Робин Кук
Интервенция (1)

Първа глава

4:20 след полунощ, 1 декември 2008 г.

Ню Йорк сити

Преходът на Джак Степълтън от неспокоен сън до пълна будност бе мигновен. Той се намираше в неуправляема кола, която се носеше надолу по стръмна градска улица, рязко приближавайки се към редица от ученици в предучилищна възраст, които пресичаха по двама, хванати за ръце, неподозиращи за гибелта, която лети към тях. Джак беше натиснал педала на спирачката до пода, но без резултат. Скоростта на колата дори се увеличаваше. Той изкрещя на децата да се махат от пътя, но внезапно спря, когато осъзна, че гледа право към нашарения от уличните светлини таван на спалнята в къщата си на Западна 106-та улица в Ню Йорк Сити. Нямаше никаква кола и никакви деца. Беше сънувал поредния си кошмар.

Несигурен дали е извикал, или не, Джак се изви към съпругата си Лори. На слабата светлина на голия прозорец видя, че спи и предположи, че е успял да задържи ужасения си вик. Когато насочи вниманието си към тавана, той потрепери при спомена за съня, повтарящ се кошмар, който винаги го ужасяваше. Беше започнал в началото на деветдесетте, след като първата му съпруга и двете му малки дъщери — на десет и единайсет години, бяха загинали в самолетна катастрофа след гостуване на Джак в Чикаго, където той беше на преквалификация по съдебна патология. Първоначално хирург офталмолог, Джак бе решил да смени специалността си, за да избегне онова, което виждаше като приближаване на четирите конника на медицинския Апокалипсис: здравните застрахователни компании, контролираната медицинска грижа, невежото правителство и, както изглежда, безучастното общество. Беше се надявал, че като избяга от клиничната медицина по парадоксален начин ще възвърне алтруизма си и чувството за отговорност, които на времето го бяха привлекли да учи медицина. Макар и успял в това донякъде, усети, че някак неусетно с времето е изличил любимото си семейство, което периодически го хвърляше в спирала от вина, депресия и цинизъм. Кошмарът с неуправляемата кола беше един от симптомите. Въпреки че сънищата бяха изчезнали почти напълно преди няколко години, те отмъстително се бяха върнали отново през последните няколко месеца.

Джак се фокусира върху играта на светлина по тавана от уличната лампа пред сградата и пак потръпна. По пътя си за навътре лъчите минаваха през останалите без листа клони на самотното дърво, посадено между къщата и стълба на лампата. Когато нощният бриз разклатеше клоните, светлината започваше да трепка, хвърляйки вълнообразни серии от хипнотизиращи шарки. Това го караше да се чувства сам в една студена, безмилостна вселена.

Попипа челото си. Не беше изпотен, но изведнъж усети пулса си. Беше силен и учестен, вероятно към сто и петдесет в минута, знак, че симпатичната му нервна система е в реакция „бий се или бягай“, типична след преживения ужас с неуправляемата кола в съня.

Интересното в сценария на точно този сън бяха децата. Обикновено ужасният фокус беше чисто личен, като слаби перила покрай бездна, здрава тухлена стена или бездънно водно пространство, пълно с акули.

Той обърна глава към часовника. Минаваше четири сутринта. С пулс, който продължаваше да препуска, беше съвсем наясно, че няма да може да заспи. Затова леко отхвърли завивката, за да не събуди Лори, и се измъкна от леглото. Дъбовият под беше студен като мрамор.

Джак се изправи и разтегна схванатите си мускули. Макар и към петдесетте, той продължаваше да играе уличен баскетбол, когато времето и графикът му позволяваха. Предишната вечер в опит да обуздае тревожността си, беше играл почти до припадък. Знаеше, че ще плати цена за това на сутринта и беше прав. Насили се въпреки болката и дискомфорта да се наведе и да задържи за миг дланите си, опрени в пода. После отиде в банята, докато мислеше за децата от кошмара си. Не беше изненадан от това ново терзание. Източникът на сегашното му страдание, събудена отново вина и заплашителна депресия, беше дете: собственият му син, всъщност, Джон Джуниър — Джей Джей, както той и Лори го наричаха. Бебето се бе родило през август, няколко седмици по-рано от очакваното. Но те бяха напълно подготвени, особено Лори. Тя се бе справила с всичко без усилие. За разлика от него. Десет часа след приключване на раждането, Джак се чувстваше така, сякаш самият той беше раждал. Макар и присъствал на раждането на двете си дъщери, се оказа, че е забравил колко изтощително в емоционален план може да бъде преживяването. Изпитваше облекчение, обаче, че и майката, и детето са добре.

След това нещата потръгнаха. Лори излезе в отпуск по майчинство и се радваше на новата си роля на майка въпреки нощното будене. Страховете на Джак, че бебето ще се роди с генетичен или вроден дефект, се разсеяха. Той така и не призна на Лори, че след раждането и уверението, че тя е добре, се беше втурнал да надникне над рамото на педиатъра.

Паникьосан, беше проверил общия вид на детето и бе изброил пръстчетата на ръцете и краката. Не беше сигурен, че може да се справи с едно дете с тази вина, която чувстваше за съдбата на двете си дъщери. Беше се борил с идеята да има друго дете и дали може да рискува уязвимостта и отговорността на родителството, особено ако детето се окажеше с някакъв дефект. Дълго бе отлагал повторния брак. Ако не бяха Лориното търпение и неуморна подкрепа, сигурно не би рискувал да го стори. Дълбоко в себе си той продължаваше да има чувството, че е осъден да носи нещастие на тези, които обича.

Той взе халата си от закачалката на вратата на банята и отиде на пръсти до стаята на Джей Джей. Дори в мрака Джак би могъл да оцени декора на детската, благодарение на тъща му, Дороти Монтгомъри, която нямаше никакви спирачки за внучето, което си бе мислила, че никога няма да има.

Стаята беше слабо осветена от няколко нощни лампи на нивото на перваза. Джак колебливо се приближи до бялото плетено кошче. Последното, което искаше, беше да събуди бебето. Да го накараш да заспи след последното кърмене беше истинско мъчение. На слабото нощно осветление, едва достигащо вътрешността на кошчето, Джак не можеше да види много. Бебето лежеше по гръбче, с разперени настрани ръце, сгънати под ъгъл от четирийсет и пет градуса. Пръстите бяха свити около палеца. Лека светлина проблесна върху челцето на детето. Очите му се губеха в сянка, но Джак знаеше, че под тях имаше тъмни кръгове, един от ранните симптоми на неговия проблем. Кожата бе потъмнявала бавно в продължение на седмици и нито Джак, нито Лори я бяха забелязали. Дороти бе тази, която им обърна внимание. Постепенно се появиха и други симптоми. Онова, което първоначално бе наричано „нервност“ от неподозиращия нищо педиатър, внезапно премина в безсънни нощи за цялото домакинство Степълтън.

Когато диагнозата беше напълно потвърдена, Джак се чувстваше като нокаутиран, сякаш някой го бе ударил в стомаха с бейзболна бухалка. Кръвта се оттече от мозъка му, така че се наложи да се хване за дръжките на стола, в който седеше, за да не падне на пода. Най-лошите му страхове се сбъднаха. Страхът от проклятие над тези, които обича, особено децата, беше жив. Джон Джуниър беше диагностициран с невробластома, заболяване, отговорно за петдесет процента от умиращите от рак деца. Дори по-лошо, ракът беше силно метастазирал, злокачествените разсейки бяха плъзнали из тялото на Джей Джей, стигайки до костите и централната нервна система. Високорискова невробластома от най-лошия вид.

Следващите месеци бяха истински ад за младите родители, тъй като диагнозата ставаше все по-страшна и беше назначен план за лечение. За късмет на Джон Джуниър Лори запази забележително ясен разсъдък през това време, особено в онези първи няколко критични дни, докато Джак се бореше да не рухне в същата емоционална бездна, от която едва бе излязъл преди години. Единствено съзнанието, че съпругата му и бебето наистина се нуждаят от него, го беше удържало. Макар и с огромно усилие, той отхвърли смазващата вина и гняв.

Не беше лесно, но Степълтън извадиха късмет да бъдат насочени към Програма за невробластома в Мемориал Слоун-Кетъринг Кенсър Сентър, където можеха да разчитат на професионализма, опита и съчувствието на талантливия персонал. За период от няколко месеца Джей Джей премина през различни курсове индивидуална химиотерапия, всеки изискващ болничен престой заради трудните странични ефекти. След като химиотерапията постигна желания резултат, Джей Джей започна сравнително ново и обещаващо лечение, включващо интравенозно инжектиране на добити от мишки моноклонални антитела в невробластомните клетки. Антитялото, наречено 3F8, намираше раковите клетки и помагаше на имунната система на пациентите да ги разруши. Поне такава беше теорията.

Първоначалният протокол за лечение беше да се удължат двуседмичните цикли от ежедневно вливане с няколко месеца или може би година, ако е възможно. За съжаление, само след няколко цикъла лечението трябваше да бъде спряно. Имунната система на Джон Джуниър, въпреки предишната химиотерапия, бе развила алергия към мишия протеин, причинявайки опасен страничен ефект. Новият план бе да се изчака месец или два, след което да се провери отново чувствителността на детето към въпросния протеин. Ако нивото му спаднеше достатъчно ниско, лечението можеше да започне отново. Друга опция не съществуваше. Болестта на Джон Джуниър бе взела прекалено широк обхват, за да се приложи лечение със стволови клетки, хирургия или радиация.

— Толкова е сладък, когато спи и не плаче — каза един глас в тъмнината.

Джак се сепна. Потънал в мислите си, не беше усетил, че Лори е застанала до него.

— Съжалявам, че те стреснах — добави тя и го погледна.

— Аз съжалявам, че те събудих. — Заради свързаните с лечението на Джей Джей грижи Лори страдаше от хронично изтощение.

— Бях будна, когато ти подскочи насън. Уплаших се, че отново имаш кошмар, когато те чух да дишаш на пресекулки.

— Имах. Онзи стар сън с неуправляемата кола, само че този път се носех към една група нищо неподозиращи деца. Беше ужасно.

— Мога да си представя. Това поне не е трудно да се интерпретира.

— Така си мислиш — каза Джак с нотка на сарказъм. Не обичаше да му правят психоанализи.

— Не, не кипвай — добави Лори. Тя се протегна и го хвана за ръката. — Казвам ти за стотен път: не си виновен за болестта на Джей Джей. Престани да се самообвиняваш.

Джак си пое дълбоко дъх и го изпусна шумно. Поклати глава.

— Лесно е да се каже.

— Но е истина! — настоя тя и го стисна съчувствено. — Знаеш добре какво казаха лекарите в болницата, когато ги попитахме за причините. По дяволите, по-скоро вината е в мен, като се имат предвид химикалите, на които съм изложена като съдебен патолог. Когато бях бременна, се опитвах да избягвам всички разтворители, но не беше възможно.

— Не е доказано, че разтворителите са причина за невробластомата.

— Не е доказано, но е много по-вероятно от свръхестественото проклятие, с което продължаваш да се измъчваш.

Джак кимна неохотно. Страхуваше се от посоката, която вземаше разговорът. Не обичаше да говори за проклятието, което тегне над него, както не вярваше в свръхестествените неща и в религиите, две неща, които според него бяха свързани. Предпочиташе да се придържа към непосредствената реалност, към неща, които може да докосне и да почувства, и като цяло да разбере със собствените си сетива.

— А лекарствата, които вземах за забременяване? — каза Лори. — Това беше също едно от предположенията на лекарите. Спомняш ли си?

— Разбира се, че си спомням — призна Джак раздразнено. Не искаше да говорят за това.

— Истината е, че причината за поява на невробластома не е известна, точка! Слушай, веднага се върни в леглото.

Джак поклати глава.

— Няма да мога да заспя повече. Освен това скоро ще стане пет. Мога да си взема душ, да се избръсна и да отида рано на работа. Необходимо ми е нещо, което да поддържа мозъка ми зает.

— Отлична идея — съгласи се Лори. — Иска ми се и аз да можех да направя същото.

— Говорихме за това, Лори. Можеш да се върнеш на работа. Ще наемем сестри. Може би ще ти се отрази добре.

Лори поклати глава.

— Познаваш ме. Не бих могла. Трябва да издържа докрай, без значение какво е. Иначе никога не бих си простила.

Тя погледна към спокойно спящото бебе, леко изпъкналите му очи оставаха щадящо скрити в сянката. Сдържа дъха си, когато я връхлетя внезапен изблик на емоция. Толкова много беше искала дете. Никога не бе допускала, че то ще страда като Джей Джей, а той бе само на четири месеца. Тя също се бореше с вината, но за разлика от Джак намираше поне някаква утеха в религията. Възпитана като католичка, бе излязла от католическата църква. Но все пак й се искаше да вярва в Бог, дори по някакъв неясен начин, и успяваше да мисли за себе си като за християнка. Тайно се молеше за Джей Джей, но в същото време не можеше да разбере как Бог бе позволил да съществува такова зло като тази жестока болест.

Джак се досети за състоянието на Лори по дишането й. Като преглъщаше собствените си сълзи, той прегърна жена си и проследи погледа й надолу към кошчето.

— Най-трудното нещо за мен в момента — успя да произнесе Лори, като изтриваше сълзите си, — е чувството, че тъпчем на едно място. Точно сега, докато чакаме алергията му към мишия протеин да отшуми, ние не го лекуваме. Ортодоксалната медицина в известен смисъл ни изостави. Толкова е разочароващо! Чувствах се толкова окрилена, когато започнахме моноклоналното антитяло. Това беше много по-смислено, отколкото неясния ефект от химиотерапията, особено за малко дете. Химиотерапията преследва всяка растяща клетка, докато антитялото — само раковите.

Джак искаше да отговори, но не можа. Единственото, което можеше да направи, беше да се съгласи с Лори като кима с глава. Освен това знаеше, че ако се опита да говори в момента, ще се задуши.

— Иронията е, че това е един от най-конвенционалните медицински провали — каза Лори, успявайки донякъде да се съвземе. — Когато основаната на доказателства медицина се натъкне на спънка, пациентът страда, както и семейството му, оставени сами на себе си.

Джак отново кимна. За нещастие онова, което Лори казваше, беше истина.

— Замислял ли си се някога за някакъв вид алтернативно, или допълнително лечение? — попита Лори. — Искам да кажа, докато ръцете ни са вързани по отношение на лечението с моноклоналното антитяло?

Джак вдигна вежди и я погледна изненадано:

— Ти сериозно ли говориш?

Лори сви рамене.

— Не знам много по въпроса, казано честно. Никога не съм опитвала подобно нещо, ако не се броят витаминните добавки. Не съм и чела кой знае колко. Доколкото знам, всичкото това е шарлатанство, с изключение на няколко фармакологично активни растения.

— И аз така мисля. Според мен всичко се базира на плацебо ефекта. Но не съм се интересувал много, а още по-малко пък съм опитвал. Мисля си, че е за онези хора, които имат повече вяра, отколкото здрав разум или за тези, които искат да бъдат измамени. И най-вече за тези, които са отчаяни.

— Ние сме отчаяни — прошепна Лори.

Джак потърси лицето й в тъмнината. Не можеше да каже дали е сериозна, или не. Те наистина бяха отчаяни. Това беше ясно. Но до такава степен ли бяха отчаяни?

— Не очаквам отговор — добави Лори. — Просто разсъждавам гласно. Бих искала да правим нещо за детето си. Гадно ми е като си помисля как тези невробластомни клетки се разхождат на воля.