Айзък Азимов
Примамката (3)

3.

Марк Анунцио влезе в кабината на капитана и облиза устните си в безплоден опит да се избави от горчивия вкус в устата си. Чувстваше главата си празна, а сърцето си — натежало.

За момента трябваше да се откаже от служебния статус, който имаше на Земята.

Помисли си с копнеж за собствената си, позната квартира — малка, но лично негова и отговаряща на собствения му характер. Имаше само легло, бюро, стол и килер, но притежаваше свободен достъп до цялата Централна библиотека. Тук нямаше нищо. Беше си мислил, че на борда ще има какво да научи. Никога по-рано не се бе качвал на кораб. Но не беше очаквал ден след ден да страда от космическа болест.

Носталгията му беше толкова силна, че му идваше да заплаче. Мразеше се, защото знаеше, че очите му са зачервени и влажни и че капитанът ще види това. Мразеше се, защото не беше висок и едър, защото приличаше на мишка.

С една дума, това си беше. Имаше мишо-кестенява коса, отличаваща се единствено с меката си правота, тясна, изтеглена брадичка, малка уста и остър нос. Трябваха само по пет-шест тънки косъмчета от всяка страна на носа му, за да бъде илюзията пълна. А и беше висок под средния ръст.

Тогава забеляза звездното поле в илюминатора на капитана и дъхът му секна.

Звезди!

Звездите така, както никога не ги бе виждал.

Марк никога преди не бе напускал планетата Земя. (Д-р Шефийлд му каза, че именно затова се е разболял от космическа болест. Марк не му повярва. Беше прочел в петдесет различни книги, че космическата болест е психогенна. Дори д-р Шефийлд се опитваше да го лъже понякога.)

Никога преди не беше напускал Земята и бе свикнал със земното небе. Бе привикнал да вижда две хиляди звезди, пръснати из небесната сфера, като само десет от тях бяха от първа величина.

Но тук те бяха бясно претъпкани. Само в това малко квадратче имаше десет пъти по броя на звездите в земното небе. И колко ярки!

Той жадно определи конфигурацията на звездите в ума си. Тя го поразяваше. Знаеше изчисленията за Херкулесовия куп, разбира се. Той се състоеше от между един и десет милиона звезди (досега все още не бе правено точно преброяване), но изчисленията са едно, а звездите — съвсем друго.

Прииска му се да ги преброи. Това бе внезапно изпълнило го желание. Беше любопитен за броя им. Чудеше се дали всички имаха имена — ако за всички тях имаше астрономически данни. Я да видим…

Броеше ги в групи по стотици. Две — три — би могъл да използва само мисловния модел, но искаше да наблюдава действителните физически обекти, които бяха толкова плашещо красиви — шест — седем…

Енергичният глас на капитана долетя до него и го върна във вътрешността на кораба.

— Г-н Анунцио. Приятно ми е да се запозная с вас.

Марк вдигна поглед, сепнат и гневен. Защо прекъсваха броенето му?

— Звездите! — раздразнено извика той и посочи.

Капитанът се обърна да погледне.

— Какво „звездите“? Има ли им нещо?

Марк погледна широкия гръб на капитана и прекалено големия му задник. Погледна към сивото стърнище, което покриваше главата му, към двете широки длани с дебели пръсти, стиснати на гърба и премига ритмично към блестящия пластекс на якето му.

„Какво го е грижа за звездите? Интересуват ли го размерът, яркостта и спектралният им клас?“ — помисли си Марк.

Долната му устна потрепери. Капитанът беше просто един от нонкомпосите^[1]. Всички на кораба бяха нонкомпоси. Точно така ги наричаха в Службата. Нонкомпоси. Всичките. Не биха могли да повдигнат на куб петнайсет без компютър.

Марк се почувства много самотен.

Той се избави от чувството (безполезно беше да се опитва да обяснява) и каза:

— Звездите там са толкова нагъсто. Като грахова супа.

— Само на вид, г-н Анунцио. (Капитанът произнасяше името му „Анунсио“ вместо „Анунцио“ и звукът стържеше в ушите на Марк.) — Средното разстояние между звездите в най-плътния куп е над една светлинна година. Много пространство, а? Обаче изглеждат нагъсто. Признавам. Ако лампите бяха изгасени, щяха да блестят като трилион гишолмски точки в осцилиращо силово поле.

Но не предложи да изгаси лампите, а Марк нямаше намерение да го моли за това.

— Седнете, г-н Анунцио — покани го капитанът. — Няма смисъл да стърчите, а? Пушите ли? Имате ли нещо против да запаля? Съжалявам, че не можахте да дойдете сутринта. Имаше чудесен изглед от Лагранж I и II на шест пространство-часа. Червено и зелено. Като светофар, а? Липсвахте ни през цялото пътуване. Космическите крака имат нужда от закаляване, а?

Той излайваше своите „а“-та с висок тон, който дяволски дразнеше Марк.

— Сега съм добре — тихо рече Марк.

Изглежда, че капитанът намери това за незадоволително. Той издиша дима на пурата си и се втренчи надолу към Марк, сбърчил вежди над очите си.

— Във всеки случай се радвам да ви видя — бавно каза той. — Да се запознаем малко. Да си стиснем ръцете. „Трите G“ е бил на доста полети, платени от правителството. Няма проблем. Никога не е имало проблеми. Не бихме искали проблеми. Разбирате ме.

Марк не го разбираше. Беше се уморил да се опитва. Очите му жадно се отместиха назад към звездите. Конфигурацията мъничко се бе променила.

Капитанът срещна за миг погледа му. Беше намръщен и раменете му потрепнаха, като че ли щеше да ги свие. Той се приближи до пулта за управление и металът като гигантски клепач се плъзна върху илюминатора.

Марк яростно подскочи и изпищя:

— Какво правиш? Аз ги броя бе, глупак такъв.

— Броите… — Капитанът се изчерви, но запази любезността на гласа си. — Съжалявам! Трябва да обсъдим един малък делови въпрос.

Той леко наблегна на думата „делови“.

Марк знаеше какво има предвид.

— Няма какво да обсъждаме. Искам да видя бордовия дневник. Обадих ти се още преди часове, за да ти кажа това. Бавиш ме.

— Хайде да ми кажете защо искате да го видите, а? — рече капитанът. — Никога по-рано не са ме молили. С каква власт разполагате вие?

Марк почувства удивление.

— Мога да разглеждам всичко, което поискам. Аз съм от Службата по мнемоника.

Капитанът силно издиша дима на пурата си. (Беше от специален клас, произведен за използване в космоса и в затворени космически обекти. Съдържаше оксидант, за да не се изразходва атмосферният кислород.)

— И какво от това? — предпазливо попита той. — Никога не съм чувал за нея. Какво представлява?

— Служба по мнемоника, това е всичко — възмутено отвърна Марк. — Работата ми е да разглеждам и да питам за всичко, за което поискам. И имам правото да го правя.

— Не можете да гледате дневника, ако аз не искам.

— Мнението ти е без значение, нонкомпос такъв.

Хладнокръвието на капитана се изпари. Той яростно захвърли пурата си и я стъпка, а после я вдигна и внимателно я натика в отвърстието за пепел.

— В името на Галактиката, какво значи това? — попита той. — Кой сте вие, в края на краищата? Таен агент? Какво става? Кажете ми го направо. Веднага.

— Казах ти всичко, което трябваше.

— Няма какво да крия — рече капитанът, — но си имам права.

— Нямаш какво да криеш ли? — изскърца Марк. — Тогава защо този кораб се нарича „Трите G“?

— Така се казва.

— Хайде-хайде. Няма такъв кораб със земна регистрация. Знаех го още преди да тръгнем. Изчаках да те попитам.

Капитанът премига.

— Официалното му име е „Джордж Г. Грънди“^[2]. Но всички го наричат „Трите G“.

Марк се изсмя.

— Добре тогава. А след като видя бордовия дневник, искам да разговарям с екипажа. Имам това право. Попитайте д-р Шефийлд.

— И с екипажа, а? — кипна капитанът. — Хайде да поговорим с д-р Шефийлд, а после да те затворим в кабината ти, докато кацнем. Пале!

Той грабна вътрешния телефон.