Дикси Браунинг
Сърца в скреж (4)

Четвърта глава

— Каза, че ще ви се обади по-късно. — Хвана Сам картона с яйцата в едната ръка, а книжния пакет в другата. — Остави визитна картичка.

Нямаше избор. Трябваше да го покани. Канъди отвори вратата и й направи път. Оказа се, че е забравила отключено.

— Оставете ги на масата. Благодаря, че спасихте яйцата.

— Искате ли да ги сложа в хладилника? — и преди да дочака отговор, той отвори хладилника и потърси празно място. — О, риба! Откъде я купихте? Много искам да взема отнякъде рибарски принадлежности под наем и да намеря някой, който да ми покаже добрите места.

Риболовът въобще не го вълнуваше. Истината бе, че се интересуваше единствено от Маги Дънкан. Беше се помъчил да стои далеч от нея, но напразно. Образът й упорито го преследваше, високите скули, гордата осанка, дългите крака. Гласът й беше нисък и плътен, говорът — различен от местния диалект. Искаше да разбере, защо се крие? Какво правеше жена като Маги на такова място?

От малък обожаваше загадките. Именно тази любов към непознатото го бе подтикнала да следва инженерна химия. По-късно се специализира в опазването на околната среда. Обичаше предизвикателствата.

А Маги Дънкан бе истинско предизвикателство.

Нареди яйцата, затвори вратата на хладилника и се обърна. Маги тъкмо се бе повдигнала на пръсти и се мъчеше да постави буркан кафе на най-горния рафт. Сигурно е най-малко метър и седемдесет, реши той. Дълги крака, дълъг торс, дълга коса. Имаше нещо в тая жена, което необяснимо го привличаше.

— Кое? Рибата ли? — Тя смачка на топка празния хартиен плик и го хвърли в кошчето. — Осолен кефал. Един познат рибар ми я носи.

— Разбирам — промърмори той и пъхна ръка в плика. Извади пластмасова бутилка олио и шампоан с аромат на орлови нокти.

— Но моля ви, няма нужда! Благодаря за съобщението и за помощта, но ще се оправя и сама.

— За мен е удоволствие. — Сам разви капачето на шампоана, помириса го и сетне отново го затвори. — И без това нямам друга работа.

— Предпочитам сама да подредя покупките — наблегна Маги. Тоя нахалник май не разбира от дума. Какво иска, за бога? Да го тресне с тигана по главата ли? Нямаше нужда от него, не го искаше и не го харесваше!

— Пластмасови бутилки, пластмасови боклуци, найлонови пликове. Давате ли си сметка, че потъваме под планини от биологически неразградими вещества, смъртоносни за повечето живи същества на планетата?

— Моля?! — Хванала по един голям картоф в ръка, Маги се вторачи в него с недоумение и премигна. — Не, тоест, да. Разбира се. Вижте, бихте ли… — Какво? Нещо я спираше да го изгони. — Повече нямам нужда от помощта ви, господин Канъди.

Мъжът най-после изглежда разбра намека й. Но вместо да тръгне към вратата, той се усмихна широко. Зъбите му бяха ослепително бели на фона на загорялото лице. Пръстите й конвулсивно се вкопчиха в картофите и тя потисна желанието си да го замери с някой от тях. Реши, че го харесва повече намръщен. Нещо в погледа на мъжа или може би в лъчезарната му усмивка я накара да се смути.

— Извинете, вечеряхте ли вече? — обади се неочаквано Сам. Докато подреждаха продуктите, навън бе паднал непрогледен мрак. Електрическата крушка хвърляше мъжделива жълтеникава светлина в средата на стаята, ала ъглите оставаха в сянка.

— Да.

— Какво ще кажете за десерт, тогава? Днес ходих до пристанището Манс да търся печка и между другото купих някои лакомства.

— Печка ли? Каква печка? Дано не е електрическа, защото мрежата ще се претовари, а ако е с газ или въглища…

— Не се притеснявайте! Няма опасност да се задуша. Вътре става ужасно течение.

— Мислех по-скоро да не подпалите къщата — отвърна свадливо Маги.

— Няма страшно. Печката е с дърва. Ще отскоча да донеса лакомствата — рече той и излезе, преди Маги да успее да му каже, че не се интересува от „лакомствата“ му.

Сам се затича в тъмнината към вилата и едва не се обеси на въжето за простиране.

Огънят отново бе изгаснал. Единствената топлина, която оставаше в резултат от непосилния му труд с триона и чука, бе тази на собственото му тяло. Плувнал в пот като троянски воин, той сечеше дърва по цял ден, цепеше ги и ги пренасяше до къщата. Задната веранда вече приличаше на крепост. Ала единствените плодове на усилията му представляваха мазолите по ръцете и мускулната треска. Дървата бяха или много влажни да горят, или много стари да излъчват топлина.

Раницата седеше на същото място, където я бе оставил, като се върна от Манс. Сграбчи я, спря се по път пред мръсното огледало, закачено на стената на кухнята, и извади яката на ризата върху дебелия пуловер. Прокара няколко пъти пръсти през косата, но без резултат. Единствения път, когато не му бе създавала проблеми, беше непосредствено след влизането му в казармата, когато войнишкият бръснар го подстрига нула номер.

Осъзна накъде клоняха мислите му и изруга. Какво значение има как изглежда, по дяволите! Да не би тя да е първа красавица! Щом му харесва това кльощаво плашило, значи положението действително е трагично. Бе дошъл тук да остане насаме със себе си, а не да впечатлява местните величия.

— Хей, привет! Върнах се! — провикна се той и влезе в кухнята. — Винаги ли оставяте отключено, когато излизате?

Маги затвори вратата на работилницата след себе си. Ще му разреши да остане няколко минути в кухнята, рече си тя. Само няколко минути, разбира се. Но няма да му позволява да се бърка в личния й живот.

— Няма кой да влезе.

— Откъде сте толкова сигурна?

Да, вече действително не можеше да е сигурна. Бе забравила това днес. Старите навици трудно се променяха.

— Все едно, и без друго не притежавам нищо ценно.

Сам се подготви за поредната доза силно кафе. Бе донесъл от Даръм заедно с хранителните продукти бутилка „Джим Бийм“ и кутия „Салем“, но досега не ги беше докоснал. Никога нямаше да е късно, разбира се, да провали всичко и да си тръгне от Дънканс Нек по-зле и отпреди.

Най-трудно му беше да стои без работа. Не бе мислил предварително върху този недостатък на принудителното си усамотение. Цепенето на дърва му помагаше до известна степен. Почиваше си психически, но за сметка на това физически се преуморяваше до смърт.

— Защо не седнете? — кимна Маги към един стол и донесе сухото мляко и захарницата. — Да дам ли чинии за… хм, лакомствата?

— Както искате. Виж, салфетки ще ни трябват със сигурност. — Сам обърна раницата и изсипа съдържанието й върху масата. Отвътре се изтърколиха пакетчета с готови сладки, курабии, бисквити, шоколадови бонбони и захаросани кифлички.

— И вие ми говорите за пластмаса! — измърмори Маги и вдигна вежди при вида на найлоновите пликчета, в които бяха опаковани сладкишите.

Сам сви безпомощно рамене и се усмихна. Седнаха един срещу друг и се зачетоха с усърдие в шарените етикети на лакомствата. Маги чувстваше все по-осезателно присъствието на мъжа в кухнята. По едно време усети, че не й стига въздухът и се запита дали Сам не поглъща повече кислород, отколкото му се полага. Той се размърда на стола и кракът му се удари в нейния. Маги усети, че не може да си поеме дъх и скочи.

— Кафето вече трябва да е готово. — А всъщност то още не бе завряло.

— Забравих да ви дам това — каза Сам, пъхна ръка в джоба и й подаде визитна картичка.

Маги предпазливо я пое. Картончето още бе топло от допира с тялото му. Почувства как кръвта нахлу в лицето й.

Какво нещастие да имаш прозрачна кожа! Слагаше цял тон кремове и пудри, но без резултат. При най-малкото вълнение по лицето й се сменяха всички цветове на дъгата.

— Х. Дж. Уилкърсън, посредник при продажба на недвижими имоти. Не познавам такъв.

— Пък на мен ми се стори, че той ви познава. Спомена за някакъв член от семейство Дънкан, който притежавал тук много земя. Това не сте ли вие?

— И да, и не. — И Маги неволно му разказа за своя прапрароднина, който правел най-хубавата контрабандна ракия на Източния бряг до някакво блато недалеч от Дънканс Нек. — Наричали го Беърмийт. Според дядо Джубал Беърмийт Дънкан притежавал почти всичко наоколо. Когато се заселил тук, земята била много евтина, защото не ставала за земеделие, а наоколо нямало и подходящи места за риболов. Никой не я искал и той я завзел незаконно, а чак по-късно си извадил нотариален акт. Джубал казваше, че неговият баща работел за Беърмийт някъде в началото на века.

— Доколкото знам по онова време малко хора са се занимавали с производство на алкохол. — Сам схруска последната захаросана кифличка и посегна към шоколадовите десерти.

— Мястото, където Беърмийт варял ракията, било доста забутано. — Маги взе един от шоколадовите десерти и отхапа половината. — Ммм, с пълнеж е, но е хубав. Хората разправят, че казаните се намирали някъде нагоре по река Томкат и до тях се стигало единствено с лодка. Всяка нощ Беърмийт поставял на единия бряг часовой, а на другия фенер. Ако светлината мигнела, макар и за части от секундата, това означавало, че между часовоя и фенера нагоре по течението е преминала лодка. Наблюдателят незабавно изпращал някой да предупреди Беърмийт.

— И после? — Той добави още мляко в кафето си и отпи. Започваше да му харесва все повече и повече. Особено със сладките.

— После всичко е зависело от това дали неканените посетители са дошли да купуват, или да крадат. Джубал, разбира се, не говореше много на тая тема, но помня, че веднъж като малка го чух да разказва на свой стар приятел, че служел като куриер при стария Беърмийт. Нищо чудно да се е хвалел.

— А може би е искал да предпази малката си внучка.

— Ами! Едва ли се е страхувал, че ще последвам стъпките му. Въпреки че, между другото, с гордост щях да го направя. Не знам дали е бил куриер, или не, но във всеки случай беше добър човек.

Сам не отговори. Мислеше за многобройните фактори, оказали влияние върху формирането на Маги Дънкан.

Докато разговаряха, вятърът навън се бе усилил и виеше страховито. Маги изведнъж стана и разрови с маша огъня.

— Гледам, бързо усмирихте печката.

— Знам прищевките й. — Тя се върна на масата и наведе глава. Лицето й пламтеше от топлината, а дългите прави мигли хвърляха сянка върху очите й. Не носеше нито грим, нито бижута. Не е направила дори усилие да се среше, забеляза той. Явно смяташе, че не си заслужава труда да се притеснява заради него.

По дяволите, той поне се бе помъчил да си оправи косата! А нейната стърчеше на всички страни като разплетена кошница. Друга жена щеше да си оправи поне яката, която стоеше подвита в единия край, още откакто бе съблякла палтото.

Сам се размърда неловко в стола. Въздухът сякаш отново се обтегна от напрежение. Маги го смущаваше. Нещо по-лошо, усещаше, че тя постепенно се превръща в предизвикателство, а в момента най-малко се нуждаеше от подобен род предизвикателства.

— Надявам се, че утайката от кафето е смилаема — рече той, докато с гримаса се мъчеше да сдъвче остатъците в чашата. — Маги, какво правиш в Дънканс Нек? — Бяха изпили цялата кана кафе. Сигурно нямаше да мигне една седмица.

— Живея тук — отвърна тя и вдигна несъзнателно брадичка.

Сам отново почувства осезателно тялото й — дългата грациозна шия, прекрасните скули. Винаги бе харесвал стройните жени, дори и тези, които не бяха красавици. Обичаше да наблюдава походката им. Имаше нещо величествено и царствено във висока жена с грациозна походка. Маги беше такава. И в никакъв случай не бе грозна.

— Тук ли си родена? Къде е семейството ти?

— Тая година май щеше да има преброяване на населението? Заповядай още едно десертче! Чудя се как постигат вкуса на шоколад, като слагат само соя и есенции.

— За какво ти е да знаеш? Някой друг живее ли тук през цялата година?

— Вече не. Освен това белият пълнеж изобщо не е от сметана, а е от друг крем. Само заблуждават хората с тия етикети. Ти ядеш ли много такива сладкиши?

— Да. Поне не искат готвене и са калорични — отвърна той с нарастващо раздразнение. В практиката си на консултант по въпросите на околната среда се бе сблъсквал с подобни хора, които не желаеха да отговарят на въпросите му и непрестанно извъртаха. Тя беше от най-тежките случаи.

— Разбирам. Още ли имаш проблеми с печката? Не трябваше да ходиш толкова навътре в гората за дърва при условие, че имам сухи цепеници.

— Ако наистина бях отишъл навътре в гората, щеше да ми трябва впряг товарни мулета.

— Мулетата не теглят товари във впряг. Впрягат се обикновено волове за оран. Но виж слон може би щеше да ти свърши работа. Чувала съм, че в някои страни слоновете се използват за изкореняване на пънове — пошегува се Маги. Разговорът й доставяше удоволствие и това я плашеше. Стана и се разшета из кухнята.

Сам схвана намека и се изправи. За нейна изненада сякаш изведнъж го обзе нетърпение да си върви. Смутени и напрегнати, двамата се спряха на вратата.

— Утре имам много работа — рече тя. — По телевизията казаха, че наближава буря.

— Така ли? Е, ами до скоро тогава. Благодаря за кафето.

— И аз благодаря за лакомствата.

Изведнъж очите му й се сториха необикновено красиви. Не можеше да откъсне поглед от тях. На лицето му бавно се плъзна усмивка. Тя въздъхна и преглътна с усилие.

— Лека нощ, Маги Дънкан! — рече нежно той, наведе се и я целуна.

После излезе и я остави вцепенена на прага. След миг тя се съвзе и нерешително прокара език по устните си. Изсумтя от неудоволствие и затвори вратата с трясък.

— Пълни глупости! — процеди Маги, сякаш се надяваше, че гласът в празната стая ще успокои бурните й чувства. Изплакна чевръсто съдовете, загаси огъня и отиде на задната веранда да изтърси трохите от покривката.

Погледът й неволно се насочи към осветения кухненски прозорец на съседната вила. В този миг вратата се отвори и на верандата се появи едра фигура. Маги веднага позна Сам по широките рамене и високия ръст. Той взе дърва от купа и се прибра в къщата.

Маги въздъхна. Избра няколко цепеници за сутрешния огън и влезе бързо в кухнята. Застла очуканата дървена маса с покривката, угаси лампата и се запъти към ледената баня. Бе взела от библиотеката нов исторически роман и гореше от нетърпение да го прочете.

Цялата вечер бе едно голямо недоразумение, каза си тя и остави книгата недокосната на леглото. Трябваше да се сети, че ще се получи така. Напускайки Бостън, тя съзнателно бе прекъснала всички връзки с предишния си живот, включително тези с познатите си. В началото й беше трудно, естествено, ала присъствието на Джубал й бе помогнало да преживее по-лесно промяната. Но сега вече бе в състояние да прекара седмици наред в уединение, без да почувства нужда от човешки контакт. Бе доказала на себе си, че може да живее сама и да не зависи от никого. Не биваше да се предава точно сега и да копнее за други хора. За мъже. Особено за Сам.

 

 

Шестте птици бяха готови, но чайката не вървеше. Странно защо не можеше да се съсредоточи. Не я свърташе в къщата. Мързеше я да иде до брега. А от друга страна нямаше повод да се разходи до Мантео, защото рафтовете бяха препълнени с хранителни продукти и книги от библиотеката. Освен това винаги когато отидеше до града, харчеше повече пари, отколкото можеше да си позволи.

Най-разумното нещо в момента бе да отскочи до заслона и да нахвърли няколко скици. Очевидно не си бе свършила добре предварителната работа, преди да отреже дървото за птицата. Или може би трябваше да остави чайката и да започне някое синьо рибарче. Напоследък често се питаше дали не се нуждае от по-голямо разнообразие.

Приживе Джубал бе използвал заслона за лов. Той представляваше лека дървена конструкция, издигната върху запълнена с пясък плоскодънна лодка, която морето бе изхвърлило на брега преди години. Маги седеше там часове наред и наблюдаваше птиците.

Нито тя, нито Джубал бяха запалени ловци. Маги харесваше печена патица, но не бе в състояние да убива пернатите същества. От време на време един приятел на дядо й се отбиваше на гости и й донасяше канадска гъска, готова за печене. Никога не отказваше, макар че трудно се справяше с нея сама. Обикновено мечката дояждаше остатъците.

 

 

Половин час по-късно Маги седеше удобно в малката дървена кабинка близо до водата с молив и хартия в ръка, ала птиците сякаш бяха потънали вдън земя. Не се виждаха нито гъски, нито патици, а още по-малко чайки. Да не говорим за сини рибарчета. От няколко дни небето бе покрито с плътен слой облаци. На места през пролуките струеше ярка и ослепителна светлина и се отразяваше върху водната повърхност.

Скоро краката й се схванаха, а панталонът й се овлажни от мокрия пясък, ала листът оставаше празен. Тя се отказа, събра нещата си и хвърли последен поглед през процепа между дъските. Нещо в далечината привлече вниманието й, някакво животно с размери на куче и кафявочервена козина се стрелна между дърветата.

Куче? Най-близките кучета живееха в имението на Джуниър Джоунс на около дванадесет километра от Нек. При това те бяха сиви. Дали не е…? Възможно ли е да е…?

Притисна лице към пролуката, присви очи срещу сребристата светлина и обходи с поглед района. Както останалите местни жители Маги следеше с интерес движението на червените вълци, изчезнали от тези земи преди много години. За щастие учените бяха успели да запазят отделни екземпляри от тази рядка порода при изкуствени условия и от няколко години правеха опит да ги развъдят в естествената среда на резервата Алигатор. Засега казваха, че експериментът е успешен, но Маги никога не бе виждала представител на тези животни.

Ето! Отново забеляза отличителния цвят на козината. Беше почти сигурна, че е червен вълк.

В този миг до ушите й долетя гласът на Сам и тя подскочи.

— Добро утро! — извика весело той. — Ти ли си, Маги? Тоя път май наистина ще вали. — Той вдигна поглед към сивото небе.

— Шшт!

— Моля? Какво каза? Вълните се разбиват в брега и вдигат шум.

— Млъкни и влизай бързо тук! — прошепна яростно Маги. Как можа да се изтърси точно сега, дявол да го вземе! Ако продължаваше в същия дух, много скоро щеше да изплаши вълка. Ако вече не го е сторил. Тези животни бяха изключително страхливи.

Сам се засуети около колибата. Маги нетърпеливо изсумтя и ритна с ботуш вратата. Направи му знак да мълчи и се втренчи намръщено в него. Той се напъха вътре, сви дългите си крака с усилие и затвори вратата след себе си.

— Какво става? Не видях дивеч наоколо.

— Няма и да видиш, щом вдигаш такава врява! Какво правиш тук по това време? Можеш да се разхождаш по брега само следобед. Сутрините са мои.

— Така ли? Не знаех, че трябва да притежаваш земя в Нек, ако искаш да се разхождаш на плажа сутрин.

— Не е задължително — отвърна тя и се размърда. В заслона нямаше място за двама души. Джубал ловуваше сам и го бе построил така, че да побира един човек, пушка, консерва риба и кутия бисквити. Дядо й никога не казваше какво взима за пиене, но Маги се досещаше.

Тя с неудоволствие отмести папката със скиците, за да направи място за дългите крака на Сам.

— Какво е това? — Той взе папката. Видя празния лист най-отгоре и реши да разгледа останалите скици.

— Нищо — разсърди се тя. Червеният вълк бе изчезнал, а сутринта й бе пропиляна.

— Прилича на кълбо прежда с два крака.

— Това е птица в движение — защити се тя. Никога не бе претендирала, че е добра художничка. Имаше много книги с илюстрации, откъдето копираше характерната окраска и оперение на птиците, а скиците й помагаха да запечата във въображението си типични пози и настроения, които по-късно прехвърляше върху дървените птици. Така придаваше живот на произведенията си, които иначе щяха да представляват най-обикновени парчета дърво във формата на птица.

— Птица в движение, а? — Усмихна се Сам. Бръчките от двете страни на устата му се задълбочиха, а в очите му светна весело пламъче.

— Ако искаш да знаеш! — избухна тя с раздразнение. — Ще си махнеш ли ръбестото коляно от ребрата ми? Това е тъмнокръст кюкавец, който се храни. Забол е глава в земята, а опашката му е щръкнала нагоре.

— Аха! — Той остави папката на пода. Маги беше толкова близо, че Сам усещаше свежия аромат на орлови нокти, който идваше от косата й. Както винаги бе рошава и заплетена. Очевидно рано сутринта я бе прибрала на опашка, защото от едната страна на главата й още висеше шнола с няколко кичура, а останалата коса се сипеше покрай лицето й като буен лъскав водопад и падаше върху раменете на избелялото й яке.

Тая жена е жива напаст, рече си Сам. Очите й святкаха гневно, сякаш всеки момент щеше да щракне с пръсти и да го прати в бездните на пъкъла. Бе решил да не й обръща внимание. И без друго не му трябваха излишни неприятности, но тя действително се нуждаеше някой да я вразуми, а той изглежда беше единственият човек наоколо.

— Бузата ти е одраскана — промърмори той и протегна ръка да докосне дългия червен белег. — Имаш ли ваксина против тетанус?

— За тетанус не знам, но против бяс със сигурност нямам — изсъска тя и рязко дръпна главата си назад.

— А снощи беше толкова мила и гостоприемна! Какво стана, да не би сладкишите да не ти влияят добре?

— Вие не ми влияете добре, господин Канъди. Нямам навик да се сближавам с наемателите. И вие влизате в това число.

— Възход и падение на едно красиво приятелство — рече той с пресилена патетична нотка в гласа. — Снощи бяхме Сам и Маги, а днес сме господин Канъди и Маги.

— Госпожица Дънкан — поправи го тя и по устните й трепна усмивка. Разговорът придобиваше комичен оттенък. Не обичаше да се прави на важна, но всяка жена трябваше да умее да се държи на положение.

— Надявам се, ще се радвате да узнаете, че днес за първи път успях да си приготвя закуска, госпожице Дънкан. — В очите му блестяха шеговити пламъчета, въпреки че лицето му бе съвършено сериозно, а ъгълчетата на устните му бяха отпуснати надолу както първия път, когато го видя. — Но честно казано кафето не стана хубаво.

— От дъждовната вода е. Човек трябва да свикне с… — Погледите им се преплетоха и думите й секнаха.

— Може би ще ми покажете как го правите — предложи меко той.

Бе готова да се закълне, че Сам нямаше предвид само кафето.

Маги дишаше на пресекулки. В заслона бе толкова тясно, че въздухът не стигаше. Неочаквано краката им се преплетоха, главите им се наклониха една към друга и без да разбере какво става, тя усети как Сам я целуна колебливо, а сетне устните му се нахвърлиха върху нейните с неподозирана страст.

Този път целувката му нямаше вкус на шоколад, а на истински мъж. При първия възбуждащ допир на езика му Маги вкопчи конвулсивно пръсти в дебелия му пуловер. Разделяха ги толкова дрехи, а липсата на място затрудняваше движенията им. Десният й крак беше схванат, а ръцете й не можеха да си проправят път под пуловера му.

Опита да помръдне, без да откъсва устни от неговите. Не помнеше откога не се бе целувала истински. Почти бе забравила необузданата сладостна тръпка, която се разливаше по тялото й от целувката на мъж.

— Чакай… не, дай да… — прошепна Сам до лицето й.

— Трябва! Кракът ми ще се… — Ръцете й най-сетне се прокрадваха под пуловера на Сам и се обвиха около кръста му. Докосна с удоволствие топлата мъжка плът и в гърдите й се надигна океан от чувства.

Задъхан, Сам я притисна към стената и се отпусна върху нея. В тоя миг главата и раменете й внезапно пробиха паянтовите дъски и тя се оказа наполовина вътре и наполовина вън от заслона.

— Божичко, Маги, извинявай! — Смутен, той се помъчи да я издърпа вътре, но ръкавът му се закачи на един пирон. Повдигна се леко да го откачи, ала коляното му се удари в бедрото й.

— Оох! Дръпни се!

— По дяволите! — изруга той и с рязко движение смъкна пуловера, като го остави да виси на пирона. — Не мърдай! Под гърба ти стърчи някакъв остър клон.

— Пфу! Косата ми се е закачила за нещо.

След кратка борба двамата успяха да се освободят. Маги отметна с ръка косата от очите си и хвърли убийствен поглед към мъжа, заел три-четвърти от тесния под на порутения заслон.

Сам бе откачил пуловера, но не го обличаше въпреки студа.

— Съжалявам, Маги — поде той и се канеше да добави нещо, ала тя го сряза яростно.

— Не желая да те слушам! Не желая да ме докосваш, нито да ме гледаш!

— Хей, я почакай! Вината за това, което стана, не е само моя.

— Нямаше да стане, ако не беше дошъл тук.

— Виж какво… — Сам я изгледа продължително. Не искаше да спори с нея. — Много добре знаеш, че преди малко между нас се случи нещо.

— Така ли? Не съм забелязала.

Ама че упорито същество, помисли Сам.

— В случай, че не помниш, госпожице Дънкан, преди малко те целунах. Не, няма защо да ми благодариш! По принцип съм щедър човек, а ти действително имаш нужда от помощ. Е, няма значение! А сега ще ми кажеш ли как да се измъкна оттук? Доколкото виждам онази стена, която все още не е паднала, е врата, нали?

Той се обърна с гръб към нея. Маги сякаш само това чакаше. Сви крак и с един ритник го изхвърли през паянтовата врата.

Сам се приземи клекнал, подпрян на една ръка, бързо се изправи и се извърна към нея с гневен поглед.

— Някой от твоите прословути роднини е пропуснал да те научи на обноски. Трябваше просто да ме помолиш да си тръгна.

Маги затвори очи, сви юмруци и стисна зъби.

— Добре тогава, моля те! Лично ще ти върна парите, които си платил за наема, до последния цент, само да се махнеш оттук и да прекараш останалата част от отпуската си на някое друго място.