Дикси Браунинг
Сърца в скреж (2)

Втора глава

Сам стовари плавеите на верандата в задната част на вилата и ги разпръсна с крак да се сушат. Намръщи се при вида на мрачните облаци, скупчени подозрително в небето на запад, тропна с ботуши да изтърси полепналия пясък и влезе в неприветливата кухня. Като се върне в Дърам, ще извие врата на оня така наречен свой „приятел“, който го уверяваше, че Дънканс Нек притежава всички удобства, въпреки отдалечеността си от цивилизования свят. През август тук може и да е приятно, но през декември беше направо отвратително! Духаше силен вятър, а в къщата беше по-студено, отколкото навън.

Не стига друго, ами сега и тази жена! Умишлено бе избягал от многолюдните места да остане за известно време сам. Явно не му бе писано да отдъхне на спокойствие.

Но щом се налагаше да търпи присъствието на друг човек, не можеше ли той да е някой тип, който да се губи дни наред и с който от време на време да играе покер в безсънните си нощи? Или пък, продължи да мечтае, красива, изтънчена дама, която да идва тайно в леглото му, когато се нуждае от нея, и сетне също така загадъчно да си отива? Това поне щеше да му е от полза, тъй като рано или късно отново трябваше да се върне към нормалния живот. Един мъж не може да прекарва времето си само в работа и тенис.

В съзнанието му изплува образът на непознатата от плажа и той красноречиво изруга. Инстинктивно усещаше, че тая жена ще му създаде проблеми. Още като я видя за първи път, изпита странно чувство. Жълти обувки и червен пикап! Божичко! А след срещата на плажа бе абсолютно убеден, че го чакат неприятности.

Отлично познаваше слабите си места. Не му трябваше научна степен по биология да разбере, че когато един мъж не бил с жена почти три години, се натрупва вътрешно напрежение, което в даден момент е в състояние да се отприщи и да попречи на трезвия разум. Един бог знае какво щеше да се случи, ако към тази дълго потискана потребност се добавеше чувството на вина, страданието и многобройните емоционални травми, спотаени в душата му като бомби със закъснител. В този миг наистина щеше да е по-добре наоколо да няма хора.

Затова искаше да остане сам. Последното нещо, от което се нуждаеше в това затънтено място, бе компанията на жена. Или поне не на такава жена. Грамадните ботуши, окъселите джинси и брезентовата антика с провисналите джобове не можеха да прикрият дългите стройни крака, нито да отвлекат вниманието му от високите скули, големите жълтеникавокафяви очи и лъскавите кичури коса, които се показваха изпод онова нещо на главата й.

Усещаше надвиснала опасност. Подозираше, че е от жените, дето се впиват като пиявици към жертвата, веднъж щом я уловят в примката си. Посредникът от агенцията за недвижими имоти бе подчертал изрично, че наоколо няма жива душа, с изключение на човека, който поддържа вилите, и Сам веднага си бе представил дребен старец, който се появява от време на време да попълни запасите от дърва и толкова!

После бе забелязал жълтите обувки и червения пикап, а сега — косата, очите и краката… И устата. О, боже! Тези упорити, своенравни устни, които привлякоха погледа му като магнит.

О, не! Няма да стане, рече си решително Сам. Беше му дошло до гуша от жени. Единствената му по-близка връзка бе завършила трагично. Впоследствие се бе отдал на работата си до такава степен, че вече не знаеше как да се държи в компанията на дами. Беше сменил телефонния си номер и почти не се прибираше вкъщи. Секретарката му бе достатъчно възрастна да му бъде майка и достатъчно умна да отблъсква тактично атаките на най-упоритите му обожателки. В действителност зъболекарката представляваше единственият му контакт с нежния пол, но тя пък бе сгодена. Освен това, едва ли можеше да се влюби в жена, която се усмихваше зад бяла марлена маска, докато пилеше с машинка мъдреца му.

И въпреки всичко само един поглед към онова дългокрако, тъмнооко същество на плажа беше достатъчен, за да лумнат в тялото му дълго потисканите страсти. По гърба му полазиха тръпки на страх.

Пресегна се мрачно към един от кашоните с провизии и извади бутилка уиски. Задържа я в ръка и втренчи замислен поглед в нея. Много често, когато работеше до изнемога над някой труден проект, алкохолът бе единствената му утеха и успокоение. Изпиваше две-три чашки, отпускаше се и забравяше всичко.

Да, но сега не беше уморен. Малко объркан може би и премръзнал. В най-добрия случай обаче алкохолът бе само временно решение.

Някои от плавеите бяха сухи и ставаха за огън. Единственият проблем сега бе липсата на хартия за подпалки. Сутринта претършува цялата къща и намери два-три стари вестника, но ги пъхна в печката в опит да разпали огън с влажните съчки от верандата. Искаше да свари вода за кафе. Водата обаче остана хладка, а нес кафето не успя да се разтвори и оттогава не можа да оправи настроението си.

— Не се заблуждавай, Канъди! Не ти е виновно нито кафето, нито студът. Признай, че тази жена те смущава — промърмори той и върна недокоснатата бутилка в кашона. Щом се стигна дотам едно кльощаво нацупено плашило да му влезе под кожата, значи положението действително бе сериозно. Но как е възможно, като всичките й достойнства се изчерпваха само с два дълги крака, интересни очи и хубави скули!

Сам въздъхна. И сочни, меки, влажни устни, които бяха открили красотата си за миг, а сетне при вида му се бяха превърнали в злобна тънка линия.

Изруга и взе да поставя хаотично консервите на един рафт. Фасул, спагети, супа — божичко, как мразеше готовите супи! Май няма да излезе нищо от цялата работа. Може би трябваше да си стои в Дърам и да продължи мъчителното си съществуване, докато някой ден се пребори с демоните си и заживее нормално.

За нещастие твърде много неща там му напомняха за Лаурел, помисли той и бавно отвори кутия сьомга. Например офиса, където я видя за първи път, когато кандидатстваше за работа. Нае я веднага, разбира се. Беше от ония момичета, на които човек трудно можеше да откаже. Или ресторанта, където я покани на вечеря и тя му каза, че е бременна. Бяха минали само две седмици от запознанството им, но той вече бе луд по нея.

— Провери ли дали ще ти дадат помощ по майчинство, преди да кандидатстваш за мястото? — бе попитал Сам.

— Изобщо не се сетих — беше прошепнала тя. — Знаех единствено, че съм в беда и че съм съвсем сама и… О, Сам, какво да правя? Толкова ме е страх.

Хипнотизиран, той бе забелязал сълзите, бликнали в красивите й очи. Лаурел бе истинска актриса. Ала тогава за съжаление още не го знаеше.

— Искаш ли да ти дам отпуска да уредиш подробностите по подписването и сватбата?

— Той няма да се ожени за мен. Не може. Той… той е женен — хлипаше тя. Още малко и Сам щеше да се разплаче с нея.

— Копеле! — промърмори той и не разбра как Лаурел се озова в прегръдките му. Притиснала лице в ризата му, тя ридаеше безутешно. Зарови глава в бакъреночервената й коса, която ухаеше на „Джорджио“. — Какво ще правиш? Родителите ти ще помогнат ли?

— Не мога да им кажа. Ще ме лишат от наследство. О, Сам… — А преди няколко минути той бе още „господин Канъди“. — Какво да правя, Сам? Няма при кого да отида. Не… не искам това дете. Една приятелка наскоро роди и бебето й е много сладко, но тя има съпруг и бавачка, а аз… аз нямам никого.

Всичко изглеждаше напълно логично. Той бе на тридесет и пет, без сериозна приятелка и ангажименти. Имаше мебелиран апартамент, удобен, непретенциозен, пуст.

— Виж, Лаурел. Знам, че звучи налудничаво, но моля те да помислиш добре, преди да отговориш.

Естествено впоследствие апартаментът му се оказа твърде малък, да не говорим, че се намираше в един от недотам престижните квартали на града. Къщата купиха наскоро след сватбата и жена му нае дизайнер да я мебелира. Тя напусна работа, разбира се, защото не подхождаше на госпожа Самюел Адамс Канъди да бъде обикновен служител във фирмата на мъжа си. Освен това гореше от желание да се представи в обществото, преди, по собствените й думи, да наедрее и погрознее.

А Сам, макар и тайно, вече съжаляваше за старото жилище. Представата му за семеен живот някак се разминаваше с реалността. Може би разликата във възрастта също играеше известна роля. Лаурел бе с петнадесет години по-млада от него и Сам не си правеше илюзии, че ще се укроти и улегне, веднага щом сложи халка на пръста.

Макар и без причина, родителите на Лаурел се противопоставиха на брака им още в самото начало. Независимо от това тя бе единственото им дете и те уважаваха правото й на избор. Щом бе решила да свърже живота си с мъж, който можеше да й бъде баща и щом той бе в състояние да й осигури прилична издръжка, тъй да бъде!

Само няколко месеца бяха достатъчни да се отърси от първоначалните илюзии. Отчаяно се опитваше да се убеди, че жена му не е толкова инфантилна и разглезена, колкото изглежда. Отдаваше го ту на хормоните, ту на емоционалните и физическите промени, съпътстващи бременността й.

Лаурел непрестанно му се подиграваше, наричаше го скучен стар еснаф и го обвиняваше, че мисли повече за глупавите си сметища, отколкото за развлечения.

В действителност правеше всичко възможно да й достави удоволствие, макар че от това в крайна сметка страдаха тъпанчетата на ушите му и настроението му. След десет дълги изнурителни часа в офиса почти не му оставаха сили да кръстосва заведенията и да се прехвърля от едно гости на друго заради височайшата привилегия да яде мизерни сандвичи и малолетни хлапаци да му тикат в ръцете чаши с алкохол.

Така продължиха до навечерието на Нова година, когато Сам отказа да я заведе на забавата, където щеше да свири на живо един от любимите й състави.

— Навън вече ръми, Лаурел. До полунощ улиците сигурно ще станат истинска пързалка. В твоето състояние, скъпа, мисля, че е по-добре да си останем вкъщи.

— За бога, Сам, та днес е Нова година! И „Нейкид Треш“ ще бъдат там! Освен това виждам, че колите още се движат. — Под скъпото кожено палто от бобър, подарък от мъжа й за Коледа, се показваше лъскава бална рокля с пайети, която очертаваше големите й гърди и завършваше малко над коляното.

— Бъди разумна, Лаурел! Пътните условия се влошават с всяка измината минута. В информационния бюлетин по радиото току-що чух, че не е желателно да се пътува с кола. Ако искаш, можем да отидем у съседите, семейство Стивънс. Поканили са и други гости. Почти обещах…

— О, нима?! Поредната пенсионерска сбирка, значи? Безалкохолни коктейли, сандвичи с краставици и разгорещени спорове на тема новия завод за пречистване на отходните води! Типично по твой вкус, нали? А за тези под осемдесет години бавен танц по двойки, а? О, ти си безнадежден случай, Самюел Канъди! Трябваше добре да помисля, преди да се съглася да се омъжа за теб!

Сам бе стиснал очи, забил в юмрук смачкания вестник в скута си. Лаурел очевидно бе забравила някои подробности. И не на последно място обстоятелството, че не той, а тя го подмами по най-хитър начин да й направи предложение. Беше си признала по-късно в изблик на гняв при един от честите им скандали. Краткият миг на безгрижно щастие бе свършил още с първия пристъп на сутрешно гадене. А след пет-шест месеца Сам вече бе изгубил желание да спори с нея.

Чу трясъка на входната врата и уморено, дори с нежелание, последва жена си. Ала когато излезе на улицата, вече бе твърде късно. Стоповете на малката спортна кола, подарък от родителите й за сватбата, се отдалечаваха в мрака и оставяха криволичеща червена следа по мокрия асфалт.

Можеше да се втурне след нея. Трябваше да я настигне и да я спре, дявол да го вземе, но бе твърде ядосан да реагира незабавно. Изчака няколко минути да се уталожи гневът му и едва тогава изкара предпазливо колата от гаража. Шосето вече бе напълно заледено и се наложи да се движи бавно, дори да пълзи в някои участъци от пътя.

След дълго лутане из Чапъл Хил най-сетне откри къщата, където щеше да бъде забавата, но се оказа, че е закъснял. Лаурел я нямаше. Като разбрала, че рок групата свири в дома на О’Хеър, тя пресушила чаша шампанско и тръгнала натам в компанията на трима свои приятели. Не, за съжаление не знаеха адреса.

Напразно обикаля улиците повече от три часа и към два след полунощ се отказа. Надяваше се, че тя ще му се обади вкъщи по телефона и ще го повика да я прибере. Междувременно бе станало почти невъзможно да се движи без вериги и обратният път до дома му отне повече от два часа.

Там полицаите го посрещнаха с лошата вест. Катастрофата била тежка. Всички загинали на място.

Първата седмица след погребението беше като вцепенен. Родителите на жена му ридаеха на рамото му, обвиняваха го и го заплашваха. Лаурел бе единственото им дете, смисълът на живота им, докато за него нещата стояха по-различно. В последните няколко месеца преди смъртта й чувствата му постепенно бяха охладнели.

А това само засилваше вината, мъката и угризенията му. Потърси утеха в работата и не след дълго почти успя да се съвземе. Вярно, че започна да пуши повече, не се хранеше редовно, а случайното питие преди вечеря се превърна в обичайно питие вместо вечеря, но тогава това бе нещо нормално за човек в неговото положение. Предстоеше важна конференция по екология и специалистите по опазване на околната среда от целия свят бяха призовани да решат бързо и евтино проблемите, възникнали още от началото на Индустриалната революция. Това представляваше голямо предизвикателство за него и, бог му е свидетел, в онзи момент му трябваше точно такова предизвикателство. Имаше нужна от нещо, което да отвлече мислите му от печалната загуба на жена му.

Уморен от спомени, Сам се изправи и се протегна. Пръстите му докоснаха гредите на ниския дървен таван. Ризата излезе от панталона му и по гърба му полазиха студени тръпки.

Дърва. Топлина. По дяволите, вече бе крайно време да запали огън в тази дупка! Нямаше никакво намерение още веднъж да яде студена консерва.

Излезе на верандата и хвърли гневен поглед към задната част на съседната небоядисана къща. От камината й излизаше дим и вятърът го отнасяше отвъд реката. Благоуханната миризма на изгорели дърва извикваше във въображението му голяма камина с буен огън, спретната кухненска печка с няколко котлона и цял куп тенджери и тигани, от които се носи апетитен аромат на вкусни гозби.

Само на няколкостотин метра от него Маги седеше удобно в люлеещия се стол. Вдигнала крака върху хромовата решетка на старата печка, тя лъскаше с вълнен чорап полираната восъчна повърхност на една дървена птица и от време на време спираше да й се полюбува. Бе решила да я нарече Дийк, по името на братовчед й от Мантео. Обичаше да кръщава всички свои творения, а тази имаше същите малки лъскави очички като на Дийк.

Оттатък пералнята боботеше, заредена догоре с мръсни чаршафи. Бе смешно да се предлага смяна на бельо във вили, където нямаше дори нормална вътрешна баня и тоалетна, но хората бяха свикнали с това удобство и трудно щяха да си променят навиците, защото в действителност години наред къщите в Дънканс Нек се наемаха от едни и същи постоянни клиенти. Селцето не бе от хубавите курорти, които постоянно привличаха все нови и нови туристи.

Маги се протегна към масата и постави птицата до себеподобните й. Те се различаваха една от друга, но и шестте притежаваха своеобразно автентично излъчване на истински крайбрежни видове. Освен това всички носеха характерния неуловим отпечатък на Маргърет Дънкан. Не можеше да иска за тях много пари, ала въпреки това печелеше добре. Още от дете прекарваше летните ваканции при дядо си и обичаше да му помага в работата, но истински навлезе в тайните на дърворезбата, едва когато дойде да живее в Дънканс Нек. От три години насам предлагаше птиците в местния магазин за сувенири и с всеки нов сезон те й носеха все по-голяма печалба.

Хвърли поглед към съседната къща. Откакто се върна от сутрешната разходка по плажа и забеляза роувъра, непрестанно надничаше през прозореца с надеждата да открие признаци на живот. Посредникът от агенцията за недвижими имоти трябваше да я предупреди, че изпраща човек. Негово задължение бе да осигурява клиенти през летния сезон, а нейно да поддържа вилите. Беше му казала, че ще спре студената вода да не се спукат тръбите, но всъщност бе изключила само бойлера, който подаваше топла вода към къщите.

— Страхотен късметлия! — засмя се тя със злорадство. — Я да видим сега как ще стопли вода с плавеите, които ми открадна! Кретен! — Завъртя стола към прозореца, така че да вижда едната страна на съседната вила. По едно време от комина излезе малко облаче дим и мигновено се разсея в студения, кристалночист въздух. Друго не последва. Така му се пада! Можеше да му каже… Всъщност нали го предупреди, че влажните плавеи не горят! Не е нейна вината, че запасите от дърва бяха свършили. По принцип посредникът се грижеше за доставката на дърва за готвене и отопление през есента. Ако искаше да си докара някой друг лев допълнително, трябваше да свърши тази работа! Във всеки случай не влизаше в задълженията й да снабдява вилите с дърва. От агенцията плащаха за тази работа на някакъв човек от Ийст Лейк.

О, щом господин Каменно лице желае да цепи дърва, много добре! С удоволствие ще му заеме брадва. Само че първо трябва да я попита. Веднъж вече му предложи да замени сухите цепеници за плавеите, но той отказа. Ако иска да вземе инструментите й сега, ще му се наложи да я помоли.