Айзък Азимов
Примамката (20)

20.

Към седемте палатки вече бе добавена сглобяема централна зала и групата седеше вътре около дългата маса.

Беше велик момент, но твърде унил. Вернадски, който си бе готвил сам през годините в колежа, беше дежурен. Той вдигна димящото задушено от късовълновата печка и попита:

— Някой да иска калории?

Напълни щедро с черпака чиниите на екипа.

— Мирише много добре — със съмнение каза Нови.

Той набоде парче месо на вилицата си. Беше с възлилав цвят и бе твърдо, въпреки вътрешното нагряване. Парчетата билки, които го заобикаляха, изглеждаха по-меки, но по-малко ядивни.

— Е — рече Вернадски, — изяжте го. Сложете го в устата си. Опитал съм го и е добро.

Той натъпка устата си и задъвка. Продължаваше да дъвче.

— Жилаво, но добро.

Фоукс мрачно подхвърли:

— Сигурно ще ни убие.

— Глупости — отвърна Вернадски. — Плъховете живеят от това вече две седмици.

— Две седмици не е много — настоя Нови.

— Е, една хапка няма да ни убие — обади се Родригес. — Да речем, че е добро.

А и беше. Накрая всички се съгласиха. Засега изглеждаше, че когато животът на Млади изобщо можеше да се яде, бе вкусен. Зърната едва се смелваха на брашно, но след това можеше да се пече хляб с високо съдържание на протеин. Сега на масата имаше такъв хляб, тъмен и тежък. Но и той не бе лош.

Фоукс беше проучил растителния живот на Млади и бе стигнал до заключението, че един акър от повърхността на планетата, подходящо засят и поливан, можеше да изхранва десет пъти повече добитък, отколкото един земен акър с качество алфа-алфа.

Шефийлд бе впечатлен — беше говорил за Млади, като за житницата на сто свята, но Фоукс пренебрегна собствените си твърдения с едно свиване на рамене.

— Примамка — рече той.

Около седмица преди това групата бе развълнувана от внезапния отказ на хамстерите и белите плъхове да се докоснат до някои нови треви, които Фоукс беше донесъл. Смесването на малки количества с постоянните им дажби бе довело до смъртта на животните, хранени с тях.

Решение?

Не съвсем. Няколко часа по-късно Вернадски влезе и спокойно каза:

— Мед, олово и живак.

— Какво? — попита Саймън.

— Онези растения. Имат високо съдържание на тези метали. Навярно еволюционно развита защита от ядене.

— Първите заселници… — започна Саймън.

— Не. Невъзможно е. Повечето от растенията са си съвсем наред. Само тези, а никой човек не би ги ял.

— Откъде знаеш?

— Плъховете не го направиха.

— Те са само плъхове.

Точно това очакваше Вернадски. Той драматично обяви:

— Можеш да приветстваш един скромен мъченик на науката. Аз ги опитах.

— Какво? — извика Нови.

— Само близнах. Не се притеснявай. Аз съм от предпазливите мъченици. Както и да е, те са горчиви, като стрихнин. Какво очаквате? Ако едно растение се пълни с олово, за да държи животните настрана, какъв смисъл има за растението да накара животното да открие това, като умре, след като го е изяло? Малко горчив вкус в допълнение действа като предупреждение. Комбинацията предупреждение и наказание върши чудеса.

— Освен това — обади се Нови, — заселниците не са загинали от отравяне с тежки метали. Симптомите са други.

Останалите знаеха симптомите достатъчно добре. Някои с прости думи, други — с по-специализирани термини. Трудно и болезнено дишане, което непрекъснато се е влошавало.

Фоукс остави вилицата си.

— Вижте сега, да предположим, че това растение съдържа някакъв алкалоид, който парализира нервите, контролиращи мускулите на белия дроб.

— Плъховете също имат мускули на белия дроб — възрази Вернадски. — То не ги уби.

— Може би има кумулативен ефект.

— Добре. Добре. Винаги, когато дишането ти става болезнено, ти отиваш в склада на кораба и гледаш да се излекуваш с нещо. Но не е хубаво да разчиташ на психосоматици.

Шефийлд промърмори:

— Това е моя работа. Не се притеснявай за нея.

Фоукс пое дълбоко въздух, после още един път. Навъсен, той постави още едно парче месо в устата си.

На ъгъла на масата Марк Анунцио, който ядеше по-бавно от останалите, си помисли за монографията на Норис Виноград „Вкус и мирис“. Виноград беше разработила вкусово-мирисова класификация, основана на ензимните възпиращи модели във вкусовите телца. Анунцио не знаеше точно какво означава това, но си спомняше символите, техните стойности и дескриптивните определения.

Докато поставяше вкуса на задушеното в три подкласификации, той привърши с храната. Челюстите леко го боляха от трудното дъвчене.