна ръка и се обърна. — Даа. Е, аз по-добре да се захващам за работа, че като гледам, скоро ще завали.

Маги влезе в къщата и събу калните маратонки. Съблече палтото, изцапано от лявата страна, и го окачи зад вратата. Ръцете й бяха черни от мръсотия.

Запъти се към банята и се погледна в огледалото. Очакваше да види върху бузата си пламнало червено петно във формата на голяма мъжка ръка. Мястото, където Сам я бе докоснал, още гореше. Най-обикновена физиологическа реакция, каза си тя. Лицето й беше студено, а ръката му топла. Съвсем естествена реакция.

Краката й трепереха, но това също бе нормално след сутрин като днешната!

Сандвичи със сирене, реши тя, след като се изми и среса. Не, малко е. След всичко, което Сам бе направил за нея. А защо не хот-дог с чили и лук? Нямаше чили. Нито хлебчета за хотдог. Тогава остава пържен кефал.

Докато картофите се варяха, тя извади рибата от хладилника и наряза на ситно лука, тананикайки си под нос. Сложи осолените и потопени в брашно филета да се пържат в тигана и накълца зеле за салата. Хубаво щеше да е да има малко червени чушки и пресен лимон за украса, но и в този вид храната изглеждаше доста апетитна. При това, ако Сам беше гладен колкото нея, щеше да се съсредоточи по-скоро върху съдържанието, отколкото върху формата.

Отново си затананика. За човек, който само преди половин час бе понесъл жесток финансов удар, поведението й бе действително странно. Предишните четири гуми бе купила в средата на лятото с лихвата от срочните влогове. През януари щеше да получи дивиденти от ценните книжа, но се бе надявала да плати с тях данъка върху имота и да купи нови дървени капаци за прозорците. Ала и най-добрите планове понякога се проваляха.

— Ако искаш всички мъже от атлантическото крайбрежие да чакат на опашка пред вратата ти, пусни им малко от този аромат — влезе в кухнята Сам и се спря до масата с разрошени от вятъра сребристи къдрици.

Маги изпита внезапно желание да прокара пръсти през косата му.

— Това е най-обикновена риба — смотолеви тя. Извади неловко прибори от бюфета, но в бързината изпусна една вилица на пода и тихо изруга.

— Няма значение. По-добре първо да изтичам до вилата и да се измия — рече той, ала не помръдна от мястото си.

— Влез тук — кимна към една врата Маги. — После веднага вдясно. Има чисти кърпи на етажерката.

Докато Сам беше в банята, тя сложи рибата и зелевата салата в чинии и ги сервира на масата. Извади от хладилника туршия от артишок и буркан конфитюр от зелени смокини. Надяваше се да намери нещо по-специално за десерт, но за съжаление ограниченият й бюджет изключваше специалитетите от менюто й.

Сам избърса лице в хавлиената кърпа с цвят на праскова и пое с пълни гърди мириса й. И в кухнята, и в банята ухаеше на жена. Едва сега си даде сметка колко му бе липсвал този аромат в самотния му живот. На рафта до шампоана стоеше голямо шише с розова течност. Дамски лосион, може би. Имаше нещо невероятно интимно и възбуждащо в женските принадлежности. Странно защо обаче вещите на Лаурел не му правеха такова силно впечатлеше.

Сапунът й също миришеше на орлови нокти, усмихна се той. Протегна се да остави кърпата на мястото й и забеляза копринения монограм в единия й край. Усмивката му моментално изчезна. Л? Кой е този Л?

Вдигна рамене и отстъпи крачка назад. Неволно се допря до белия халат, закачен на вратата. Във въображението му мигновено изплува необикновена картина: гола, със зачервена от горещата вода кожа, Маги излиза от душа, подава единия си крак извън ваната и се протяга към пищната одежда, а водата се стича по малките й стегнати гърди и дългите й крака.

— Спокойно, малкия! — промърмори тихо той, като усети, че тялото му бе реагирало на образа. Подпря рамене на студената, боядисана в бяло стена и насочи мислите си в по-безопасна насока. Сети се за срязаните гуми и се почуди що за човек може да изпита удоволствие от подобно деяние. По-добре да беше откраднал гумите, негодникът му с негодник! Така поне щеше да има мотив за престъпление.

Няколко минути по-късно, когато възбудата му премина, той излезе от малката студена баня. Мина през всекидневната и хвърли бърз поглед наоколо. В стаята имаше няколко стари плетени мебели с избелели шарени възглавнички, библиотека с натежали от книги рафтове и още две врати, едната от които беше отворена и вътре се виждаше бяло желязно легло, покрито с мек пухен дюшек.

В ума му се прокрадна друга нежелана картина, ала той бързо я прогони и влезе в уютната топла кухня.

— Имам мляко, ако не искаш кафе.

— Не, благодаря. Предпочитам чиста вода.

— Какво ще кажеш за една бира? Останала е от лятото, но е в кутия, тъй че нищо й няма.

— Чудесно! Прежаднях, докато сложа тези гуми. — Мигновено съжали за думите си, но късно. Очите й, където само допреди минута гореше свян и очакване, помръкнаха. Усети как помежду им отново се издигна ледена стена.

— Предложих да ти помогна, но ти отказа.

— Нямах нужда от помощта ти, Маги. Това не е женска работа.

— Трябва поне бензина да ти платя. Загуби цяла сутрин заради мен.

— По дяволите, Маги! — Дръпна гневно стола той. — Мисля, че се договорихме. Ще ядем ли най-после или няма? Сутринта не съм закусвал, а вече е почти следобед.

Един час по-късно той си тръгна. В небето отново бяха надвиснали черни разпокъсани облаци, а въздухът бе така пропит с влага, че отсрещният бряг изобщо не се виждаше. Изведнъж му се преработи, взе триона от Маги и се запъти към гората. Шумен рояк гарги го следваха с крясъци, докато газеше през покритите с пожълтели листа локви. На едно място затъна в тинята и студената кал обгърна ботушите му. Измъкна се с усилие и тръгна по сухите участъци от пътя.

Божичко, какво потискащо място! Защо се заби тук, вместо да отиде в някой цивилизован курорт? Сега щеше да седи в приятен бар и да слуша джаз в незадължаващата компания на привлекателна дама, вместо да се скита мокър и премръзнал в тая пустош.

Метнал триона на рамо, половин час по-късно той се тътреше по обратния път, а гаргите още се присмиваха в хор на сърдитото му изражение. В радиус от два километра нямаше нито едно дърво, годно за подпалки. Всички бяха или прогнили от мухъл, или затънали в тресавището. Маги изрично го бе предупредила да не реже живи дървета, а да събира изсъхнали или повалени от бурята клони.

Скъпите ловджийски ботуши, потънали в кал, натежаваха с всяка изминала крачка. През „непромокаемите“ шевове се процеждаше студена вода и краката му бяха вкочанени. Пръстите на ръцете му, макар и в кожени ръкавици, бяха абсолютно безчувствени.

На всичкото отгоре се сети, че е забравил да включи нагревателя за топлата вода. Чакаха го няколко ледени капки в ръждясала вана и студена баня.

— По дяволите — промърмори унило той.

Едно нещо поне бе сигурно, нямаше никакво намерение пак да проси дърва. Близостта на тази жена беше опасна за здравето му. През целия обед, докато тя му разказваше някаква местна случка, той си мислеше за голямото легло, което бе съзрял през отворената врата, и си представяше как бавно сваля дрехите на Маги една след друга и я поваля в неговите меки пухени дебри.

Процеди през зъби цветиста ругатня, върна триона в бараката и затвори с трясък вратата, възмутен от неспособността да се контролира. Бе научил да владее чувствата си още от малък и считаше това умение за едно от положителните си качества. Но какво става с него, за бога? Бе отказал цигарите и алкохола почти без проблем, защо не можеше да стори същото и с Маги? Докъде стигна — премръзнал, мокър и изтощен, да мисли единствено как да вкара в леглото някаква горска вещица, която дори не бе сексапилна! Ако имаше капка здрав разум, щеше да напусне това място на минутата. Но някакво неприятно чувство му подсказваше, че ще остане.

Събу калните ботуши на задната веранда, прекоси ледения под по мокри чорапи и се насочи право към консервените кутии, наредени в кухненския шкаф. Отмести ги една по една, докато най-сетне вкочанените му пръсти напипаха малко правоъгълно пакетче. Разкъса внимателно станиола и вдиша с пълни гърди богатия аромат на тютюн.

Понякога човек отчаяно се нуждаеше от утеха. Но щом не може да се утеши с Маги, какво друго му оставаше, освен любимия порок? В края на краищата не бе на петнадесет години. Щом иска да пуши, това си е негова работа.

Стисна цигарата между зъбите и отвори полупразна кибритена кутийка. Драсна първата клечка, ала тя се счупи. Втората и тя. Следващите също, докато подът се осея със счупени клечки. Кибритът беше мокър. Както всичко останало в тая проклета, забравена от бога, кална дупка!

Я чакай! Нямаше ли още един кибрит в кутията от кафе до печката? Бе решил, че стои там да плаши мишките. Но май по-скоро събираше влагата. Накрая го намери зад тоалетните си принадлежности, но за съжаление беше празен. Прегърби рамене, ала в следващия миг в очите му проблесна решимост. Жабката на роувъра! Преди да тръгне от Даръм, прерови жабката да провери дали е взел фенерче, пътна карта, ключ за гуми и резервни бушони. Бе почти сигурен, че видя кибрит.

Нави леко крачолите на панталона, внимателно пъхна крака в калните ботуши и изтича до навеса. Това бе сравнително едно от най-сухите места наоколо, защитено от дъжда и в същото време слънчево и проветриво.

Отвори колата откъм шофьорското място и се пресегна към жабката. Тъкмо ровеше в нея, когато усети как нещо се докосна до глезена му. Нещо студено и мокро.

Замръзна. Първата му мисъл беше — змия! Но до колкото знаеше, змиите бяха студени и сухи. Освен ако не е водна змия. Като всеки обикновен човек Сам се боеше от змии. Погледна предпазливо към глезена си, но не видя нищо. Сви бавно крак и качи коляно на седалката.

В този миг отново го усети. Но сега беше топло. Влажно и топло.

Алигатор? Наблизо бе река Алигатор наистина, но посредникът го бе успокоил, че алигаторите рядко идват толкова на север. Освен това те също бяха влечуги. Кой знае, може този да се е приспособил към климата и да е повишил телесната си температура?

Глупости! Той мъж ли е или страхопъзльо?

Прибра крака в кабината и затвори пъргаво вратата. За всеки случай. По-добре да стои на сигурно място, докато разбере какво има под джипа.

Самотният скитник? Не, не му се вярваше. Инстинктът му подсказваше, че отдолу се крие животно, далеч по-опасно от някаква дебела, крадлива и лакома миеща се мечка. Може да е някой от червените вълци на Маги, помисли той и си представи малки фосфоресциращи очи и раззината паст с остри зъби, каквито ги даваха по филмите на ужасите. Да, но тя каза, че са страхливи. Прекалено страхливи да си завират носа в голия глезен на човек. Маги каза…

Мечка стръвница. Милостиви боже, възкликна почтително той. Малкото мече сигурно се е загубило и майка му всеки миг ще изскочи с рев от гората и ще направи роувъра на парчета.

Облаците закриваха луната и навън беше тъмно като в рог. Сам едва различаваше очертанията на съседните вили, построени една до друга по продължение на брега, и тъмните силуети на високите кипариси в небето. И цял полк мечки да се приближават в тъмното, пак нямаше да ги види.

Фенерчето, сети се той, но веднага се отказа от мисълта да го ползва. То беше доста силно наистина, но недотам, та да стигне до началото на гората и да открои черна космата планина на черен фон. Освен това не искаше да прави излишни движения, които биха могли да издадат местонахождението му. Не знаеше дали мечките се ориентират по миризма или по зрение, но в момента нямаше никакво желание да рискува.

Господи, добре че Маги не може да го види в това положение! Имаше да му се подиграва.

— Добре, Канъди, както виждам имаш две възможности.

Кого заблуждава? Нямаше никаква идея какво да предприеме. Все едно думите, изречени на глас, сякаш го поуспокоиха. Всъщност като се замислеше, действително имаше две възможности, и двете еднакво неприятни: да изтича до къщата с надеждата, че мама мечка не е под колата заедно с малкото си или да се спотайва в джипа, докато тя не прояви любопитство и не реши да изтръгне вратата с пантите, за да види кой се крие вътре.

— Хайде, приятели, да тръгваме! — доби той безстрашно изражение, въоръжи се с фенерчето и крика и отвори предпазливо вратата.

— Аф! Аф-аф-аф!

Аф?! Звукът бе дошъл някъде откъм задната ос. Сам се бе приготвил да чуе ръмжене и пискливото джавкане го изненада. Пренебрегна за миг надвисналата опасност, наведе се и подсвирна тихо.

— Ела тук, бебчо! Хайде, покажи се да те видя, преди мама да дойде и да ме разкъса! — Какво да прави, като изпитваше съжаление към малки, безпомощни същества?

Последва ръмжене, вой, скимтене, сетне отново джавкане. Ох! Тактическа грешка. Малкото мече май се бе преселило под роувъра с цялото си семейство.

— Добре де, добре! Тръгвам си — промърмори той. — Ето, тръгвам, виждате ли? Няма страшно. Аз обичам животните, честна дума! — отстъпи назад Сам, като не откъсваше очи от жълтеникавата суха трева около роувъра, едва забележима в непрогледната тъма.

Не бе изминал и пет крачки, когато нещо топчесто и космато се стрелна към крака му, захапа провисналата връзка на ботуша и я задърпа с всички сили към колата.

— Какво, по дяволите! — тръсна крак Сам и освободи ботуша си, но малката космата топка отново се вкопчи в него. Явно искаше да си играе. Кученце?! — Хей, ама ти си куче! — възкликна с укор той и остави кутрето да дъвче висящия език на ботуша. — Дявол да го вземе, това било най-обикновено дебело, непослушно и пискливо кутре! — Усмихна се той до ушите.

Кученцата бяха диви, но Сам ги прилъга без проблем. Бяха във възрастта, когато целият свят им беше интересен. Кучката бе по-предпазлива. Не проявяваше враждебност, но явно не желаеше да рискува. Мина почти час, докато я примами в къщата. Разпръсна консерва равиоли по пътя от навеса до вратата на задната веранда, но не постигна особен резултат, преди да сложи малките в един кашон и да ги внесе в кухнята.

Горкото старо животно едва се влачеше от глад. Кърменето на тоя свръхподвижен отбор не беше лека работа. Въпреки това веднага щом забеляза рожбите си, събрани на куп в голям кашон, застлан с юргана от леглото на Сам, тя загуби интерес към равиолите и се намести внимателно при тях, ала преди да им позволи да сучат, облиза прилежно козината им да отстрани чуждата миризма.

Сам безмълвно ги наблюдаваше от другия край на масата. Вперил поглед в боричкащите се кутрета, той седя пред кашона близо час, докато накрая усети, че устата му се схваща от смях. Не беше с всичкия си. Нямаше и понятие как се гледат кучета, но какво от това? Ще се научи. Придърпа стола по-близо, подпря лакти на колене и се наведе над кашона. Оттам се излъчваше чувство на топлота и задоволство.

Вдигна едно от кутретата и го гушна в скута си.

— Хей, бебчо, я кажи какво правеше ти под моята кола? Май ти се иска да се измъкнеш оттук, а? Е, не те обвинявам, миличко. Тук е толкова влажно, студено и тъжно, нали? — разтърка носа на малкото същество, но като чу жалното скимтене на кучката, го върна веднага в кашона. Внимателно протегна ръка и позволи на женската да го подуши. Едва когато усети мокрия й език върху пръстите си, той се осмели да я погали, но моментално съжали. Главата й беше пълна с тръни, спечена кал, бълхи и бог знае още какво. Цялото тяло го засърбя.

 

 

Никак не му се искаше да отива у Маги. Опасяваше се, че ще го покани на обяд или вечеря, а предпочиташе да не остава с нея насаме. Не, благодаря! Веднъж да се махне от Дънканс Нек, все някак щеше да се справи с пробуденото си сексуално желание. Но дотогава, по-добре да стои далеч от пухени легла, заслони и задушевни вечери за двама.

И все пак налагаше се да я види. Трябваше му адресът на най-близкия ветеринарен лекар в околността. Никога не бе гледал куче у дома, защото майка му имаше алергия към животни, а после, като порасна и напусна родителите си, така и не си взе. Като учен обаче знаеше достатъчно за химическите препарати, за да прецени, че обезпаразитяването на бозаещи кученца е трудна и опасна работа. Искаше да остави кученцата на ветеринаря и за всеки случай да почисти къщата, докато ги няма.

— Аз съм, Маги. Сам. Тук ли си? — обади се той, ала не получи отговор. Откъм една отворена врата долиташе силна музика и Сам се насочи натам. — Хей, Маги! — викна той, но в този миг пронизителното бръмчене на електрически инструмент заглуши познатата класическа мелодия.

Сам спря на прага на вратата и се вцепени от изненада. С неподозирана сръчност Маги работеше на банцига. Сряза на две дървена греда, изключи машината и чак тогава вдигна поглед и го забеляза.

— Защо се вмъкваш, без да чукаш? — избухна тя. — Знаеш ли, че можех да си отрежа ръката?

— Не съм се вмъкнал — защити се Сам.

— А, не, нали?! Просто изникна от земята ей тъй!

Двамата почти крещяха, за да надвикат оглушителния трясък на цимбалите и тромпетите, който се разнасяше от две тонколони, монтирани над тезгяха.

— Защо не го намалиш?

— Това е любимата ми симфония! — Знаеше, че не постъпва правилно, но винаги когато говореше с него, сякаш нещо я караше да заема отбранителна позиция. В интерес на истината обаче в тоя шум нямаше да го чуе, дори да бе изкъртил вратата от чукане. — Извинявай, но действително ми изкара акъла. — Пресегна се тя и намали касетофона.

— И ти извинявай, не исках да те изплаша. Твое ли е всичко това? — Посочи той добре оборудваната работилница.

— Вече да. Чакай да си изчистя дрехите от праха и ще пийнем по едно кафе. И без това съм уморена. — Включи прахосмукачката и прекара четка по гащеризона, докато Сам я наблюдаваше с удивление и си мислеше, че Маги представлява безкраен източник на изненади.

В кухнята тя наля две чаши черно гъсто кафе и добави горещо мляко. Подаде му едната чаша и се усмихна на недоверчивия му поглед.

— Хайде, вземи! Нали харесваш моето кафе?

— Това кафе ли е? Мислех, че си взела кални проби от дъното на реката — засмя се той. Отпи, намръщи се и посегна към млякото. — Какво правиш с тия инструменти? Искам да кажа, как се научи да боравиш с тях? Тоест защо, по дяволите, жена като теб се е забутала в това място да работи с инструменти, които дори аз не познавам?

— Ти май не си горещ привърженик на еманципацията, а?

— Говоря съвсем сериозно, Маги. Не е нормално човек като теб да живее на такова място и…

— Не знам какво разбираш под „човек като теб“, но както виждам Дънканс Нек не ти харесва.

— Хайде, Маги! Тук съвсем не е място за теб. Какво правиш в това село? Криеш ли се? И за какво са ти инструментите? Ако изпълняваш ролята на местен дърводелец, бих казал, че доста си позанемарила работата си. Повечето от вилите изглеждат така, сякаш ще рухнат при първия полъх на вятъра.

Маги се чудеше дали да се сърди, или да се смее. С какво право Сам обиждаше Дънканс Нек? Какво от туй, че селцето бе отдалечено и малко кално в момента, къщите — стари и небоядисани, някои неща не работеха както трябва, други пък бяха ръждясали, а трети паянтови и прогнили?

— Тук ми харесва. За твое сведение възнамерявам да прекарам в Нек останалата част от живота си. А що се отнася до работилницата, тя беше на дядо ми. Като млад правел лодки, а после, като остаря, се захвана с птиците. Хората и досега ги колекционират.

Сам хвърли поглед към птиците, подредени върху най-горния рафт на един от шкафовете. Разпозна единствено канадската гъска и дивата патица. Другите видове виждаше за първи път. Част от тях бяха поставени върху плавеи и представляваха невероятно прецизна изработка. Нищо чудно, че хората ги колекционираха.

— Джубал беше завършил колеж по лесовъдство — продължи Маги. — Докато се пенсионира на шестдесет и шест години, работеше за голяма дървообработваща компания. Всяко лято прекарвах ваканцията при него, за голямо възмущение на майка ми.

— Знаех си, че не си родена тук! — възкликна победоносно Сам.

— Може да не съм родена тук, но половината ми роднини са от тук.

— А другата половина откъде са?

— От Бостън. Благоприлични и тесногръди. Понякога се чудя как изобщо татко се е сродил с тях.

— Кой е Л? — хрумна му внезапно.

— Какъв Л? — намръщи се Маги.

— Монограмът на хавлиената ти кърпа.

Тя сведе очи и Сам бе готов да се закълне, че ще избегне въпроса, но за негова изненада Маги отвърна:

— Бившият ми съпруг се казваше Лезюр. Като се разведохме, си смених името.

Сам отпи мълчаливо глътка кафе. Значи е родена в Бостън и произхожда от старомодно аристократично семейство. И е разведена. Тази информация все още бе незадоволителна.

— Какво работеше в Бостън?

— Работех в една брокерска къща.

— И какво стана? — продължи той, макар да знаеше, че допуска грешка.

— Къщата фалира — отвърна лаконично тя. Надяваше се, че ще задоволи любопитството му. — Сам, за нещо конкретно ли дойде или просто се отби да ме видиш?