Робин Кук
Интервенция (6)

Шеста глава

5:05 след обед, понеделник, 1 декември 2008 г.

Кайро, Египет

(10:05 преди обед, Ню Йорк Сити)

— Ето че вече знаеш — каза Шон. — Съжалявам, че се проточи толкова дълго. Гръцкият очевидно не е бил силата на Сатурний. Както споменах след първото четене, писмото е подписано просто с името му и носи дата 6 април 121 г. преди новата ера.

В продължение на няколко секунди Шон изучаваше лицето на съпругата си. Тя не беше помръднала, нито примигнала. Изражението й бе отнесено; изглеждаше така, сякаш не диша.

— Хей — извика Шон, за да привлече вниманието й. — Кажи нещо! Каквото и да е! Какво мислиш? — Той стана и се върна до бюрото, където остави внимателно листовете папирус, затискайки ги леко, така че да ги изглади. Свали белите си ръкавици, след това се върна на стола си. Сана го проследи с очи, но беше ясно, че мислите й все още витаеха около това, което бе слушала през последните няколко часа. Когато Шон измъчено бе завършил четенето на писмото първия път, тя изглеждаше толкова шокирана, че единственото, което успя да каже, беше, че има нужда да го чуе отново.

— Знам, че преводът ми не беше добър — призна Шон, — особено първия път. Съжалявам, че отне толкова време, но граматиката и синтаксисът са толкова сложни. Ясно е, че гръцкият не е първият език на Сатурний, но заради деликатния характер на разглежданата тема, той не е искал да поверява писането на писмото на другиго. Майчиният му език трябва да е бил арамейският, тъй като е от Самария^[1].

— Каква е вероятността да е фалшификация? Може би от втори век, но все пак фалшификация.

— Добър въпрос, и ако писмото беше адресирано до някой от ортодоксалните църковни отци, идеята, че вероятно става дума за фалшификат сигурно щеше да ме накара да се замисля, дори само за да поставя под съмнение гностическите еретици, правейки директна асоциация с тях и с архинегодника Симон Магьосника. Но писмото е било изпратено до ранен гностичен учител от човек, който е имал теологична склонност в тази посока. Това е своего рода „вътрешно съобщение“, изпратено до някого с отговори на определени въпроси. Шансът да е фалшификация е почти нулев, особено като се има предвид мястото, където е свършило. Не изглежда така, сякаш някой е очаквал да бъде намерено.

— Кога, според теб, е създаден кодексът? Искам да кажа, кога се предполага, че това писмо е било сложено във вътрешността на кожената подвързия?

— Да кажем, че трябва да е приблизително 367 г. преди новата ера.

Сана се усмихна.

— Приблизително 367 г. преди новата ера! Това е доста конкретна дата.

— Е, ами през 367 г. се е случило нещо особено.

— Значи писмото се е пазило в продължение на неколкостотин години. Било е важно, но тогава е станало по-малко важно, така ли?

— Да — съгласи се Шон. — Но това е нещо, което не мога да обясня.

— Какво се е случило през 367 г. преди новата ера и защо тези кодекси са били запечатани в делва и заровени в пясъка?

— През 367 г. преди новата ера гностицизмът стигнал върха си и започнал да запада, за разлика от Ортодоксалната църква. Съответно, влиятелният владика на Александрия, Атанасиос, заповядал на манастирите под негова юрисдикция да ликвидират всички еретически съчинения, включително на манастира, намиращ се до днешния Наг Хамади. Предполага се, че някои от монасите в този манастир се разбунтували и вместо да унищожат текстовете ги скрили, с намерението някога да си ги върнат. За тяхно съжаление това не се случило и тяхната загуба се превръща сега в наша печалба.

— И според теб това писмо е отговор на писмо, което Басилидис е написал до Сатурний.

— Няма никакво съмнение, като се има предвид синтаксиса на Сатурний. Той със сигурност не се е въздържал в описанието си да удари леко бившия си началник и учител, Симон Магьосника. Не се съмнявам, че Басилидис е питал по-специално дали Сатурний мисли, че Симон е бог, истински месия като Исус от Назарет, и дали притежава Божествената сила, както твърдял. Сатурний със сигурност не е убеден. Той категорично твърди, че чудесата на Симон са измама. Казва също, че Симон бил изключително ревнив към силата на Апостолите да лекуват, особено към Петър. Това е канонически факт. Вижда се в Библията, в Деянията на Апостолите, където ясно се казва, че Симон се опитал да купи силата на Петър. — Шон спря да си поеме дъх, но добави с презрителна усмивка: — Благодарение на Сатурний и това писмо сега знаем, че Симон не се предал след този първоначален отказ.

— Иронията на ситуацията е в това, че разполагаме с тази изключителна историческа информация, благодарение на човешката продажност.

— Истина е. — Шон се усмихна още по-широко. — Но още по-ироничното е, че същата тази продажност и подкупност е много вероятно да ме изстреля в археологическата стратосфера. Тогава Белзони, Шлиман и Картър ще ми дишат праха.

Сана не се сдържа и завъртя очи. Въпреки че самочувствието на Шон я бе впечатлило в началото на връзката им, сега тя го намираше за детинско и егоистично; и освен това издаваше несигурност, каквато преди не бе подозирала.

Забелязал реакцията й, и интерпретирайки я погрешно, Шон добави:

— Не мислиш, че ще е страхотно? Грешиш! Ще е нещо грандиозно. И знаеш ли на кого ще ми е най-забавно да съобщя изключителната новина?

— Не мога да си представя — каза Сана. Повече й беше интересно обсъждането на темата на шокиращото писмо, отколкото потенциалния му ефект върху кариерата на Шон.

— На Негово Високопреосвещенство! — каза Шон с намек за пренебрежение. — Кардинал Джеймс О’Рурк, архиепископ на нюйоркската епархия. — Шон се разсмя, предвкусвайки удоволствието. — Нямам търпение да се отбия у моя приятел от колежанските гуляйджийски години в „Амхърст“, сега най-издигнатият член на църковната институция, и този, който вечно ми четеше лекции да съм си поправел поведението. Ще ми е много забавно да му навра носа в това писмо и да му докажа, че един от неговите най-самомнителни духовници, смятайки се за непогрешим, жестоко е грешал.

— О, моля те! — смъмри го Сана. Твърде често беше ставала свидетел на безполезните спорове между съпруга й и архиепископа в малките часове на денонощието, след вечеря в резиденцията на кардинала. — Вие двамата никога няма да сте на едно мнение за нещо.

— Този път, благодарение на Сатурний, ще разполагам с доказателство.

— Е, надявам се поне да не съм там — подхвърли Сана. Никога не се беше чувствала приятно на тези вечери и с времето беше спряла да участва. Беше им предложила вместо това да излязат на ресторант, но и двамата не проявиха желание. Те, както изглежда, изпитваха прекалено голямо удоволствие от безкрайните си язвителни дебати и не искаха да се въздържат.

В началото на отношенията им, когато Шон за първи път й беше казал за дългогодишното си приятелство с архиепископа, тя не му беше повярвала. Архиепископът беше най-влиятелният прелат в страната, ако не и в полукълбото. Той беше истинска знаменитост. Говореше се дори, че можело да бъде назначен във Ватикана.

Но не техните позиции правеха приятелството им толкова уникално. А индивидуалностите им — Шон, светският екстроверт, постоянно търсещ възможности за реално или въображаемо самовъзвеличаване, Джеймс — винаги сдържаният енорийски свещеник, когото съдбата вечно причакваше, товарейки го с все повече и повече отговорности, за които той не беше добре подготвен. Онова, което никога не преставаше да забавлява Сана, беше как тези два толкова противоположни стила биваха отхвърляни от самите стари приятели. Шон нямаше нищо от сдържаността на Джеймс, обвинявайки го в необуздана амбиция, подсилена от изключителен прагматизъм, заядливост и способност да се превъзнася и ласкае. Джеймс смяташе перченето на Шон за точно толкова подозрително, убеден, че Шон е вътрешно несигурна личност — мнение, което Сана бе започнала да споделя. Джеймс не се уморяваше да напомня на Шон, че Господ и Църквата са тук, за да му помогнат.

От гледна точка на Сана дори външният вид на двамата сякаш се мъчеше да оспори шансовете да бъдат приятели. Шон беше истински атлет, който беше практикувал различни спортове в „Амхърст“. При ръст сто осемдесет и шест сантиметра и тегло деветдесет килограма той беше физически впечатляващ и все още във форма от състезателен тенис. Джеймс беше нисък и закръглен, а сега, често свел надолу глава, в яркочервената си роба, съвсем приличаше на елф. И отгоре на всичко Шон беше черен ирландец, с гъста, черна коса и силни ъгловати черти. Джеймс, от друга страна, имаше червена коса и белезникава, луничава, почти прозрачна кожа.

Онова, което бе събрало двамата мъже и циментирало отношенията им, както Сана по-късно щеше да научи, беше първо случайността, а по-късно — любовта към дебатите. Като първокурсници били настанени да живеят в една стая. Към тях се присъединил и друг студен, който живеел в стаята срещу тях. Казвал се Джак Степълтън и се случило така, че той също се установил да живее в Ню Йорк Сити. По такъв начин Тримата мускетари, както ги наричали в колежа, по чудодеен начин се оказали в един и същ град, макар че кариерите им били в съвършено различни сфери.

За разлика от Джеймс, Сана бе срещала Джак Степълтън само два пъти. Той изглеждаше толкова подчертано затворен в себе си, че тя се питаше как се е разбирал с другите. Може би сериозността и сдържаността му, както и липсата на самомнителност го бяха направили спойката, която е държала в едно групата приятели през студентските години.

— Джеймс ще откачи — продължи Шон, като продължаваше да се усмихва пред перспективата. — А аз ще се наслаждавам. Това ще е моят шанс да го сложа на горещия стол, а той да се гърчи. Нямам търпение да повдигна отново въпроса за непогрешимостта. Като се имат предвид всичките папски глупости през Средновековието и Ренесанса, това е въпрос, по който сме спорили повече от сто пъти.

— Защо си толкова сигурен, че това откритие е със същата важност като откритата от Картър Гробница на Тут? — попита Сана, за да смени насоката на разговора.

Тя не знаеше какво точно са открили другите двама археолози, които Шон бе споменал, макар името Шлиман да й прозвуча познато.

— Фараонът Тут е детска играчка, проблясък в пясъците на времето — каза Шон, — докато за Дева Мария може да се каже, че след първородния й син тя е най-важният човек, живял на земята. Всъщност, може би дори двамата са еднакво важни. Тя е Божията майка, в края на краищата!

— Не е нужно да се дразниш — каза Сана успокоително. Напоследък Шон често показваше раздразнение, когато мислеше, че тя не е съгласна с него в собствената му професионална област. Иронията беше, че тя по никакъв начин не поставяше под съмнение историческата важност на Дева Мария, особено в сравнение с недораслото хлапе Тутанкамон, но Картър все пак беше изкопал истинско златно гърне. До този момент всичко, което с което разполагаше Шон, бяха три листа папирус с непотвърдена автентичност, в които се говореше за мощите на Дева Мария. Въпреки това обаче Сана можеше да види какво мисли Шон по нейната собствена реакция. Когато Шон бе стигнал до мястото в писмото на Сатурний, което се отнасяше до мощите на Дева Мария, тя бе реагирала така, сякаш Шон я бе плеснал през лицето.

— Не съм раздразнен! Само съм изненадан, че не виждаш невероятната важност на това писмо!

— Виждам я! Виждам я! — настоя Сана.

— Според мен е станало по следния начин: Басилидис е попитал Сатурний не само какво мисли за божествеността на Симон, но също така дали Симон е написал нещо съществено и ако е така, къде може да се намира. Може би Басилидис е имал своите подозрения. Ето защо вярвам, че Сатурний е описал Евангелието на Симон, както и това, че двамата с Менандър са го сложили в гробницата. Не вярвам, че Басилидис е имал някаква представа, че мощите на Дева Мария са били пренесени в Рим от Симон, нито пък че изобщо го е било грижа. Той се е интересувал от Симоновата теология.

— Какво всъщност е определението на думата „евангелие“?

— Това е всяко послание, свързано с Христос, което повечето хора свързват с първите четири канонически книги от Новия завет, засягащ учението на Исус Христос. В по-широк план евангелие е всяко послание на религиозен учител. Ето защо е както сензационно, така и поучително да се разбере дали Евангелието на Симон е за Исус Христос, за Исус Христос и Симон Христос заедно, или само за Симон Христос. Казвам го по този начин, защото повечето хора мислят, че „Христос“ всъщност е второто име на Исус. Но не е така. Христос идва от гръцкото „христос“, което означава месия, откъдето произлиза и думата християнин. Ако Симон се е считал за месия, тогава би могъл да се отнася към себе си като към Христос. Разбира се, вече знаем със сигурност едно: че няма възкресение, което да се свързва със Симон. Останал си е мъртъв, след като бил хвърлен от една кула в Римския Форум по повеля на Нерон, когато се е опитвал да докаже своята божественост, или поне близката си връзка с божественото.

Сана погледна в очите на Шон. Можеше да прочете мислите му. Явно той смяташе, че шансовете му да намери Евангелието на Симон са добри и тя знаеше точно защо. Преди пет години Шон бе убедил Джеймс да използва влиянието си пред папа Йоан Павел II да получи достъп до некропола под Базиликата „Свети Петър“, за да направи окончателен анализ на гробницата на Свети Петър. В продължение на шест месеца Шон, заедно с екип архитекти и инженери, беше изследвал мястото и двехилядигодишните папски архиви, за да напише историята на гробницата, включително открития през 1968 г. обезглавен скелет на мъж от I век, провъзгласен от Павел VI за останки на апостола. В резултат Шон стана експерт по гробници и ако Сатурний и Менандър бяха погребали костницата на Дева Мария заедно с Евангелието на Симон през 65-та година преди новата ера, както Сатурний твърдеше в писмото, Шон щеше да знае къде да гледа.

— Чувала съм за садукеите и фарисеите, но никога за зилотите^[2] и есеитите^[3] — каза Сана, връщайки се отново към писмото. — Кои са били тези хора, за които говори Сатурний?

— Отделни еврейски секти, от които садукеите и фарисеите са били най-важните поради своята численост. Есеите били малки, мирни, аскетични групи, които смятали, че юдейските жреци са осквернители на Ерусалимския храм. Макар че есеи имало в повечето палестински градове, строгите им лидери ги извели в пустинята по крайбрежието на Мъртво море в Кумран. Те били преписвачите на Ръкописите от Мъртво море, а също така и хората, които са ги скрили, за да не попаднат в ръцете на римляните.

Сана го слушаше с любопитство.

— Зилотите са по-определени в политическо отношение. Тяхната първостепенна цел била да освободят юдеите от римските деспоти, а най-фанатичните членове били наричани сикарии. За да разбереш какво се случвало в първи век, трябва да помниш, че повечето искали римляните да се махнат от Палестина, освен, разбира се, самите римляни, и до голяма степен тогавашните месиански пророчества се отнасяли точно до това. Юдеите очаквали да се появи месия и да ги освободи от римляните, което било една от причините, поради които на много юдеи не им се харесвало Исус да е Месията. Той не само не ги освободил от римляните, но и самият се пожертвал в сделката.

— Хубаво — кимна Сана. — Но защо зилотите и есеите ще тръгнат да заговорничат да крадат тялото на Дева Мария? Според мен в това няма никакъв смисъл.

— Сатурний не уточнява, но ми се струва, че има предвид следното: когато Дева Мария умряла през 62-ра година пр.н.е., както той казва, и я погребали в пещера в Маслинената планина — може би дори и днес гробът й е там — някои зилоти, вероятно сикариите, видели възможност да разпалят огньовете на омразата на римляните към юдеите. Това, което се опитвали да направят, било да започнат въстание, без да се интересуват на коя страна е подстрекателят. Преди това сикариите били концентрирани предимно върху засилването на омразата на юдеите към римляните, поради което вложили много време и енергия, за да убиват тези юдеи, за които мислели, че сътрудничат на римляните. Целта била да бъдат накарани юдеите да започнат битката.

След това смъртта на Дева Мария предложила нещо друго — най-вече възможност да свържат неудовлетворението на римляните с проблема за религиозно съперничество. Разбираш ли, по онова време, в средата на първи век, юдеите, които били станали последователи на Исус, се считали за юдеи, а не за нова религия. И все пак те не се разбирали с традиционните юдеи. Всъщност, непрекъснато били на нож за неща, които на римляните им изглеждали нелепо дребнави. И отгоре на всичко имало вътрешни борби между юдеите християни. Това била чиста религиозна анархия, заради която римляните били разярени.

— Все още не разбирам каква е ролята на Дева Мария тук.

— Помисли си за неудовлетворението на римляните. Сатурний споменава, че римляните мислели, че са решили „проблема Исус от Назарет“, като са пожертвали Исус. Но грешали, защото Исус не останал мъртъв, както всички други пожертвани месии през времето, които нямали чет. Исус възкръснал след три дни, което, погледнато в ретроспекция, засилило проблема, вместо да го разреши. Сатурний загатва, че зилотите разчитали, че изчезването на Мария три дни след нейната смърт ще подскаже, че тя също е неподвластна на смъртта и се е присъединила към сина си, потвърждавайки Исусовата мисия. Зилотите и сикариите откраднали тялото на Девата точно на третия ден с надеждата да ужасят римляните, като ги накарат да повярват, че по всяка вероятност това ще предизвика разпалването на религиозен плам, както при възкръсването на Исус, подтиквайки ги да вземат мерки, за да го предотвратят. Идеята била, че такава намеса в една напрегната среда би причинила серия от насилие, което на свой ред би довело до вземането на още по-сурови мерки и т.н. Както Сатурний споменава, той не е знаел дали изчезването на тялото на Дева Мария е това, което е изиграло роля, но скоро след кражбата му наистина последвало насилие, което продължило да се задълбочава месец след месец. Само след няколко години в Палестина избухнало като буре с барут Велико въстание, в което всички юдеи се обединили, за да завземат Ерусалим и Масада от римляните.

— Мислиш ли, че е било лесно да се открадне тялото на Дева Мария?

— Всъщност, да, така мисля. Изглежда е имало изненадваща липса на интерес към Девата след разпъването на Исус на кръста, така че нейната смърт според Сатурний не е предизвикала голямо внимание. Никой от четиримата евангелисти не я споменава много след смъртта на Исус и възкресението му, и Павел не дава никакви индикации за каквото и да е специално място за нея в Ранната църква. Всъщност, споменава я само веднъж в Посланието към Галатяни, и то съвсем повърхностно, без дори да я нарича по име. Това трае до края на първи век, когато Мария започва да става по-признавана. Днес значимостта й не се поставя под никакво съмнение, ето защо вярвам, че това писмо е толкова важно.

— Не останах с впечатление от писмото на Сатурний, че Симон Магьосника е имал каквато и да било връзка с първоначалната кражба на останките на Дева Мария.

— Нито пък аз. Имам чувството, че интересът му е бил подбуден от желанието да си осигури лечителската сила, подобна на тази на Исус от Назарет, и че не е споделял политическите интереси на зилотите. Сатурний не споменава как Симон научил, че есеите са скрили тялото в една кумранска пещера, нито пък казва как той е успял да придобие контрол над мощите. Може би тогава това не интересувало никого. Симон бил разочарован, че останките не притежавали силата да лекуват, което било очевидно причината да иска да ги притежава, и чак след това му хрумнала идеята да последва Петър първо до Антиохия, а после в Рим, с намерението да ги продаде срещу лечителската способност на Петър.

— Но Петър отново му отказал.

— Явно да, и според Сатурний със същата страст, както когато онзи му предложил сребро.

— Защо мислиш Сатурний и Менандър решили да погребат костите на Дева Мария с Петър?

— Вероятно поради причината, която посочва в писмото. Те двамата били впечатлени от способността на Петър да лекува с полагане на ръце. Знаем, че са били впечатлени, тъй като в края на краищата и двамата стават християни, а Сатурний става епископ на голям римски град.

— Питам се какво ли е станало с останките на Симон. Би било ирония да са погребани заедно с тези на Петър.

— Наистина — каза Шон с усмивка. — Но искрено се съмнявам. Сатурний сигурно щеше да го спомене.

— И какви са плановете ти? — попита Сана. — Нека позная. Искаш да отидеш в Рим и да видиш дали останките, които Сатурний описва, са където той казва, че двамата с Менандър са ги сложили?

— Точно така — разпалено отвърна Шон. — Както изглежда, когато Симон е умрял, по време на опитите си да се изкачи до рая, Петър трябва да е бил убит мъченически. След като последователите на Петър му изградили гробници, Сатурний и Менандър са имали удобна възможност да присъединят останките на Дева Мария към тези на един от най-близките до сина й апостоли. Честно казано, мисля, че от тяхна страна това е подчертан жест на уважение и че са почитали високо Мария.

— Не разбирам онази част от писмото, в която се описва къде са го направили — каза Сана. — А ти?

— Аз разбирам. Гробницата била цилиндрично подземие, състоящо се от две успоредни основни стени, поддържащи свода. За да се построи такава гробница е трябвало да бъде изкопана една доста голяма дупка, така че да могат да бъдат вдигнати стени. Сатурний съобщава, че са сложили останките в основата на северната стена извън гробницата, приблизително в средата, и ги покрили с пръст. Това съвпада с фактите, защото основните стени на Петровата гробница сочат изток-запад.

— Защо все пак са сложили останките извън гробницата, вместо вътре, заедно с тези на Петър?

— Явно трябвало да скрият проклетото нещо отвън — нетърпеливо каза Шон, сякаш смяташе въпроса на Сана за безсмислен. — Направили го тайно, тъй да се каже, без някой друг да знае.

— Не се дръж с мен снизходително! — сопна се Сана. — Опитвам се да разбера всичко.

— Съжалявам — кимна Шон, осъзнавайки, че ако иска тя да го придружи, ще се наложи да прояви търпение. — А сега, връщайки се отново към полагането на мощите, трябва да ти кажа, че то е невероятно интересно за нас по две причини: първо, не мисля, че районът на гробницата някога изобщо е бил докосван; второ, последният път, когато гробницата е била разкопавана, което е станало през 1950-та година, екипът археолози всъщност е пробил тунел под тази зона, вероятно прокарвайки го под костницата с мощите на Мария, за да стигне до вътрешността на гробницата. А това на свой ред означава, че в най-добрия случай единственото, което трябва да направим, е да отстраним може би седем-осем сантиметра от натрупаните отломки и боклуци и светите останки сами ще паднат в протегнатите ни ръце.

— На думи изглежда съвсем лесно.

— Мисля, че така и ще бъде. Точно преди ти да дойдеш, говорих с моята асистентка, Клеър Дюпре, в „Метрополитън“. Накарах я да изпрати през нощта проучванията ми върху гробницата на Свети Петър до хотел „Хаслър“ в Рим. Все още имам разрешение за достъп в некропола под Базиликата „Свети Петър“ от Папската комисия за църковна археология, който Джеймс ми уреди директно чрез папа Йоан Павел II. Файлът също така съдържа пропуска ми за Ватикана и най-важното — ключа за „Скави“ — Службата за археологически разкопки — който е същият, както за самите разкопки.

— Това беше преди пет години.

— Вярно е, но бих се учудил, ако нещо се е променило. Това му е и лошото, но и хубавото на Италия, че рядко нещо се променя, особено пък в областта на бюрокрацията.

— Ами ако ключът не стане или разрешителното е анулирано?

— Не мога да си представя да се случи такова нещо, но ако е така, тогава ще му мисля. А ако нещата се закучат повече, ще звънна на Джеймс. Той може да ни уреди да влезем. Само дето ще означава още един ден.

— Според теб Джеймс би го направил, ако прочете писмото на Сатурний, което — предполагам — ще поиска да направи. Но аз не мисля така. Нека допуснем, че успеем да влезем и намерим останките. Какво, по дяволите, планираш да направиш с тях?

— Да ги пренеса тайно в Ню Йорк. Не искам да бия тъпана за този неочакван късмет. Когато го обявявам, искам да съм изследвал костите и да съм превел напълно всички текстове, и по-специално Евангелието на Симон.

— Противозаконно е да се изнасят антики от Италия.

Шон изгледа жена си с леко раздразнение. През последната година беше развила склонност към подчертана независимост, както и отегчаваща тенденция към негативно мислене, и този случай го доказваше за пореден път. В същото време той си напомни, че в ентусиазма му през последния час беше пропуснал редица досадни подробности като например как, по дяволите, ще занесе находката си в Ню Йорк. Знаеше по-добре от всеки друг, че Италия защитава много добре историческото си наследство, бидейки години наред ограбвана от туристи и търговци от черния пазар.

— Ще изпратя проклетото нещо от Ватикана, а не от Италия — реши внезапно той.

— Кое те кара да мислиш, че изпращането от Ватикана ще е по-различно? При всички положения ще трябва да мине през митницата.

— Ще го изпратя до Джеймс на личния му адрес. Разбира се, това ще означава да му се обадя преди това, за да му кажа, че е изненада, каквото наистина си е, и да го предупредя да не отваря пратката, преди връщането ми.

Сана кимна. Не се беше сетила за подобен сценарий. Допусна, че може и да проработи.

— По дяволите, ще го върна обратно след това — допълни Шон за свое оправдание.

— Не биха ли ти позволили да го изследваш тук, във Ватикана? Защо да изнасяш такова нещо в Ню Йорк?

— Не мога да съм сигурен — каза Шон без колебание. — Освен това доста хора биха поискали да се включат и да застанат под прожекторите. Честно казано, не искам да го правя. Вярно е, че поемам известен риск, като го вземам от некропола на Ватикана и го изпращам в Ню Йорк, но позитивите са далеч повече от негативите, сигурен съм. И за да „подсладя“ сделката, дори ще дам на Ватикана кодекса и писмото на Сатурний, а те могат да ги задържат или да ги върнат обратно в Египет. По техен избор.

— Имам чувството, че Католическата църква никак няма да хареса тази афера.

— Ще се наложи да се примирят — съгласи се Шон с подигравателна усмивка.

— За такава институция това не е лесно. Католическата църква вярва, че Дева Мария се е възнесла физически в рая като сина си, в плът и кръв, тъй като го е родила девица, без да е встъпила в грях. — Сана беше възпитавана като католичка до смъртта на баща си, когато беше на осем. След това бе преминала към Англиканската църква, религията на майка й.

— Ами, както се казва, топката ще е в тяхното поле, те да му мислят — добави Шон и усмивката се задържа върху устните му.

— Аз не бих се шегувала с това — възрази Сана.

— Не се шегувам. — Шон прозвуча сериозно, но после добави с нарастваща емоция: — Имам намерение да му се наслаждавам. Права си за това, че костите на Дева Мария не са тук на земята, но тази догма е сравнително нова за Католическата църква. Векове наред църквата избягва темата, оставяйки хората да вярват в онова, в което искат да вярват. Не е било така до 1950-та, когато папа Пий XII взел окончателно решение и поискал признаване на папската непогрешимост, което за мен, както знаеш, е чист абсурд. Хиляда пъти съм спорил за това с Джеймс: католическата църква иска и двете: от една страна се позовава на божествената основа за папската непогрешимост относно църковните дела и интерпретацията й за нравствеността се базира на прекия произход от апостолите назад до Свети Петър и в края на краищата до Христос. От друга страна, обаче, тя отхвърля някои от средновековните папи за това, че били само човеци.

— Успокой се! — заповяда му Сана. Гласът на Шон се бе извисил, докато говореше. — Двамата с теб само обсъждаме, а не спорим.

— Съжалявам. Направо не съм на себе си от мига, в който Раул сложи кодекса в ръцете ми.

— Извиненията се приемат — кимна Сана. — Искам да те попитам още нещо във връзка с писмото на Сатурний. Използвал е думата „запечатан“, когато говори за останките на Мария. Какво според теб трябва да означава „запечатан“?

— Предполагам, че се има предвид восък. Погребалните практики по онова време включват полагане на трупа в гробница за година или повече, после костите се изравяли и ги слагали във варовикова кутия, която наричали урна. Ако изгниването не било пълно, урната щяла да вдигне смрад до небесата, в случай че не е запечатана. По тази причина би трябвало да използват нещо като восък.

— Сатурний казва, че тялото на Мария е положено в пещера в Кумран. Сухо ли е там?

— Напълно.

— А доколко е сухо в некропола под Базиликата „Свети Петър“?

— Различно, но има случаи, когато е сравнително влажно. Какво имаш предвид?

— Питам се в какво състояние биха се намирали костите, ако урната е останала запечатана. В случай че не е имало влага, бих могла да взема малко проби за ДНК.

Лицето на Шон светна.

— Изобщо не ми беше хрумвало. Получаването на ДНК би добавило друго измерение на историята. Може би Ватикана би могла да направи доста пари, създавайки Библия ленд, нещо като Джурасик парк, като възстанови някои от първоначалните действащи лица, започвайки с Дева Мария.

— Говоря ти сериозно — каза Сана, леко обидена, защото заподозря, че Шон й се подиграва. — Не ти говоря за нуклеарна ДНК, а за моето поле на дейност: митохондриална ДНК.

Шон вдигна ръце, преструвайки се, че се предава.

— Вярно, че си ми казвала преди, но не си спомням напълно разликата между двата типа ДНК.

— Нуклеарната ДНК е в клетъчното ядро и съдържа цялата информация за създаване на една клетка, позволявайки й да се определи, да речем, като сърдечна клетка, и да я накара да функционира. Всяка клетка има пълен комплект нуклеарна ДНК, освен червените кръвни телца, които са без ядра. Но всяка клетка разполага само с един такъв комплект. Митохондриите представляват микроскопични енергийни органели, които в много далечното минало, когато животът едва се зараждал, са били погълнати от примитивни едноклетъчни организми. След като в тези единични клетки вече имало налице митохондрии, те са били в състояние в течение на милионите и милиарди години да еволюират в многоклетъчни организми, включително човеци. Тъй като митохондриите са живели свободно в организмите, те имат своя собствена ДНК, която съществува в кръгова, относително стабилна форма. И понеже индивидуалните клетки имат по стотици или повече митохондрии, клетката на свой ред има стотици комплекти митохондриална ДНК. Всичко това увеличава възможността тази ДНК да бъде извлечена, дори от древни кости.

— Ще се престоря, че разбирам всичко. Ти наистина ли мислиш, че можеш да изолираш от тази кръгова ДНК? Би било невероятно!

— Зависи как са съхнали костите първоначално и доколко са останали сухи. Ако урната е все още запечатана, е напълно възможно, но ако успеем да изолираме част от ДНК-то на Мария, това е доста лошо, защото ще се окаже, че тя е имала божествен син, но не и божествена дъщеря.

По лицето на Шон мина крива усмивка.

— Що за странен коментар! Защо дъщеря, а не син?

— Защото митохондриалната ДНК се предава по майчина линия. Мъжете са генетична „задънена улица“ по отношение на митохондриите. Спермата няма много митохондрии, а и тези, които имат, умират след зачеването, докато от друга страна яйцеклетките се зареждат с такива. Ако Дева Мария е имала дъщеря, която е имала дъщеря и т.н. до наши дни, тогава е възможно да живее и днес някоя със същата митохондриална последователност. По стечение на обстоятелствата митохондриалната ДНК има двехилядигодишен мутационен период на полуразпадане, което означава, че след две хиляди години, статистически погледнато, съществува петдесетпроцентен шанс ДНК последователността да бъде непроменена.

— Всъщност съществува съвсем реален шанс Мария да е имала дъщеря — дори не една, а три.

— Наистина ли? — вдигна вежди Сана. — Спомням си, че е имала само едно дете, Исус. Това е, което ни учеха в неделното училище.

— Единият син е католическа догма, убеждение на Източно православната църква, а дори и на някои протестантски секти, но има много хора, които мислят другояче. Дори в Новия завет се намеква за други синове, макар според някои терминът „братът на Исус“ да означава друг близък родственик, като братовчед, например — един дебат, възникнал по време на превода от арамейски и староеврейски на гръцки и латински. Аз лично смятам обаче, че брат си е брат. Освен това съм сигурен, че Дева Мария е имала още деца. Била е омъжена жена и да зачене куп деца по нормален начин определено не пречи да е заченала първия мистериозно, ако така се е случило. Не се шегувам. Има страшно много раннохристиянски апокрифи, които не са били признати, за да бъдат включени в Новия завет, но които твърдят, че тя е родила единайсет деца, включително Исус; три от децата са били дъщери. Така че е напълно възможно все още да съществува някоя със същата ДНК.

— И какво следва от това?

— Тук на ред идва моята специалност — митохондриалната ДНК — каза Сана и си представи как пише статия за „Нейчър“ или за „Сайънс“ с подобно внушение. В следващия миг се укори. Започваше да става като Шон — да бие тъпана и да се радва предварително. Може би беше дори по-лоша, тъй като Шон бе по-известен в своята област, отколкото тя в нейната.

— Връщайки се обратно в реалността — каза Шон, — полетът ни от Египет излита от Кайро утре сутринта в десет и пристига в Рим в дванайсет и половина по обяд. Отсядаме в „Хаслър“. Защо пък да не отпразнуваме този успех със стил? Е, какво мислиш? Идваш ли с мен? Ако всичко протече както трябва, ще отнеме само още един ден, а наградата ще е безмерна. Наистина съм много развълнуван. Както при успеха на последните ми разкопки, това сериозно ще подкрепи финансирането ми.

— Наистина ли имаш нужда от мен, или ти трябвам само за фасада и за компания? — попита Сана за всеки случай, но вътрешно трепна в момента, когато необмислените думи се изплъзнаха от устните й. За пръв път произнасяше на глас предположението, което напоследък често я караше да се пита дали Шон не гледаше на нея повече като на млада съпруга трофей, отколкото като на истински партньор. Това я бе измъчвало през цялата последна година и продължаваше да се влошава при скромните й научни постижения. Макар да се канеше да повдигне въпроса открито, последното нещо, което искаше да направи, бе да влезе в сериозен скандал тук, в Египет.

— Необходима си ми! — каза Шон убедено. Дори наистина да беше чул какво е казала, той не го показа. — Няма да мога да се справя с това сам. Предполагам, че урната ще тежи десет-петнайсет килограма, в зависимост от размера и плътността, и няма да я чакам в буквалния смисъл да ми капне от тавана. Сигурно мога да наема някого, но предпочитам да не го правя. Не искам да съм му задължен за това, че ще мълчи, докато излезе публикацията ми.

Облекчена, че неволният й гаф беше минал покрай ушите му, Сана отмести въпроса:

— Каква е вероятността да се забъркаме в сериозни неприятности, докато се прокрадваме под „Свети Петър“?

— Няма да се промъкваме! Ще минем покрай швейцарските гардове, преди дори да сме влезли във Ватикана, и аз ще трябва да покажа пропуска си от Понтификата за неограничен достъп до Църковните археологически паметници. Така че всичко ще е напълно законно.

— Можеш ли да ме погледнеш в очите и да ми обещаеш, че няма да бъдем заставени да прекараме нощта в италиански затвор?

Шон се наведе напред и се взря немигащо с небесносините си очи в дълбините на Саниния кафяв поглед.

— Няма да ти се налага да нощуваш в италиански затвор, гарантирам ти го! Всъщност, когато свършим работата си, ще си направим една късна вечеря с бутилка от най-доброто „Просеко“, което „Хаслър“ може да ни осигури.

— Добре, ще дойда! — каза Сана решително. Внезапно идеята да тръгнат заедно да търсят приключения я очарова. Може би това щеше да окаже положителен ефект върху отношенията им. — Но сега искам да отида на басейна и да хвана последното слънце, преди да се върнем пак в зимата.

— Ще те придружа — развеселен рече Шон. Беше доволен. Беше се притеснявал, че тя ще тръгне да го разубеждава. Макар да предполагаше, че е възможно да наеме някого, който да му помогне да измъкне урната под „Свети Петър“, знаеше, че няма да го направи. Рискът новината да се разпространи щеше да е прекалено голям. Защото независимо какво бе казал на Сана — действията му щяха да са напълно незаконни. В същото време беше убеден, че това ще е най-бляскавият му успех.