Робин Кук
Интервенция (24)

Двадесет и четвърта глава

9:23 вечерта, събота, 6 декември 2008 г.

Ню Йорк Сити

— Ти на това паркиране ли му викаш? — попита Джак с ръце на хълбоците, загледан в отдалечения на повече от шейсет сантиметра рейндж ровър от тротоара, на който стоеше.

— Толкова мога — отвърна Джеймс. — Не ми прави забележки. Просто влизай. Уверявам те, че ще те откарам у вас невредим.

Двамата мъже седнаха отпред и Джак побърза да закопчее предпазния колан. Ако паркирането на Джеймс беше такова, какво ли беше шофирането му?

— Не си пил много вино, нали? — попита той.

— Не се безпокой, имам чувството, че изобщо не съм пил.

— Мога и аз да карам — предложи Джак. — Пийнах съвсем малко.

— Добре съм — каза Джеймс, докато се опитваше да се измъкне от тясното пространство.

Пътуваха мълчаливо, докато излизаха от Уест Вилидж, всеки потънал в мисли за напрегнатите разговори по време на вечерята.

— Шон е непоносим — внезапно произнесе Джеймс, докато чакаха светофара да светне зелено, преди да излязат на Уестсайдската магистрала. — Разбира се, той винаги е бил такъв.

— Винаги си е бил чешит — кимна Джак.

Джеймс го погледна, загледан в решителния му профил на фона на уличните лампи.

— Това беше по-скоро вяла подкрепа.

Джак се обърна и очите им се срещнаха за миг, преди да светне зелено и Джеймс да потегли напред.

— Съжалявам — каза Джак. — Не трябваше да казвам нищо, за да не влошавам още повече нещата за теб. Наясно съм колко раздразнен се чувстваш, но по мое скромно мнение той като че ли също има право.

— На негова страна ли си? — поиска да знае Джеймс със смесица от изненада и неверие.

— Не, не съм на ничия страна. Но последния път, когато той ме покани на вечеря и бяхме сами, докато миехме чиниите, поговорихме накратко за впечатляващите ти успехи в църковната йерархия. Това го накара да ми каже някои неща, които не съм знаел. По времето, когато тримата се запознахме в колежа, той е бил вече отлъчен католик, но никога не съм знаел защо.

Джеймс му хвърли бърз поглед, преди да върне вниманието си отново към пътя.

— Не ми казвай! Не се е самозадоволявал, нали?

— Не, нищо чак толкова драматично, но близко.

— Виж ти, това е нещо ново — промърмори Джеймс. — Какво имаш предвид под „близко“?

— Тъй като не съм имал опит в религията заради факта че израснах в атеистично семейство, не ми е удобно да разказвам историята му, но все пак ще я разкажа. Явно като тийнейджър Шон е бил привързан към Църквата, както са били двамата му родители.

— Това го знам — прекъсна го Джеймс.

— Тогава знаеш, че всички те са били много дейни в енорията си.

— И това знам.

— Както и да е — каза Джак, — той стигнал до пубертета без особена подготовка, може би дори никаква. Както сам го разказва, изглежда по-скоро смешно. Явно е мастурбирал първия път случайно е бил страшно изненадан. Бил под душа и миел старателно интимните си части, и колкото по-чисти ставали, толкова по-добре се чувствали, докато накрая получил оргазъм, който описва като божествено удоволствие. По очевидни причини тази случка го подтикнала да си взема душ по няколко пъти дневно и да си мисли, че така се доближава по-плътно до бога.

Джеймс се улови, че се подсмива въпреки неловкостта си. Можеше ясно да си представи Шон да разказва подобна история, тъй като беше добър разказвач. Но миг по-късно утихна, изпитвайки страх как ще завърши историята.

— Явно — продължи Джак, — това са били няколко безкрайно блажени седмици, преди да се запознае с учението на папата, за когото спомена тази вечер.

— Имаш предвид папа Григорий Велики?

— Така мисля, че беше — кимна Джак. — Толкова ли е бил против секса, както смята Шон?

— Да — призна Джеймс.

— Както и да е — продължи Джак, — Шон описа сблъсъка с догмата на Църквата и собственото си чувство за божествено удоволствие като катаклизъм, особено научавайки, че за да получи причастието, ще трябва да признае всеки епизод от самозадоволяването и всяка нечестива мисъл, като например как си е фантазирал за задника на Илейн Смит.

— А задникът на Илейн Смит струвал ли си е наистина възхищението?

— Според Шон — да.

— Ясно ми е, че този забавен анекдот ще се окаже нещо лошо, така че нека го чуем.

— Шон твърди, че се е съпротивлявал на това шест месеца, опитвайки се да спазва целомъдрен живот в съгласие с църковната догма. За това се изисквало да признае седмица подир седмица прегрешенията си, така че за да може когато влезе в изповедалнята да се изповяда, той започнал да си води стриктно дневник. Колкото до нечестивите мисли, те били свързани главно с възхищението от анатомията на Илейн Смит.

— Много го протакаш — простена Джеймс.

— Съжалявам. Както казах, тази битка продължила месеци наред, като нашият приятел правел всичко възможно да си спомня подробностите, така че да ги изповядва в петъците най-подробно.

— И? — нетърпеливо попита Джеймс.

— Шон забелязал, че двамата свещеници, които обикновено изслушвали изповедите, се заинтересували.

— Боже мили, не! — извика Джеймс.

— Не се разстройвай — предупреди го Джак. — Нищо не се е случило, най-малкото открито.

— Слава богу!

— Но без значение колко подробно се изповядвал, това все не било достатъчно, и всяка седмица му задавали все повече и повече въпроси, така че дори той, едва съзряващ, усетил, че нещо не е наред. Върховният момент настъпил, когато един от свещениците му предложил да се срещнат насаме в изповедалнята и да му помогне да преодолее този опасен за душата навик.

— Срещнали ли са се?

— Според Шон — не. За смайване и ужас на родителите си той решил, че скъсва отношения с Църквата, уж временно, но трае и до днес.

— Това е нещо много неприятно — съгласи се Джеймс. — Жалко, че не е познавал по-интелигентни свещеници, които да му помогнат в такъв критичен момент.

— Не казва ли той точно това? Свещениците, спазващи целибата не са най-добрите водачи за деца през стресовия период на пубертета, точно както не са добри наставници за млади хора, които ще създават семейства. Да имаш деца е много по-проблематично, отколкото хората си представят, дори при най-добрите обстоятелства. — Джак нямаше как да не помисли за собственото си положение в момента.

— Не мога да го оспоря и ще се моля за това. Но сега трябва да се концентрираме върху настоящия проблем.

— Имаш предвид надеждата си да разубедиш Шон да не публикува откритието си?

— Точно така.

— Така си и мислех. Подемаш една ужасно трудна битка. Освен ако Шон и жена му не стигнат по някакъв начин до категорично доказателство, че мощите няма как да са на Дева Мария, той ще публикува, че е така, дори да не може да го докаже. Напразно се опитваш да го разубеждаваш. Сам видя, че дори когато му каза, че атаката му срещу Църквата ще засегне не само нея, но ще доведе и до евентуалното разбиване на кариерата ти, той не се впечатли.

— За съжаление, мисля, че си прав — примирено се съгласи Джеймс. — Аз съм последният човек, който би трябвало да се опитва да го отклони от нещо, което той едва ли не възприема като мисия. Когато го чух да го казва, си помислих, че хабя усилия в погрешна посока.

— А защо мислиш, че си последният човек, който трябва да се опитва да го отклони? — попита Джак. — Според мен си възможно най-подходящият. Той те познава, вярва ти, освен това ти си с най-голямо влияние в тази страна.

— Ние сме прекалено добри приятели — обясни Джеймс, докато излизаше от Уестсайдската магистрала на 96-та улица. — Знам, че беше доста пиян, но продължава да не се притеснява да ме нарича „шишко“, както ми викаше в колежа, когато беше ядосан, макар да знае, че ненавиждам това, може би защото все пак е вярно. Но такава фамилиарност ме поставя в неудобно положение.

— Ако не ти, тогава кой? — попита Джак. — Надявам се да нямаш предвид мен, защото аз не бях по-успешен от теб. Всъщност, провалих се напълно. Особено в сравнение с вас двамата, аз не знам нищо за Католическата църква.

— Къде точно живееш? — попита Джеймс, след като увери Джак, че не е мислел да го товари с проблемите за Шон и Сана.

Джак му даде улицата и номера.

— Щом няма да съм аз, тогава кой? — настоя Джак.

— Това е проблемът. Нямам и най-отдалечена идея, макар да започват да ми се провиждат качествата, които бих искал този човек да има.

— Например?

— Убедителен, разбира се, но по-важното — абсолютно и напълно предан на Дева Мария. Имам предвид млад човек, който напълно е посветил живота си на изследването на Божията майка.

— Това е идея — каза Джак и се изправи в седалката си. — Млада, привлекателна жена! Или пък бихме могли да намерим старата му приятелка Илейн Смит, особено ако е успяла да запази фигурата си и е станала специалист мариолог^[1].

— Знам, че се опитваш да ме насърчиш да не губя дух, но съм сериозен, приятелю. Трябва да открия незабавно някой невероятно убедителен привърженик, да му разкажа историята и да накарам Шон да се срещне с него или респективно с нея. Това е последната ми надежда. Не бях мислил за подобен план, защото се надявах да не се налага да разказвам на друг историята и да избегна разпространяването й. Очевидно обаче трябва да поема този риск.

Джеймс отби и спря точно пред къщата на Джак.

— Благодаря ти, че дойде тази вечер. Наистина го оценявам. Благодари и на съпругата си от мое име, че те пусна да излезеш и й кажи, че нямам търпение да се запозная с нея.

След като си стиснаха ръцете, Джак отвори вратата и погледна назад към Джеймс.

— Как мислиш да намериш такъв човек за толкова кратко време? Не мисля, че съм срещал и един, който да удовлетворява и половината от тези изисквания.

— Всъщност, не мисля, че ще е чак толкова трудно. И християните си имат своите фанатици и ревностни последователи. За щастие, епископите отрано са ги разпознавали и са ги насочвали към манастирите, където да могат да се отдадат изцяло в служба на бога. Монашеството избуяло и укрепнало, и така е и до днес. Само в моята енория сигурно са повече от сто души или повече, за някои от които нашата администрация даже не знае. Ще поразпитам тук-там и ще намеря идеалния човек.

— Късмет! — каза Джак и слезе от рейндж ровъра, затваряйки вратата след себе си. После остана на улицата още няколко минути, загледан след отдалечаващата се към Кълъмбъс авеню кола. Като вземаше нагоре стъпалата по две наведнъж, Джак усети въодушевление. Имаше чувството, че участва в случващ се в реално време мистериозен трилър, развръзката на който подлагаше на изпитание неговата креативност и въображение. Единственото нещо, което знаеше със сигурност, беше, че Шон няма да се предаде лесно.

* * *

Джеймс се почувства по-добре. План Б беше възникнал от нищото и той леко се укори, че не е помислил за това по-рано. Както ранните монаси бяха помогнали за стабилизирането на ранната църква, особено след като Константин бе легализирал християнството и покръстил в него масите, днешните монаси щяха да подкрепят Църквата. По някакъв начин Джеймс беше сигурен в това, не се съмняваше, че ще намери човека, който може да го направи.

Съзнателно потискайки импулса си да шофира с по-висока скорост, за да стигне до резиденцията, където възнамеряваше да започне план Б още същата вечер, Джеймс стигна до кръговото на Кълъмбъс авеню. Оттук той използва Сентръл парк саут, за да пресече към Ийст Сайд и вкара колата в гаража. После се отправи с бързи крачки към резиденцията, като отчаяно се опитваше да вдигне шум, когато влезе през входната врата.

Скоро стана ясно, че не е бил достатъчно шумен, тъй като нито брат Малони, нито брат Карлин се появиха. Сигурно вече си бяха легнали в малките си стаи на четвъртия етаж, затова той влезе в малкия асансьор, който по принцип рядко използваше, и след малко вече се намираше на най-горния етаж. Излезе от кабинката в коридора и почука силно по двете врати, провиквайки се, че иска да види двамата секретари в офиса си колкото се може по-скоро.

После без да дочака отговор, Джеймс се върна в асансьора и слезе два етажа по-долу. Отвори кабинета си, светна лампата и се разположи зад бюрото в очакване на подчинените си. Никога преди не се бе случвало да ги безпокои, след като вече бяха приключили ангажиментите си за деня.

Брат Малони дойде пръв. Беше навлякъл карираната си роба над пижамата и Джеймс си помисли, че прилича на бостанско плашило заради ръста, мършавото си тяло и изпитото лице. Дори късо подстриганата му червена коса, която стърчеше, подсилваше това впечатление, напомняйки за слама.

— Къде е брат Карлин? — поиска да знае Джеймс, без да дава никакво обяснение за това безпрецедентно нощно събрание.

— Извика ми през вратата, че ще дойде веднага след като се приготви. — Гласът на секретаря заглъхна, сякаш се надяваше на пояснение какво има наум архиепископът, но такова не последва.

Джеймс нетърпеливо барабанеше с пръсти по бюрото си. Точно когато се канеше да вдигне телефона си и да звънне в стаята на брат Карлин, мъжът влезе в офиса. За разлика от брат Малони, който беше допуснал най-лошото — всъщност беше буден от часове — на него му трябваше време да се облече напълно, бяла свещеническа якичка и всичко останало.

— Съжалявам, че прекъснах молитвите ви — започна Джеймс. Той направи знак на двамата секретари да седнат. Като събра върховете на пръстите си, той добави: — Налага се да обсъдим нещо спешно. Няма да ви казвам какво точно, но вие двамата трябва да ми намерите незабавно харизматичен човек, убедителен и ревностен почитател на Дева Мария — казвам ревностен, колкото повече, толкова по-добре — и напълно предан на Църквата, с чувство за мисия.

Двамата мъже се спогледаха, надявайки се другия да разбира възложената задача и начина, по който трябва да се действа.

Тогава по-възрастният секретар, брат Малони заговори:

— Къде бихме намерили такъв човек?

Във възбудата си Джеймс не бе особено търпелив към негативни въпроси от страна на подчинените си. Той завъртя очи при нелепия въпрос на свещеника.

— Питам ви — произнесе той с необичайно чувство за безсилие, — къде могат да бъдат намерени ултра посветените на Мария, Божията майка, според вас?

— Предполагам сред членовете на Римокатолическите Мариински движения и общества.

— Много добре, брат Малони — каза Джеймс с нотка на сарказъм, държейки се така, сякаш преподаваше катехизис на неделен прогимназиален клас. — Започнете с пукването на утрото, искам да телефонирате на тези институции и да поговорите с техните абати, игуменки или епископи, като ги уведомите, че съм призовал архиепископската епархия да намери правилния човек. Дайте им да разберат, че става дума за нещо сериозно, както и че въпросният човек ще работи седмица или повече директно под мое ръководство по мисия от изключително висока важност, свързана с Дева Мария и Църквата като цяло. И дайте ясно да се разбере, че това не е награда за миналите усилия на един или друг. Става въпрос за нещо тук и сега. Не търся стар, изтъкнат учен мариевед. Всъщност трябва ми млад човек, изпълнен с младежка ревност, който е способен да разпали у другите същата страст и ревност. Разбрахте ли ме дотук?

Двамата — брат Малони и брат Карлин бързо кимнаха. Те никога досега не бяха виждали обикновено сдържания си шеф толкова разпален.

— Аз самият бих участвал, но трябва да изнеса литургия на сутринта с проповед, която тепърва трябва да нахвърлям. Искрено вярвам, че вие двамата няма да ме провалите. Когато се върна в резиденцията по пладне, искам да ме чака поне един, а най-добре няколко кандидата за интервю. Как ще ги доведете не ме интересува, нито пък на каква цена. При положение че времето е добро, може да е необходим хеликоптер. Отново ви питам: разбирате ли напълно задачата?

— Всъщност не ни казахте какво точно ще прави този човек — обади се брат Малони, — а специално подчертахте какво вие няма да правите. Ясно ми е, че ще ни бъдат задавани въпроси от игумените, игуменките и епископите. Какво точно да отговорим?

— Отговорете, че съм преценил, че никой — освен, разбира се избраният човек — не бива да знае за проблема.

— Много добре — каза брат Малони като стана и загърна по-стегнато робата около костеливото си тяло.

Брат Карлин също се изправи.

— Това е всичко — каза Джеймс. — Моля се да успеете.

— Благодаря, Ваше Високопреосвещенство. — Брат Малони леко се поклони, преди да последва брат Карлин, който излизаше от вратата.

Когато двамата секретари се заизкачваха нагоре по стълбището от втория към третия етаж, брат Карлин, който водеше, извика надолу към брат Малони:

— Това сигурно е най-странната задача, която съм получавал след идването си тук преди пет години.

— Предполагам, че е така — съгласи се брат Малони.

Когато стигнаха до площадката към четвъртия етаж, брат Карлин се поколеба и изчака колегата си.

— Как ще получиш телефонните номера на тези Мариински общества?

— Има много начини, особено сега, с Интернет. Освен това кардиналът беше напълно ясен, че иска особено краен индивид. Което ни насочва веднага към най-крайните организации. Може би, ако имаме късмет, с едно телефонно обаждане ще постигнем целта си.

— Знаеш ли коя е най-фанатичната организация?

— Мисля, че да — отвърна брат Малони. — Един приятел на семейството ми се свърза с мен преди няколко години, опитваше се да получи обратно детето си от една институция, наречена „Братството на робите на Мария“. Никога не бях чувал за такава организация, но тя не е далече, буквално в планината Катскил, въпреки че образно погледнато е на друга планета. Явно това е модерно възстановяване на фанатичното европейско Мариинско общество от седемнайсети век, някои от практиките на което папа Климент X обявява за незаконни.

— И таз хубава — поклати глава брат Карлин. — Какви практики?

— Използването на вериги и други инструменти за изкупление на човешките грехове.

— Мили боже. Успя ли да измъкнеш детето?

— Не. Многократни телефонни разговори, дори едно посещение — и нищо! Момчето явно харесваше мястото, като че ли точно от това е имало нужда. Не знам обаче дали още е там, или не. Не съм се чувал със семейството му, тъй като бяха разочаровани от безплодните ми усилия.

— Пазиш ли още телефонните номера?

— Да. Ще се обадя. Разбира се, ако кардиналът знаеше за съществуването на такова общество и го посетеше, сигурно щеше да го закрие.

— Каква ирония, особено ако намерим някой, който удовлетворява изискванията на кардинала.