Айзък Азимов
Примамката (15)

15.

На следващия ден учените се събраха в обсерваторията.

— Вернадски ми казва, че данните за въздуха са все още негативни, а Родригес не е открил патогенни организми от какъвто и да било тип — каза Саймън.

Последното изявление беше посрещнато с цялостна атмосфера на съмнение.

— Селището е загинало от болест — обади се Нови. — Мога да се закълна в това.

— Може и така да е — веднага рече Родригес, — но можеш ли да обясниш как?

— Не е възможно. Казвам ти го със сигурност. Виж тук. Почти всички планети от типа на Земята раждат живот — този живот винаги е протеинов по природа и винаги е или клетъчен, или вирусен като организация. Но това е всичко. Тук сходството свършва. Вие, лаиците, си мислите, че е едно и също — на Земята или на която и да било друга планета. Микробите са си микроби, вирусите са си вируси. Казвам ти, че не разбираш безграничните възможности за вариации в протеиновата молекула. Даже на Земята, всеки вид си има своите собствени болести. Някои могат да засягат няколко вида, но на Земята не съществува и една-единствена патогенна форма на живот от какъвто и да е тип, която да е в състояние да атакува всички други видове. Мислите си, че когато един вирус или бактерия се развиват самостоятелно в продължение на милиард години на друга планета с различни аминокиселини, с различни ензимни системи, с напълно различна схема на метаболизъм, ще откриете homo sapiens, сочен като захаросан плод. Казвам ви, че е несериозно.

Нови, чиято душа на лекар бе зле наранена от обръщението „лаици“, не беше склонен да го остави така лесно.

— Homo sapiens носи собствените си бактерии, където и да отиде, Род. Кой казва, че вирусът на обикновената настинка не мутира под влияние на някоя планета в нещо, което внезапно става смъртоносно? Или вирусът на грипа. Подобни неща са се случвали дори на Земята. Пара-шарката от 2755-а…

— Знам всичко за епидемията от пара-шарка през 2755-а — прекъсна го Родригес, — и за грипната епидемия през 1918-а, и за Черната смърт. Но кога се е случвало напоследък? Разбирам, че селището е съществувало преди век, че и повече — но все пак това не е точно предатомната епоха. Имали са лекари. Разполагали са със запаси от антибиотици и, за Космоса, познавали са метода за вкарване на антитела. Той е достатъчно елементарен. А са им пратили и медицинска помощ.

Нови потупа закръгления си корем и упорито настоя:

— Симптомите са били като на дихателна инфекция — задух…

— Знам списъка, но ви казвам, че не ги е убило вирусно заболяване. Невъзможно е.

— Тогава какво?

— Това е извън професионалната ми компетентност. Знам само, че не е било инфекция. Даже мутантна инфекция. Невъзможно е. Математически е невъзможно.

Той силно подчерта наречието.

Сред слушателите му се надигна вълнение, когато Марк Анунцио пробута слабото си тяло напред, точно пред Родригес.

За пръв път той заговори на едно от тези събирания.

— Математически ли? — енергично попита той.

Шефийлд го последва, като си проправяше път с лакти и колене. Измърмори „Извинете“ пет-шест пъти.

В напреднал стадий на раздразнение, Родригес издаде напред долната си устна и отвърна:

— Какво искаш пък ти?

Марк трепна. Вече по-спокойно, обясни:

— Казахте, че знаете математически, че не е инфекция. Чудех се как… математиката… — Той замълча.

Родригес отвърна:

— Изразих професионалното си становище.

Каза го официално и надуто, а после се обърна. Никой не можеше да поставя под съмнение нечие професионално становище, освен ако нямаше същата специалност. Иначе достатъчно ясният извод бе, че опитът и познанията на специалиста са достатъчно съмнителни, за да бъдат оспорвани от някакъв аутсайдер.

Марк знаеше това, но пък беше от Службата по мнемоника. Потупа Родригес по рамото, докато другите слушаха зашеметени и каза:

— Знам, че това е професионалното ви становище, но въпреки това бих искал да ми го обясните.

Не искаше думите му да звучат безапелационно. Просто съобщаваше факт.

Родригес се завъртя.

— Би искал да ти го обясня? Кой, за Вселената, си ти, че да ми задаваш въпроси?

Марк се стресна от буйството на другия, но Шефийлд вече беше стигнал до него и момчето се окуражи. А заедно с това и се ядоса. Пренебрегна бързия шепот на Шефийлд и остро каза:

— Аз съм Марк Анунцио от Службата по мнемоника и ви зададох въпрос. Искам да обясните твърдението си.

— Няма да го направя. Шефийлд, махни тоя смахнат младеж оттук и го натикай в леглото, а? И после го дръж надалеч от мен. Проклето младо магаре. — Последните думи ясно се чуха настрани.

Шефийлд хвана Марк за китката, но той се изтръгна. Младият мнемоник изкрещя:

— Ти, глупав нонкомпос. Ти… ти, слабоумен. Мозъкът ти е като сито. Пуснете ме, д-р Шефийлд… Ти не си специалист. Не помниш това, което си научил, а и първо на първо не си научил много. Ти не си специалист, никой от всички вас…

— За Космоса — извика Саймън, — махни оттук този млад идиот, Шефийлд.

Шефийлд, чиито бузи горяха, се наведе и вдигна тялото на Марк във въздуха. Като го държеше здраво, той излезе от стаята.

Сълзи бликнаха от очите на Марк и точно вън от вратата той успя с мъка да произнесе:

— Пуснете ме долу. Искам да чуя… искам да чуя какво казват.

— Не се връщай вътре. Моля те, Марк — рече Шефийлд.

— Няма. Не се тревожете. Но…

Той не довърши възражението си.