Айзък Азимов
Примамката (22)

22.

Шефийлд беше умерено доволен. Марк се справяше по-добре, отколкото очакваше. Във всеки случай, той почти не разговаряше, но това не беше много сериозно. Поне проявяваше интерес и не се цупеше. И не избухваше.

Вернадски дори каза на Шефийлд, че предишната сутрин Марк е разговарял с него съвсем нормално, без повишен тон и от двете страни, за анализите на планетната кора. Вернадски малко се бе позасмял, като каза, че Марк знаел анализите на двайсет хиляди планети и някой ден би искал момчето да му ги повтори, само за да види колко време ще му отнеме.

Самият Марк не беше споменавал за това. Всъщност, той прекара сутринта в палатката си. Шефийлд надникна и го видя на леглото, втренчен в краката си, а после го остави със самия себе си.

Шефийлд чувстваше, че това, от което момчето действително има нужда, е ясна представа за самия себе си. Наистина ясна представа.

Засега нямаше никакви резултати. Цял месец — нищо. Родригес държеше твърдо срещу каквато и да било инфекция. Вернадски отричаше напълно хранително отравяне. Нови клатеше глава с решително възражение при предположението за нарушен метаболизъм.

— Къде са доказателствата? — постоянно питаше той.

В края на краищата всички физични причини за смъртта бяха елиминирани по силата на становището на специалистите. Но мъжете, жените и децата бяха измрели. Трябваше да има причина. Можеше ли да е психологична?

Беше си направил шега със Саймън преди да дойдат тук, но сега бе крайно време да се отнесе сериозно към въпроса. Възможно ли бе заселниците да са се самоубили? Защо? Човечеството беше колонизирало десетки хиляди планети, без умствената стабилност на хората да е нарушена сериозно. Всъщност, самоубийствата, както и случаите на психоза, бяха по-чести на Земята, отколкото където и да било другаде в Галактиката.

Освен това, селището отчаяно бе молило за медицинска помощ. Те не бяха искали да умрат.

Личностни разстройства? Нещо характерно за групата? Достатъчно, че да причини смъртта на повече от хиляда души? Малко вероятно. А и как можеха да се открият каквито и да било доказателства? Мястото на селището беше претърсено за филми и документи, дори най-незначителни. Нищо. Едно столетие влага не беше оставило никакви документи.

Така че работеше във вакуум. Чувстваше се безпомощен. Другите поне имаха данни — нещо, което да предъвкват. Той нямаше нищо.

Откри, че отново е при палатката на Марк и автоматично погледна вътре. Беше празна. Огледа се наоколо и зърна Марк да излиза от лагера и да навлиза в гората.

Шефийлд извика след него:

— Марк! Почакай ме!

Марк спря, като че ли понечи да продължи, помисли отново и остави дългите крака на Шефийлд да погълнат разстоянието между тях.

— Накъде беше тръгнал? — попита Шефийлд. (Дори след тичане беше необходимо да се задъхаш в богатата атмосфера на Млади.)

Марк беше намусен.

— Към въздушния катер.

— А?

— Не съм имал възможност да го видя.

— Ами, разбира се, че си имал възможност — възрази Шефийлд. — Наблюдаваше Фоукс като ястреб на онова пътуване.

Марк се намръщи.

— Всички бяха наоколо. Искам да го видя сам.

Шефийлд се смути. Момчето беше ядосано. По-добре бе да се залепи за него и да разбере какво не е наред.

— Като си помислих, аз също бих искал да видя катера. Имаш ли нещо против да дойда с теб, а? — попита той.

Марк се поколеба. После отвърна:

— До-о-бре. Щом искате. — Това не бе точно любезна покана.

— Какво носиш, Марк? — попита Шефийлд.

— Клон от дърво. Отрязах го със звуково-полевия пистолет. Нося го със себе си просто в случай, че някой се опита да ме спре. — Той го размаха така, че оръжието изсвистя в гъстия въздух.

— Защо някой би искал да те спира, Марк? Аз бих го хвърлил. Той е голям и тежък. Можеш да нараниш някого.

Марк продължаваше да крачи напред.

— Няма да го хвърля.

Шефийлд се замисли за кратко, после реши да не се кара за момента. Първо щеше да е по-добре да стигне до основната причина за тази враждебност.

— Добре — рече той.

Въздушният катер лежеше на разчистено пространство и чистата му метална повърхност хвърляше зелени отблясъци (Лагранж II още не беше изгрял).

Марк внимателно се огледа.

— Никой не се вижда, Марк — рече Шефийлд.

Те се качиха на борда. Беше голям катер. Носеше седем души и необходимите припаси за три пътувания.

Шефийлд разгледа пулта за управление почти с благоговение.

— Представи си ботаник като Фоукс да се научи да кара такова нещо — каза Шефийлд. — Толкова е далеч от специалността му.

— Аз мога да карам катер — внезапно заяви Марк.

Шефийлд с изненада се втренчи в него.

— Нима?

— Наблюдавах д-р Фоукс, когато дойде. Знам всичко, което и той. А и той има наръчник за катера. Веднъж се промъкнах и го прочетох.

— Ами, това е чудесно — опита се да звучи възторжено Шефийлд. — Тогава разполагаме с резервен навигатор при спешен случай.

После се извърна от Марк и затова не видя клона, който се стовари върху главата му. Не чу тревожния глас на Марк, който каза:

— Съжалявам, д-р Шефийлд.

Честно казано, той дори не почувства удара, който го повали.