Дикси Браунинг
Сърца в скреж (10)

Десета глава

Крайно време е, повтори си Маги за трети път, да се отърси от илюзиите и да подреди отново живота си. Тази мисъл не й беше особено приятна, но какво да прави? Нямаше друг избор.

Хвърли изстиналата вечеря в кофата и я изнесе на верандата. Изкъпа се и си сложи нощницата. Все още бе мрачна и потисната.

Измъчваха я съмнения. Не можеше да разбере какво я бе накарало след четири години да захвърли с лека ръка удобствата на спокойния живот и да се впусне в безразсъдна авантюра, без дори да помисли за последствията.

Майка й се оказа права. Самотата действително бе опасна за психиката на жената, а нейната бе разклатена още преди да срещне Сам.

— Толкова ли съм хлътнала, по дяволите! — промърмори ядно Маги и се пъхна в леденото легло.

В интерес на истината, Сам можеше да накара всяка жена да си загуби ума. Първо на първо, беше интелигентен. Ако не се брои, естествено, опърничавият му нрав, който се проявяваше доста често. Притежаваше несъмнен чар, особено ако човек харесва мъже със сребристи къдрици и хаплив език. И не на последно място, добави прилежно тя, обичаше животните, имаше чувство за хумор и разбираше от джаз. Освен това понякога бе твърде безразсъден.

Маги се обърна и зарови лице във възглавницата.

Лъхна я мирис на орлови нокти. Вече години наред използвате сапун с аромат на орлови нокти, а сега, най-неочаквано, миризмата й напомни за Сам Канъди. Стига вече, ядоса се Маги и в същия миг се сети, че тя е виновна за всичко. Тя го бе поканила в къщата си и нещата бяха стигнали своя естествен край.

„Национален празник на кърлежа и бълхата!“ Много смешно! Като последния глупак се бе впуснала с главата напред в тая връзка и си бе въобразила, че морето е до колене. Някои хора явно никога не си взимаха поука. Ето че сега Сам си бе отишъл, вероятно завинаги, и тя нямаше представа как ще преживее следващите няколко дни. Седмици. Или години.

Едно нещо обаче знаеше със сигурност, ако продължава в същия дух, никога нямаше да заспи. Освен това умираше от глад. Не бе хапвала нищо от сутринта, когато Сам й пъхна в устата парче шунка, а тя му подаде през смях няколко обелени гроздови зърна.

Стана, загърна се с тежкия халат и се запъти към кухнята. Извади от хладилника стрък целина и бавно отхапа едно парче. Сдъвка го ядно. Можеше поне да й каже без заобикалки, че си отива, защото отношенията им стават сериозни. Вероятно е разбрал, че го обича, уплашил се е и си е плюл на петите.

— Приготви си багажа! Направи това, направи онова — промърмори Маги с пълна уста. — Не задавай въпроси! Живо, живо! Хайде!

Е, все пак трябваше да признае, че я покани да тръгне с него. Покани ли?! Нарочно й заповяда, защото знаеше много добре как ще реагира.

Изтощена от мисли, Маги стана, наряза останалата целина и я изсипа в супата. Затършува отново в хладилника и тоя път извади буркан люти чушки, които стояха поне от година. Капачката явно беше ръждясала. Помъчи се да го отвори, но не успя дори с гумени ръкавици, и това я разстрои до сълзи.

— Да вървят по дяволите всички къдрокоси експерти по опазване на околната среда на име Сам Кънъди — смотолеви тя. Отказа се от чушките, наля прясно мляко в един съд и го сложи на котлона да се стопли. После й хрумна да прибави малко уиски, щипка карамфил и бучка захар. Тая вечер трябваше да се наспи!

Докато чакаше да се стопли „приспивателното“, Маги изброи на ум нещата, които трябваше да свърши следващия ден. Първо: да види как са кучетата. Второ: да забрави Сам Канъди. Трето: да довърши проклетата чайка.

 

 

Сам стигна до Уилямстън и не издържа. Отби се в първия отворен автосервиз и отчаяно се спусна да търси телефон. Накрая забеляза познатата стъклена кабинка точно до компресора. Сънливата телефонистка успя да открие номерата на няколко М. М. Дънкан. На първите два отговориха съвсем непознати жени. Докато набере верния номер, съмненията вече го измъчваха. Добре, ще се извини, ами после? Какво ще й каже? Всъщност знаеше много добре какво иска да й каже и трябваше да го направи много отдавна.

Страхуваше се. Никога не бе казвал тези думи на жена. Освен на майка си може би. Ала сега беше по-различно. Изпитваше чувството, че няма да е в състояние да ги изрече от някакъв телефон в крайпътен сервиз, когато на две крачки от него стоеше любопитен служител и се правеше, че навива маркуча на компресора.

Духна студен вятър. Побиха го тръпки. Коледните украшения по уличните лампи се люлееха на вятъра и изглеждаха по-самотни и изоставени от него.

За бога, Маги, вдигни телефона! Не биваше да я оставя сама, когато около дома й се навъртаха съмнителни типове. Случилото се го бе объркало до такава степен, че не можеше да разсъждава трезво. После се обади племенницата на секретарката му и му съобщи, че трябва да се върне незабавно в Дърам. Държа се грубо и като последния глупак си тръгна и я изостави.

— Ало! Кой е?

— Маги? Чуй ме, Маги…

— Кой е?

— Кой може да е, по дяволите! Извинявай! Не исках да кажа това. Не затваряй, моля те!

— Сам, добре ли си? — извика тя вече разсънена.

Сам си представи как Маги отваря широко очи, вдига предпазливо брадичка, готова да се изправи срещу целия свят. Господи, как копнееше да я притисне в обятията си, да почувства топлината и силата й.

— Маги, извинявай, че избухнах. Единственото ми оправдание е, че бях ужасно разтревожен и притеснен. Надявах се да ме разбереш.

— Разбирам те напълно.

— Не, скъпа, боя се, че нищо не разбираш. Ще се върна в Нек. Сега съм в Уилямстън, но мога да съм при теб след час. Маги, трябва да поговорим.

— Виж, Сам — облегна се на хладилника Маги и размърда пръстите на босите си крака върху студения балатум. — Не знам нито защо си тръгна, нито защо се обаждаш посред нощ, но грешиш, ако си въобразяваш, че няколко дупки в шофьорския талон или един счупен врат ще решат въпроса. Свърши си работата и после ми се обади, ако все още имаш желание. Знаеш къде да ме намериш.

— Чуй ме, скъпа. В Дърам върлува грип и три четвърти от специалистите ми са болни. В същото време трябва спешно да почистим един обект от индустриални отпадъци. Ако не се захванем веднага, съществува опасност да пострадат много повече хора, отколкото от грипната епидемия. Пробите от почвата и лабораторните изследвания са готови, извършен е анализ, получихме необходимите разрешителни, а в момента се подготвя обзорният доклад. Изведнъж обаче се оказва, че всичките ми служители са на легло и работата спира.

— Така ли било? Можеше да ми обясниш — обади се тя след дълго мълчание. — Щях да разбера.

— Знам, мила. Но това не е всичко. Защо пък да не ти кажа, по дяволите! Нещата на Лаурел още стоят непокътнати на мястото си. Опитах се да се свържа с жената, която поддържа къщата, и да й кажа да ги събере, но явно и тя е болна. — Стори му се, че долови дишането й от другия край на линията. Или може би му се причуваше от напрежение. — Извинявай, Маги. Обърках всичко от притеснение. Сигурно си забелязала, че не умея много-много да общувам с хората.

— Човек се учи, докато е жив — засмя се тя.

Сам изпита огромно облекчение. Идеше му да подскочи от радост. Докладът не беше труден. Щеше да го подготви за два дни. Междувременно щеше да намери някой да свърши останалата работа, а той щеше да се върне за Маги.

Време е, помъчи се да се успокои той и да събере смелост да изрече думите, които отдавна премълчаваше и си повтаряше на ум през последните дни. Но преди да отвори уста, Маги го прекъсна с мек глас.

— Направи каквото е необходимо, Сам. Аз съм тук и ще те чакам, когато решиш — ако решиш, естествено — да се върнеш.

— Маги, любима, не можеш да си представиш какво означава това за мен! — възкликна той с видимо облекчение. — Божичко, как искам да сме заедно! Не мога да понеса мисълта, че те оставям сама, но не желая да се заразиш от грип.

— А ти?

— Ще се облека дебело и ще пия витамини. Ще направя всичко възможно да приключа до края на седмицата и да дойда при теб. Маги, аз… — Сам стрелна с очи служителя, който лъскаше усърдно компресора с мръсен парцал. Да върви по дяволите! Много важно, като чуе! — Обичам те, Маги — извика той и веднага затвори.

Докато служителят пълнеше резервоара, Сам избърса потта от челото си. Навън беше доста под нулата, а до Дърам имаше още близо сто и петдесет километра.

 

 

Вече няколко часа Маги се усмихваше глупаво. Устата й се беше схванала, освен това изпитваше жажда. Остави чайката настрана и си наля чаша мляко. Днес явно не можеше да се съсредоточи. По-добре да свърши някоя друга работа, която не изискваше умствено напрежение.

Сам я обича.

Каза ли го, наистина, или всичко бе само плод на въображението й? Не, не е възможно да си измисля. Не бе успяла да заспи след телефонното му обаждане, въпреки изпития преди лягане алкохол.

Сам я обичаше. А Сам Канъди не бе от хората, които ще излъжат, за да направят впечатление. Вярно, че почти не го познаваше, ала някъде дълбоко в душата си бе уверена, че е почтен.

Съществуваха редица проблеми, естествено. На първо място работата му. Беше наивно да си въобразява, че Сам ще премести консултантската си кантора в Дънканс Нек. В същото време не можеше да си представи да продаде къщата на Дийк и сляпо да последва мъж, когото познаваше едва от няколко седмици.

При това в действителност не се разбираха много добре. Освен в леглото. А проваленият й брак само доказваше, че не става за съпруга.

Но от друга страна той не бе споменал за женитба.

Все едно, ами ако й направи предложение? Ако приеме и отново не се получи? Колкото по-силно се старае човек понякога, толкова повече не му върви. Но ако и този път се провали.

Запъти се към верандата да поеме глътка въздух. Излезе навън и се вторачи разсеяно във върховете на дърветата. Обърна се и се накани да се прибере, когато забеляза червени капки по пода.

Червена боя. Същата като онази, с която бяха надраскали вратата й предния път. Бавно вдигна очи към входната врата и мигновено съжали.

— Божичко! — възкликна тя и едва не се разплака. Искаше й се да крещи, да удря и да вие от болка.

Огледа се видя кутията от боята, захвърлена в единия край на двора. Вдигна я внимателно да не заличи отпечатъците. Обърна се с лице към къщата и се вторачи в грозните думи. Чувстваше се така сякаш някой я бе изнасилил. В гърдите й се надигна ярост. Втурна се в къщата и набра номера на полицията. Телефонът даваше заето. След четири неуспешни опита Маги тресна гневно слушалката и се отправи към спалнята да вземе чантата си. Тоя път шерифът ще види надписа със собствените си очи, дори да се наложи собственоръчно да му сложи белезници и да го домъкне дотук, закани се тя. Някой най-сетне трябваше да се заеме със случая, защото й беше дошло до гуша!

 

 

Коледа наближаваше и по улиците на Мантео цареше празнично оживление. От едната страна на алеята, водеща към съда, се бяха събрали хора. Маги паркира в съседната пресечка и едва когато се приближи до сградата, забеляза, че всички носеха униформи, с изключение на един, който й се стори познат. Неочаквано я осени прозрение и всичко дойде на мястото си. Почувства се глупаво, че не се е сетила по-рано и с цялата си наивност бе защитила проклетия негодник!

Запробива си път в тълпата от горски пазачи и служители от охраната на Националния парк, и се спря пред виновника.

— Поги, да те обесят на проклетата ти брада дано и да те оставят да висиш, докато посинееш!

— Вие пък, мис Маги — погледна я предпазливо дългокосият мъж в мръсни дрехи.

— Как посмя да направиш такова нещо! Никога не съм подозирала, че си способен на подобна мерзост!

— Успокойте се, мис Маги. Нямам нищо лично против вас.

— Поги — рече тя с мрачна решителност и избута полицая, който препречи пътя й.

— Мис Маги, вървете си у дома. По-добре да поговорим друг път насаме — молеше се старият трапер. От него се разнасяше такава неописуема воня, че Маги отстъпи крачка назад.

— Госпожо Дънкан, моля да останете за няколко минути, ако знаете нещо по въпроса.

— Ако знам ли?! — Стрелна гневно с очи Маги полицая, който се бе обърнал към нея. — Тази… тази воняща гад пак ми надраска вратата.

— Нямате право да обиждате, мис Маги. Хората ми са възпитани и почтени.

— Пак ли са ви писали по вратата? — обади се един от горските пазачи.

— Да, точно на същото място като преди! Тъкмо бях боядисала мястото. На някои хора ще им струва твърде скъпо, само да ми паднат в ръцете! — Маги посочи с глава този, когото имаше предвид.

— Един момент, моля! Значи казвате тая мечка почти влезе в къщата ви, а?

— На ваше място бих употребила „пор“. Качи се на верандата.

— Още ли е там? Госпожо, трябваше да се обадите. Щяхме да изпратим спасителен отряд. Вече доста време живеете тук и би трябвало да знаете, че мечките са опасни, особено когато са ранени.

— Чакайте, чакайте — обърка се Маги. — Мислех, че говорим за Поги. Той почти направи признания. Нещо повече, вчера следобед го видях да напуска Нек. Щеше да си счупи краката от бързане. Като излязох на предната веранда тая сутрин, разбрах причината. Следите по пътя бяха само от моя пикап и от стария фолкън на Поги — насочили погледи към нея, всички я слушаха с внимание. — И ако имате нужда от доказателства — продължи тя с нарастващо задоволство, — накарайте го да си покаже ръцете. Сигурна съм, че са изцапани с червена боя, защото кутията течеше, а тоя миризлив пръч не би се измил дори под страх от смъртно наказание. Не се беше трогнал дори да скрие кутията. Боклукчия! — викна тя на стария ловец.

— Дай да се разберем, Маги — проправи си път през тълпата шериф Остин и я дръпна настрана. — Значи смяташ, че Поги е негодникът, който те тормози, тъй ли?

— Не е ли очевидно?! — Тя втренчи изумен поглед в него. — А вие в какво го обвинявате? В бракониерство ли? Та той се занимава с това от години и откак се помня, все ви се измъква.

— Не искам да се разчува, Маги, но Поги е важен източник на информация за нас. Вярно, че го прибираме за това-онова от време на време, но повечето хора грешат, като мислят, че е натрупал състояние от бракониерство. Кое животно ще се приближи до човек, който вони на бъчва от сто километра?

— Каква информация?

— Имай предвид, че това са поверителни сведения. Съвместно с още няколко служби подготвяме акция срещу незаконните ловци на мечки — прошепна разтревоженият полицай.

— Ловци на мечки?! — възкликна тя с изненада, ала веднага сниши глас при вида на изплашеното му лице. — Но за какво са им мечки, за бога? Те дори нямат рога!

— Да, но имат жлъчни мехури, които се търсят в някои части на света. Кожата и жлъчният мехур на една голяма мечка струват някъде около пет-шестстотин долара. Още някоя година и съвсем ще изчезнат като червените вълци.

— О, ето какво е правил Поги, значи! — провеси нос тя. Надрасканата врата изглеждаше детска работа в сравнение с унищожаването на черните мечки. — Явно не ме бива за детектив.

— Ще пратя човек да погледне надписа, но не вярвам да е Поги. Каква полза има той от цялата работа? Знаеш, че би се трогнал само срещу две-три бутилки „Блу Тандър“. Да допуснем, че някой друг му е платил да те безпокои. Но защо, за бога? — сетне се засмя и добави. — Как е правописът този път?

— Няма очевидна промяна — усмихна се против волята си Маги. — Още не съм сигурна дали става въпрос за къщата или маркуча, но поне разбрах, че ги пращат по дяволите.

— Извинете за безпокойството — прекъсна ги млада жена в униформа, — но осведомителят действително има червена боя по ръцете.

 

 

Час по-късно Маги допиваше чаша шоколадов шейк в „Хардес“. На масата срещу нея стоеше Дийк и за първи път изглеждаше потресен и разтревожен.

— Още не мога да повярвам. Знаех, че Уилкърсън се интересува от крайбрежните земи, годни за строителство на туристически комплекси, но не допусках, че ще подкупи агента. Всички в офиса знаеха, че следващия месец заминавам с Мили и децата за Акапулко. Но само той знаеше, че сроковете на офертите изтичат тези дни. Очевидно е възнамерявал да ги поднови от свое име и сетне да се спазари с Уилкърсън, веднага щом те сплаши да продадеш имота.

— Не разбирам какво му е пречило да купи земите на собствениците, които искат да продават, и да остави другите на мира.

— Ти единствена упорстваше — рече Дийк с неудобство. — Бях намерил клиент, който проявяваше интерес към целия Нек и не беше съгласен да има и други собственици.

— За църковната организация ли говориш? — подметна нехайно Маги.

— Добре, де! Признавам. — Той прикова очи в безупречните си нокти. — Наистина се опитах да те попритисна. Но трябва да знаеш, Мери Маргърет, че никога не бих направил нещо, с което да ти навредя. Ако подозирах само… — оправдаваше се смутено Дийк. — Както и да е. Вече всичко е минало. Агентът е уволнен.

— Чудно нещо, беше толкова мил и учтив. Изглеждаше малко напрегнат действително и сякаш с нежелание доставяше дърва на туристите, но общо взето беше любезен.

— Да… Е, всичко свърши. Живей в оная дупка, щом искаш. Повече няма да те закачам. Нали сме приятели, това е по-важно.

Да, това наистина беше по-важно.

 

 

Сам се обади същата вечер и тя му разправи как са заловили Поги с изцапани от боята ръце. Той на свой ред й разказа за Диди, племенницата на секретарката му, която вече успяла да обърне един шкаф с документи и да скъса важен доклад, да стъпи върху часовника му и да развали бутона за автоматично набиране на телефона. И това само през първия работен ден.

— Сигурно е първата й работа. Притеснена е.

— Притеснена ли?! Когато тя е наоколо, се страхувам да мина дори под полюлея.

Маги се засмя. Искаше й се да му каже да приключва по-скоро със служебните задължения и да се върне при нея, ала не посмя.

— Как са Принцеса и малките?

— Вече са вкъщи. Хенри също. Тези дни трябва да ги заведа да ги ваксинират.

— Маги, аз…

Тя стисна слушалката и кокалчетата на ръцете й побеляха. Хайде, кажи го, молеше го мълчаливо тя. Кажи го, за да повярвам в нашето щастие!

— Маги, мисля, че ще се освободя до петък. Може би ще пристигна за вечеря.

— Чудесно. Ще се постарая да намеря риба дотогава. — Гласът й не трепна, но дланите й бяха плувнали в пот.

Джубал я бе научил да изживява пълноценно всеки изминал миг, ала сега й се искаше да завърти часовника напред, за да стане петък. Изчисти къщата и събра с греблото сухите листа по двора. В четвъртък отиде до Мантео и купи плат за панделки на кучетата, но панделките издържаха точно пет минути. Принцеса пък имаше нова каишка и постоянно полагаше усилия да я скъса. Слава богу, вече поне не миришеше както преди.

В петък сутринта си изми косата, изплакна я с лимон и я изсуши на слънце. Накисна се във ваната и си направи кола маска. Намаза се с крем и се напарфюмира. Застана пред огледалото и се намръщи, като забеляза ситните бръчици около очите си. Крайно време бе да носи слънчеви очила.

Вместо морски специалитети този път реши да сготви пиле с ориз. Виното се изстудяваше, а пилето още вреше на котлона, когато роувърът на Сам спря до пикапа й. Сърцето й подскочи. Пое няколко дълбоки глътки въздух. Не тичай по стълбите, каза си тя. Трябва да се държи хладно и любезно. Ще хапнат, сетне ще обсъдят нещата спокойно и откровено.

Маги надникна през прозореца. Сам слезе от колата и се пресегна към задната седалка да вземе чантата си. Спокойна ли? Краката й се подкосяваха само при вида на стройното му атлетично тяло.

Усмихнат, той се озова с няколко подскока на верандата. Маги се дръпна от прозореца и се престори, че е погълната от приготовлението на вечерята.

Спокойно, напомни си тя, ала ръцете й трепереха, когато той отвори вратата. Вторачиха се за момент един в друг и в следващия миг Маги се озова в обятията му.

— Все си казвах „няма да я намеря, тя не е истинска, тя е само плод на въображението ми, идеалната жена“ — прошепна дрезгаво Сам и зарови лице в косата й.

— О, Сам, ако знаеш само… Мъчех се да не мечтая. Опитвах се да открия грешките си и си казвах, че съм пропуснала единствения шанс в живота си и…

— Обичам те, Маги! — притисна я към себе си той.

— И аз те обичам, Сам! Знам, че е глупаво, обещах да не се поддавам на чувствата, но…

— Господи, как обичам високи, заядливи жени — прекъсна думите й със страстна целувка Сам.

— Кой, аз ли съм заядлива? Ти си заядлив!

— Значи си приличаме.

— Изобщо не си приличаме, ако искаш да знаеш!

— Грешиш. И двамата харесваме твоята мътилка, наречена кафе. Кажи ми някой друг, който би могъл да се похвали със същото.

— Знаеш, че живея сама и нямам приятели. Обичам самотата.

— Аз също. Но можем да бъдем сами заедно — така ще е по-забавно.

— Много си убедителен! — засмя се Маги. — Ако продължаваш в същия дух, ще се наложи да прибягна към кърпата за чинии.

— Имам по-добро предложение. Защо не пропуснем престъплението и да преминем направо към изпълнението на присъдата? Нали спомена за някаква килия? — Той я поведе към спалнята и я повали върху меките постели. — Ех, чудесно е да си у дома, Маги!

— Това ме навежда на друг важен въпрос.

— Чакай! Не бързай! Едно по едно — прекъсна я той и започна да разкопчава панталона й. В бързината движенията му бяха несръчни. — Не мога да повярвам, че най-сетне те намерих. Цял живот съм носил образа ти в сърцето си.

 

 

— Колко странно! — промърмори Маги час по-късно. Бяха се любили с дива и неудържима страст и сега лежаха притихнали в мрака.

— Кое?

— Първия път, когато те видях на брега, едва не побеснях от гняв. Ти беше най-неприятният и в същото време най-очарователният мъж, който някога бях срещала.

— Аз пък в началото те взех за инкасаторка, после реших, че си омъжена за местен рибар и имаш половин дузина деца. Веднага забелязах обаче, че си най-дългокраката и своенравна жена, която съм виждал.

— С други думи, класически пример на любов от пръв поглед — засмя се Маги.

— Гладен съм като вълк. Не ти ли мирише на изгоряло пиле?

Маги скочи от леглото и чисто гола се втурна да спасява останките от вечерята.

— Сам, донеси парцала! Това пиле не става за нищо!

— Какво ще кажеш за бекон с яйца за двама? — предложи весело той, зави се с чаршафа и я последва.

В тоя миг Принцеса надигна глава от кашона в ъгъла и заскимтя с надежда.

— За трима — поправи го Маги.

— Как така двама заядливи самотници като нас се оказаха с пълна къща с кучета? — Сам се бранеше от малките, които бяха изскочили от кашона и дърпаха със зъби чаршафа.

— Не знам, но ти харесва, нали? Само че си прекалено горд да си признаеш.

— На теб също, моя дългокрака магьоснице. — Сам стисна сърдито устни, ала очите му казваха всичко, което тя искаше да чуе.

За първи път постигнаха единодушно съгласие.