Робин Кук
Интервенция (16)

Шестнадесета глава

11:30 преди обяд, 5 декември 2008 г.

Ню Йорк Сити

— Д-р Джак Степълтън, предполагам! — Ясният мелодичен тенор долетя в слушалката като полъх свеж въздух. Стори му се някак познат и мозъкът му отчаяно започна да претърсва купчината от спомени.

Известно време Джак не отговори. Вслушвайки се по-напрегнато, той долови леко хриптене. От другата страна на линията още имаше някой, но не говореше. Измина почти минута, преди Джак да произнесе:

— Ще прекъсна, освен ако не ми кажете кой сте.

— Обажда се един от най-старите ти и близки приятели…

Гласът отново му прозвуча познато, но той не можа да се сети на кого е.

— Тъй като никога не съм имал кой знае колко приятели, би трябвало да ми е лесно да отгатна, но не мога. Ще трябва да ми подадете още нещо.

— Бях най-красивият, най-високият, най-умният, най-атлетичният и най-популярният от Тримата мускетари!

— Бих се учудил, ако вече не си — отвърна Джак. — Джеймс О’Рурк. Макар че мога да ти призная останалите по-малко важни качества, ще трябва да възразя на това, че си бил най-високият.

Джеймс пусна познатия си смях, който стържеше нервите на Джак като шкурка, точно както когато се запознаха в колежа „Амхърст“ през есента на 1973 година.

— В момента, в който чух гласа ти, знаеш ли какво си представих? — каза Джеймс и отново се изкиска.

— Нямам идея.

— Представих си как излизаш от „Лора Скейлс хаус“ в колежа „Смит“, понесъл скулптурния бюст на Лора Скейлс. Беше се зачервил като рак. Както и аз, впрочем.

— Стана така, защото Моли ме предизвика — побърза да се оправдае Джак.

— Помня — съгласи се Джеймс. — И го направи посред бял ден.

— Върнах го следващия месец с гръмки фанфари — добави Джак. — Нямаше никакви поражения по него.

— Спомням си. И аз бях там.

— И ще е малко трудно точно ти да ме обвиняваш — каза Джак. — Ами ти, когато изнесе клубния стол от „Дикинсън хаус“ в колежа „Маунт Холиоук“, защото беше бесен на… как й беше името?

— Вирджиния Соренсон. Красивата, сладка Вирджиния Соренсон! Каква кукличка! — каза Джеймс с носталгична нотка в гласа.

— Чувал ли си я след…

— След като отидох в семинарията?

— Да.

— А аз не съм. Тя беше наистина сладка, но не и толерантна.

— Мога да я разбера, като се има предвид що за трудни хора сте вие, духовниците. Съжаляваш ли за избора си?

Джеймс прочисти гърлото си.

— Трудността да можеш да направиш избор е източник както на радост, така и на тъга, което бих предпочел да обсъждаме на чаша вино и запален огън в камината. Имам местенце на едно езеро на север от Ню Джърси, където ми се иска да те поканя заедно със съпругата ти някой уикенд.

— Може и да се уреди — каза Джак неопределено. Поканата изглеждаше изненадваща, при положение че не беше чул и звук от Джеймс, след като завършиха колежа през 1977 година. Разбира се, вина имаше и Джак, тъй като също не се бе опитал да се свърже с Джеймс. Макар да бяха добри приятели в колежа, областите, в които се бяха насочила за магистратура и докторат, бяха съвършено различни. С последния от Тримата мускетари положението беше по-различно. Джак беше очарован от интереса на Шон Дотри към близкоизточната археология и двамата се чуваха редовно почти до смъртта на първата съпруга и деца на Джак. След трагедията Джак прекъсна връзка с всички, дори със семейството си.

Сякаш прочел мислите му, Джеймс каза:

— Трябва да се извиня, че не те потърсих, след като се пренесе в Ню Йорк. Чух, че си тук, че работиш в Патологическия. Все се канех да ти звънна, да се съберем и да си спомним старите години. Когато отива в колеж, явно никой не осъзнава какво приятно преживяване е. По онова време, което изглеждаше толкова трескаво и възбудено, с всичките безброй изпити, които те притискат. И когато някой се опита да ти каже колко специално място е колежът, докато си в него, си казваш: „О, да бе! Щом това е най-хубавото, аз съм в сериозна беда!“.

Беше ред на Джак да се разсмее.

— Толкова си прав. Същото е и с медицинското училище. Спомням си как старият ни семеен лекар ми казваше, че медицинското училище ще е емоционалната кулминация на професионалната ми кариера. Навремето си мислех, че е луд, но излезе, че е бил прав.

Настъпи кратка пауза, докато двамата стари приятели си припомняха мълчаливо. Но след това тонът на Джеймс рязко се промени, когато наруши тишината.

— Предполагам, че би искал да знаеш защо така внезапно съм решил да те потърся?

— Мина ми през ума — призна Джак, опитвайки се да звучи незаинтересовано. Гласът на Джеймс беше станал определено сериозен, почти мрачен.

— Истината е, че се нуждая отчаяно от помощта ти, и се моля да се отзовеш на молбата ми.

— Слушам те — каза Джак предпазливо. Имаше време, когато изслушването на проблемите на другите хора възкресяваше неговите собствени. Колкото и да му се искаше да избегне това, все пак усети, че го гложди някакво любопитство. Не можеше да повярва, че той, непоклатим агностик, би могъл да помогне с нещо на архиепископа на Ню Йорк Сити и, както се говореше — един от най-влиятелните лидери в света.

— Става въпрос за нашия общ приятел Шон Дотри — добави Джеймс.

— Да не би пак наскоро да сте играли карти? — попита Джак, опитвайки се да се пошегува. В колежа Джеймс и Шон играеха покер поне веднъж седмично и влизаха в разгорещени спорове за това кой колко дължи на другия. Няколко пъти Джак трябваше да се намесва и да разговаря по отделно с двамата.

— Проблемът е от изключителна важност — каза Джеймс. — Бих предпочел да не го омаловажаваш.

— Извини ме, отче. — Джак осъзна, че Джеймс е повече от сериозен. Опитвайки се да освежи внезапния обрат в тона на разговора, той добави: — Трябва ли да те наричам „отче“, отче?

— Титлата ми е „Ваше Високопреосвещенство“ — спокойно поясни Джеймс. — Но можеш да ме наричаш Джеймс, както бих предпочитал.

— Радвам се. Като се има предвид, че се познаваме от колежа, би ми било малко трудно да те титулувам с „Ваше Високопреосвещенство“. Звучи ми прекалено много като грубо анатомично твърдение.

— Не си се променил, а? — каза Джеймс дружелюбно.

— За съжаление, се промених. Имам чувството, че живея втори живот, напълно отделен от първия. Но да не влизаме в подробности, поне засега. Може би когато ми се обадиш след още трийсет години, ще съм готов да говоря за това.

— Толкова време ли мина? — каза Джеймс с нотка на съжаление.

— Всъщност, трийсет и една години, за да сме по-точни; просто ги закръглих. Но не те обвинявам. И аз съм толкова виновен, колкото и ти.

— Е, това е нещо, което може да се поправи. В края на краищата живеем и работим в един и същ град.

— Така е — съгласи се Джак. Джак беше от онези хора, които се въздържат от импулсивни социални ангажименти. Имайки предвид колко отдавна не са се виждали и в колко различни посоки бяха поели кариерите им, той не знаеше дали иска да поднови приятелство, което изглеждаше като от друг живот.

— Това, което искам да предложа — продължи Джеймс, — е да се срещнем колкото е възможно по-скоро. Знам, че е без предупреждение, но защо не помислиш дали не можеш да дойдеш в резиденцията за един бърз обяд?

— Днес? — попита силно изненадан Джак.

— Да, днес. Този проблем ми се стовари изневиделица и нямам много време да се справя с него. Ето защо те моля за помощ.

— Ами — започна Джак, — наистина е много внезапно, а аз бях поканен да обядвам с кралицата, но ще й звънна и ще й кажа, че трябва да го отложим, тъй като Католическата църква се нуждае от намесата ми.

— Що се касае до преценките ти, моля те да ги запазиш за себе си. Не си се променил ни на йота. Но ти благодаря, че се съгласи да дойдеш. Както и за непочтителното чувство за хумор. Може би ще е добре за мен да се поразвеселя малко, но съм загрижен.

— Да не е свързано по някакъв начин със здравето на Шон? — попита Джак. Това беше главното, за което се притесняваше: някой здравен проблем като рак, например, който би бил прекалено близко до неговите собствени проблеми.

— Не, не със здравето, а с душата му. Знаеш колко твърдоглав може да е.

Джак се почеса по главата. Спомняйки си сексуалната разпуснатост на Шон в колежа, си помисли, че душата му е била изложена на опасност още от времето на пубертета, което не се връзваше с въпроса защо беше това пришпорване за среща днес.

— Можеш ли да бъдеш малко по-конкретен? — попита той.

— По-скоро не — каза Джеймс. — Иска ми се да обсъдим въпроса на четири очи. Кога да те очаквам?

Джак погледна часовника си. До обяд оставаха десет минути.

— Ако тръгна сега, ще съм там за петнайсет или двайсет минути.

— Чудесно. Имам официална среща с кмета в два следобед, на която трябва да присъствам. Очаквам те, Джак.

— Аз също — каза Джак и затвори телефона.

Имаше нещо странно в молбата на Джеймс. Напомняше на обаждане от президента, който ти казва да отидеш във Вашингтон незабавно: страната ти се нуждае от теб. Джак се разсмя гласно, взе коженото си яке и тръгна надолу към сутерена.

Докато отключваше велосипеда си изведнъж осъзна, че някой е застанал зад него. Той се обърна и се оказа точно срещу подобното на булдог лице на шефа Бингам. Както обикновено, изражението му беше мрачно, с капчици пот, избили по челото.

— Джак — започна Бингам. — Исках да ти кажа отново колко съжаляваме аз и Калвин за сина ти. Ние самите имаме деца и можем да си представим колко ти е трудно. Не забравяй, че ако има нещо, което можем да направим, винаги сме насреща.

— Благодаря, шефе.

— Тръгваш ли си?

— Не, просто слизам от време на време да отключа и заключа колелото си.

— Все се майтапиш! — каза Бингам. Тъй като вече добре познаваше Джак, не се обиждаше така, както навремето, когато Джак започна работа в Патологическия. — Предполагам не си се уговорил да обядваш с някой приятел — мануален лечител.

— Предположението ви е напълно уместно — каза Джак. — Няма да се срещна нито със специалист по акупунктура, нито с хомеопат, нито с билкар. Ще обядвам с един божи лечител. Архиепископът на Ню Йорк току-що ми звънна и ме помоли да обядвам с него.

Бингам избухна в смях.

— Не мога да не ти го призная. Отговорите ти са находчиви. Както и да е, карай внимателно, а ако трябва да съм честен — бих искал да не се движиш с велосипед. Винаги се ужасявам, че някой път може да те внесат тук с краката напред. — Като продължаваше да се усмихва, Бингам се обърна и тръгна към вътрешността на Центъра по патология.

Джак се насочи към Медисън, свежият въздух го ободри. След петнайсет минути стигна до ъгъла на Петдесет и първа улица.

Резиденцията на архиепископа се открояваше на фона на съседните модерни небостъргачи — скромна, по-скоро строга триетажна каменна къща, покрита с плочи. Прозорците на долните етажи бяха с тежки каменни решетки. Единственият признак на живот беше белгийската дантела, която се показваше зад няколко от зарешетените прозорци.

Като заключи колелото си заедно с каската, Джак изкачи гранитното стълбище и дръпна блестящата месингова камбанка. Не чака дълго. Заключалката изтрака и тежката врата се отвори навътре, разкривайки висок, слаб, червенокос свещеник, най-отличителната част върху лицето на който беше подобният на брадавица нос. Мъжът беше облечен в черен костюм и твърдо колосана старомодна бяла свещеническа яка.

— Д-р Степълтън? — попита свещеникът.

— Да, същият — каза Джак небрежно.

— Името ми е отец Малони — произнесе свещеникът, отстъпвайки встрани.

Джак влезе. Усети някаква враждебност в обкръжението. Отец Малони затвори вратата след него и каза:

— Ще ви придружа до частния кабинет на Негово Високопреосвещенство. — Той тръгна, принуждавайки Джак да тича няколко стъпки, за да го настигне.

Звуците от натоварения трафик на Медисън авеню бяха изчезнали зад тежката входна врата. Единственото, което Джак чуваше, освен тиктакането на стария часовник, бяха стъпките им по силно излъскания дъбов под.

Отец Малони спря пред една затворена врата. Когато Джак застана до него, свещеникът я отвори и отстъпи, за да позволи на Джак да влезе.

— Негово Високопреосвещенство ще ви приеме веднага — обяви той и затвори тихо вратата.

Джак огледа спартански обзаведената стая, която миришеше на почистващ препарат и восък за под. Единствената украса до един малък кръст, закачен на стената над античен молитвен стол, бяха няколко рамкирани официални снимки на папата. Освен молитвения стол, мебелировката беше ограничена до малка кожена кушетка, подходящ кожен стол, малка масичка с лампа и малко дамско писалище с дървен стол с права облегалка.

Джак прекоси лъскавия дървен под, шляпайки шумно с подметки. Седна на кушетката без да се обляга, чувствайки се съвсем не на място. Не беше религиозен, както и родителите му — начални учители — не бяха. Когато порасна и беше принуден да се замисли по въпроса, реши, че е агностик^[1], поне до трагедията, която го бе сполетяла и оставила без семейство. От тогава се бе отказал от удобната идея, че има Бог. Не вярваше, че един обичащ Бог би позволил обичната му съпруга и скъпите му дъщери да загинат така.

Внезапно вратата се отвори със замах. Джак скочи на крака. В стаята влезе в цялото си величие Негово Високопреосвещенство кардинал Джеймс О’Рурк. За миг двамата мъже останаха да се гледат един друг, възкресявайки отминалите младежки спомени. Макар Джак да откриваше стария си приятел в кардиналското лице, останалото във външността му го изненада. Не си го спомняше толкова дребен, какъвто изглеждаше сега. Косата му беше по-къса и не толкова крещящо червена. Дрехите бяха, разбира се, тези, които променяха най-много. Джак си помисли, че Джеймс прилича на ренесансов принц. Върху черните панталони и бяла риза носеше черно свещеническо расо, подсилено с яркочервени ширити и копчета. Над расото имаше отворена алена пелерина. Върху главата — кепе в кардиналско червено. Кръстът му беше пристегнат с широк червен колан, а от врата му висеше украсен със скъпоценни камъни сребърен кръст.

Двамата мъже протегнаха ръце и се прегърнаха. След това отстъпиха назад.

— Изглеждаш страхотно — каза Джеймс. — Имаш вид на човек, който може да пробяга маратон в момента. Не мисля, че съм в състояние да взема на бегом дължината на катедралата, ако трябва да го направя.

— Прекалено си любезен — каза Джак, спускайки поглед към деликатното лице на Джеймс с меки, напръскани с лунички бузи, и приятно закръглени черти. Острите му искрящи очи говореха друго, което се връзваше много повече с онова, което Джак знаеше за стария си приятел, който сега бе могъщ, амбициозен прелат. Очите му отразяваха прозорливост и огромен интелект, за които Джак винаги му беше завиждал.

— Наистина — продължи Джеймс. — Изглеждаш на половината от годините, на които си.

— О, стига — усмихна се Джак. Внезапно си спомни колко умел бе Джеймс в ласкателствата, черта, която винаги се оказваше от полза. В колежа нямаше човек, който да не го обича, благодарение на способността му да развлича другите. — Я се виж — каза Джак, опитвайки се да върне комплимента. — Приличаш на ренесансов принц.

— Малко пълничък ренесансов принц, който тренира само на масата в трапезарията.

— Помисли само — продължи Джак, игнорирайки коментара му. — Ти си кардинал, един от най-влиятелните хора в Църквата.

— Глупости — изсумтя Джеймс и махна с ръка, сякаш Джак се шегуваше. — Аз съм само един енорийски свещеник, който се грижи за паството си. Господ Бог ме е поставил на длъжност, която далеч ме превъзхожда. Разбира се, не мога да оспорвам божиите решения; правя най-доброто, на което съм способен… Но стига толкова. Можем да си поговорим повече по време на обяда. Първо искам да ти покажа нещо.

Джеймс излезе от кабинета и поведе по дълъг коридор; минаха покрай официална трапезария, където имаше два комплекта прибори на маса за дванайсет души и влязоха в голяма кухня с модерни уреди, но облицована със старомодни плотове и мивки. На една от мивките стоеше жена и миеше маруля. Беше едра, с десетина сантиметра по-висока от Джеймс, със събрана в строг кок черна коса. Джеймс я представи като госпожа Щайнбренер, икономката, и абсолютният властелин на резиденцията. Отговорът й беше да прогони Джеймс от това, което тя нарече своя кухня, и да се разгневи, когато той си открадна парче морков от грижливо аранжираното плато зеленчуци.

— Това е обядът ви — смъмри го тя с тежък германски акцент и го плесна по ръката.

Преструвайки се на уплашен, Джеймс направи знак на Джак да го последва надолу по стъпалата на избата.

— Прави се на Брунхилда — обясни Джеймс, — но е същинско агънце. Не бих могъл да се оправя без нея. Тя приготвя всичката храна, освен за големи партита, поддържа мястото безупречно и държи всички, включително и мен, на линия. Така, а сега къде беше ключът за лампата?

Бяха стигнали до бетонното мазе, което беше разделено на стаи от грубо, боядисано в бяло дърво. Джеймс натисна ключа, разкривайки централен коридор, от двете страни на който се редяха заключени с катинари врати.

— Аз наистина оценявам това, че се съгласи да дойдеш — каза Джеймс и спря пред една от вратите. Извади ключ и отключи катинара. Вратата изскърца на пантите и се отвори навън. Той затърси с ръка опипом по стената за ключа, преди да пристъпи в помещението, и направи знак на Джак да го последва.

Беше правоъгълна стая, приблизително шест на десет метра, с таван, висок почти четири метра. Отсрещната стена беше направена от голи, грубо одялани гранитни блокове. По стените се спускаха полици, с грижливо подредени върху тях етикирани картонени кутии. В дъното на стаята стоеше пожълтял дървен кош, чиито метални ленти бяха отрязани, но все още си бяха на местата. Като отново махна на Джак да го последва, Джеймс тръгна към коша и огъна отрязаните ленти, за да отвори капака.

— Това е, което постави дилемата — каза Джеймс. После въздъхна. — Забележи, че е адресирано до мен. Забележи също така, че аз съм предполагаемият подател, както и това, че това нещо тук съдържа лични вещи.

— Шон ли ти го е изпратил?

— Той, наистина, умникът му с умник. Освен това ми телефонира, за да ме предупреди, че колетът пътува към мен. Каза, че било изненада, а знае, че обичам изненадите. Всъщност, накара ме да си помисля, че е нещо за предстоящия ми рожден ден, което — вече разбрах — не е така, но е изненада, която излезе далеч по-голяма, отколкото съм можел да си представя.

— О, да. — Лицето на Джак се разведри. — Рожденият ти ден наближава. Всъщност е утре, на шести декември, нали?

— Не ми е подарявал нищо от не знам кога — игнорира Джеймс въпроса му. — Защо си позволих да повярвам, че тази година ще е различно, наистина не знам. Но тъй като Шон е както библейски учен, така и археолог, помислих, че може да е някаква раннохристиянска реликва. Наивник.

— А то е? — вдигна вежди Джак.

— Нека довърша — спря го Джеймс. — Искам да разбереш защо съм в такава трудна ситуация.

Джак кимна, любопитството му се увеличи. Кошът може би съдържаше някаква антика. Нещо необичайно, ако се съдеше по реакцията на Джеймс.

— Изпраща ми този кош от Ватикана, като казва, че съдържа мои лични вещи, което означава, че няма да бъде спрян от митницата както в Италия, така и в Ню Йорк. Пристигна снощи с въздушен превоз, доставиха го директно от летището. Тъй като си мислех, че става дума за подарък за рождения ми ден, сложих го тук заедно с останалите си лични вещи. Както обеща, Шон дойде вчера направо от летището, малко след като кошът бе пристигнал. Беше в много странно настроение, някак напрегнат, но и развълнуван. Нямаше търпение да отвори колета, както и аз, впрочем, за да види дали съдържанието е невредимо. Така че слязохме двамата долу, срязахме металните ленти и отвинтихме капака на коша. Първото, което се показа бяха парчета стиропорена пяна, тъй като предметът беше изключително внимателно опакован. Когато махнахме и последното парче, както ще направя сега, ето какво видяхме. — Джеймс пъхна пръстите си между грапавото дърво и опаковъчния материал и махна последния.

Джак се наведе напред. Светлината в сутерена не беше добра, но все пак можеше да види потъмнял правоъгълен камък с гладка повърхност, с издълбани по нея драскулки. Не беше впечатлен. Беше очаквал нещо, което да хваща окото, като позлатена купа или статуя, или може би тежка златна урна.

— Какво е това? — попита той.

— Костница. Някъде от времето на Христос, плюс-минус стотина години, юдейските погребални практики в Палестина включвали слагането на трупа в пещерообразна гробница за година или повече, за да се даде възможност на тялото да изгние. След това семейството се връщало, събирало костите и ги слагало в кутия от варовик с различни размери и декорация, в зависимост от това колко богато било семейството. Кутията се нарича костница.

— Нямаше ли един спор напоследък за костница, за която се твърдеше, че е имала следния надпис: „Яков, син на Йосиф, брат на Исус“.

— Точно така. Всъщност, напоследък бяха открити костници с надписи, твърдящи, че съдържат мощите на Исус Христос и най-близките членове на семейството му. Разбира се, доказа се, че целият досаден инцидент е чиста измама от безскрупулни фалшификатори. През последните двайсет години са намерени хиляди костници от първи век в резултат на строителния бум в Ерусалим. Няма начин да не намериш нещо, когато копаеш в този град. Убеден съм, че тази тук ще се окаже пак някой фалшификат, както и останките, намиращи се вътре.

— Чии останки се предполага, че се намират в нея? — попита Джак любопитно.

— На Света Мария, Божията майка, най-святата личност след Исус, стъпвала по тази земя — каза Джеймс.

В продължение на цяла минута Джеймс и Джак се гледаха. Разочарованието на Джак по отношение на съдържанието на урната пролича. Не го интересуваше някаква кутия с кости; някакво съкровище би го привлякло повече от какъвто и да е исторически предмет.

— Добре — каза най-накрая той. Откъсна поглед от очите на приятеля си и го насочи отново към капака на костницата. Беше очаквал Джеймс да продължи, но той бе твърде смутен, за да говори. — Трябва да съм пропуснал нещо. Щом има много костници и много фалшификатори, какъвто изглежда е и този случай, какъв е проблемът?

Поклати глава и направи знак на Джак да го последва.

Когато минаха през кухнята, госпожа Щайнбренер хвърли поглед на Негово Високопреосвещенство и мигновено прецени емоционалното му състояние. Макар да не каза нищо, очите й се стрелнаха неприязнено към Джак. Явно предположи, че той е източникът за неприятностите на шефа й.

Джеймс седна на челното място на масата и посочи на Джак да седне до него отдясно. Между тях бе сложено плато със зеленчуци. Мига, в който се настаниха на масата, госпожа Щайнбренер се появи с голям супник в ръцете. Докато им сипваше супата, отлична крем супа от сини домати, очите на Джак бяха фокусирани върху купичката му.

Икономката свърши работата си и затвори въртящата се врата към кухнята зад себе си.

— Извини ме за поведението ми — каза той.

— Всичко е наред — побърза да го успокои Джак.

— Не, не е. Не и пред гост, и особено пред добър приятел, когото моля за сериозна услуга.

— Не съм съгласен — каза Джак. — Видях, че каквото и да е то, е изключително важно за теб.

— Съжалявам само, че не разполагам с много време, както ти споменах по-рано, но трябва да бъда в имението „Грейси“ в два часа.

Джак вдигна най-тежката сребърна лъжица за супа, която някога бе имал възможността да използва, и сръбна. Беше върховна.

— Тя е добра готвачка. Не е най-приятната личност, но определено е добра готвачка.

Джак кимна, доволен, че Джеймс се е съвзел след емоционалния си изблик.

— Както казах, сигурен съм, че костницата долу ще се окаже просто поредният фалшификат, за съжаление. Казвам „за съжаление“, защото преди да се докаже, че е фалшификат, тя може да причини много вреди на Църквата, на последователите й, и на мен лично. Проблемът е, че няма да е лесно да се докаже, че става дума за фалшификат, и може в края на краищата да се превърне във въпрос на вяра.

Джак мълчаливо се съгласи, че в науката доказателство, което разчита на вярата трудно може да мине изобщо за доказателство. Всъщност, то беше оксиморон.

— Най-големият проблем, с който се сблъскваме, е, че костницата е открита от един от най-уважаваните археолози в света.

— Имаш предвид Шон?

— Да, имам предвид Шон. След като отворихме коша и погледнахме под капака на костницата, Шон изтъкна две неща. Сред всичките тези драскулки отгоре има дата и име. Датата е с римски числа и е 815 AUC, което по Грегорианския календар прави 62 години след Христа.

— Какво, по дяволите, е AUC? — попита Джак, след което се сконфузи. — Извини ме за френския ми.

— Спомням си, че френският ти, както го наричаш, беше значително по-колоритен в колежа. Не е необходимо да се извиняваш, сега съм по-имунизиран срещу него, отколкото бях тогава. А пък AUC ще рече „ab urbe condita“, отнасящо се до предполагаемата дата на основаването на Рим. С други думи се отнася до дата, напълно уместна за такава находка. А когато датата се комбинира с името, става наистина обезпокояващо — името Мириам, написано с арамейски букви, което преведено на английски е Мария.

— Значи Шон е убеден, че костницата съдържа костите на Дева Мария, майката на Исус?

— Точно така. Шон е изключително надежден свидетел и може да докаже, че тази костница не е виждала бял свят от времената, когато е била заровена преди почти две хиляди години. Намерил я е близо до гробницата на Свети Петър. Нещо повече, костницата е била запечатана. Всички останали костници до този момент, за които знам, не са били запечатани.

— Името Мария не е ли било често срещано по онова време? Защо трябва да вярваме, че става въпрос за онази Мария, която е майка на Исус?

— Защото Шон е открил автентично писмо от втори век, което твърди, че костницата съдържа мощите на Исусовата майка. Тъкмо това писмо го е отвело до тях.

Джак вдигна вежди.

— Ясно. Ами писмото? Възможно ли е да е фалшификат?

— Макар и да е до известна степен тавтология, намирането на костницата на мястото, за което се казва в писмото, доказва неговата автентичност и обратното. И двете неща са такива изключителни находки, че самият този факт ще убеди хората, че тленните останки в костницата са на Светата майка.

Джак се замисли, докато вземаше сребърните щипки, за да си сложи от сервираните сурови зеленчуци. Разбираше какво има предвид Джеймс. След това обаче му хрумна друга идея.

— Ти видя ли писмото?

— Да. Вчера.

— Кой го е написал?

— Епископът на Антиох, казвал се е Сатурний.

— Никога не съм чувал за такъв.

— Известна фигура е, не много добре позната, но действително е съществувал.

— До кого е било адресирано?

— До друг епископ, на Александрия. Басилидис.

— И за него не съм чувал.

— А чувал ли си нещо за гностицизма?

— Не мога да отговоря положително. Това не е от темите, които често се обсъждат в моргата.

— Сигурен съм, че е така — засмя се Джеймс. — Гностицизмът е бил сериозна ерес в ранната Християнската църква, а Басилидис е бил от лидерите й.

— Възможно ли е Сатурний да е имал някаква причина да лъже Басилидис?

— Умна идея — каза Джеймс, — но за съжаление не.

— Сатурний поема ли отговорността за заравянето на костницата?

— Съвсем определено.

— А съобщава ли откъде има мощите, или кой му ги е дал?

— Да. И ти си достатъчно умен, за да се сетиш кое според мен е най-слабото звено във веригата, тъй да се каже. Чувал ли си за Симон Магьосника?

— И тук ме хвана. Никога не съм го чувал.

— Той е архизлодеят от Новия завет в Библията, истински негодник, който се опитал да купи лечителската сила на Свети Петър. От него идва думата „симония“.

Джак се усмихна вътрешно, когато осъзна, че Исус Христос е най-известният практикуващ алтернативна медицина, а Свети Петър е вторият.

— Симон Магьосника също е смятан за един от най-ранните гностици — продължи Джеймс. — А Сатурний, който бил много по-млад, работел при него, помагайки му в неговата магия. И за да се докаже дали костите в гробницата са на Светата майка, каквито те определено не са, трябва изцяло да се уповаваме на Симон Мага, може би най-прочутият ненадежден свидетел изобщо.

— Има и друг начин — прекъсна го Джак. — Един особено недвусмислен начин.

— Който е? — попита Джеймс нетърпеливо.

— Дай на някой антрополог да изследва костите, ако това са кости, за да се увериш, че са човешки. Ако излязат такива, после трябва да се изясни дали са на жена; в случай че са на жена, следва да се разбере дали жената е раждала, или не. Ние знаем, че Мария е имала най-малко едно дете.

— И антропологът може да каже всички тези неща?

— Със сигурност, поне първите две: дали костите са човешки, или не, и дали са на жена. Малко по-трудно е да се определи дали жената е раждала многократно, но не е невъзможно.

— Забележително — каза Джеймс. — Особено идеята, че костите може да са на мъж. Ако случаят е такъв, ще бъде сложен край на кошмара.

— Виждал ли си костите? — попита Джак.

— Не. Шон и съпругата му се интересуваха само дали костницата не е била счупена по време на превозването. Не искаха да я отварят, тъй като е запечатана с восък. Двамата се тревожат за състоянието на съдържанието й след две хиляди години и не искат да го излагат на влиянието на въздуха и влагата, без да са осигурили необходимата среда. Познаваш ли съпругата на Шон?

— Може би — каза Джак. — Последния път, когато го видях, беше преди две години, а имайки предвид скоростта, с която сменя жените, не знам дали информацията ми е валидна. За четиринайсет години, откакто съм в града, съм виждал Шон само два пъти. Знам, че за това време се е женил и развеждал най-малко два пъти.

— Пълно безсрамие — отбеляза Джеймс. — Но съвсем в стила му. Помниш ли колко гаджета имаше в колежа?

— Да, наистина — кимна Джак. — Спомням си един уикенд, когато цъфнаха две на вратата. Едната трябваше да е за петък вечерта, а другата за събота, но съботната по грешка си е мислила, че е за целия уикенд. За щастие можах да му помогна. Поканих едната в моята стая и се забавлявахме доста добре.

— Сегашната му съпруга се казва Сана.

— О, да — каза Джак, спомняйки си. — Запознах се с нея. Беше срамежлива и сдържана. Държеше го непрекъснато за ръката и го гледаше в очите. Беше малко смущаващо.

— Променила се е. Тя е молекулярен биолог, доста известен в областта си, впрочем. Сега се занимава с изследвания в Колумбийския университет. Мисля, че тя наистина разцъфна, след като се запознаха. Имам чувството, че бракът им няма да трае дълго, като се има предвид предпочитанието на Шон към хрисими, кротки жени, които го обожават. В социално отношение той никога няма да е удовлетворен. Не съм експерт, но не мисля, че е способен на вярност.

— Може би — каза Джак. Той никога не бе уважавал отношението на Шон към жените, но никога не го бе коментирал. И това вечно беше предмет на спор между Джеймс и Шон.

— Какви са отношенията ти с Шон? — попита Джеймс.

Джак сви рамене.

— Както ти споменах, виждал съм го само два пъти, откакто се преместих в Ню Йорк. Беше достатъчно мил да ме покани у тях на вечеря и двата пъти. Предполагам, че би трябвало да му върна жеста, но по онова време живеех доста отшелнически.

— Ти ми намекна нещо за това по телефона — каза Джеймс. — Ще ми обясниш ли?

— Не. Може би някой друг път. — Джак се опитваше да избягва да мисли за първото си семейство… както и за второто. — Защо не ми кажеш с какво мога да ти помогна? Предполагам, че е нещо, свързано с урната на долния етаж.

Джеймс си пое дълбоко въздух да се успокои.

— Прав си, разбира се — започна той. — Наистина е свързано с онази урна. Какво мислиш би станало, ако значителен процент хора повярват, че костницата долу всъщност съдържа тленните останки на Мария, Божията майка?

— Мисля, че това ще обърка мнозина — каза Джак.

— Това е много по-дипломатично, отколкото съм очаквал.

— И по-малко саркастично, отколкото се държа напоследък.

— Има ли нещо общо с факта, че съм кардинал?

— Явно — сви рамене Джак.

— Съжалявам, че се чувстваш по такъв начин. Старите приятели трябва да бъдат себе си.

— Може би, ако подобни срещи са обичайни. Засега защо просто не ми кажеш какво според теб е станало?

— Това ще е истинска катастрофа за църквата, и то в най-неподходящия момент. Още не сме се съвзели от щетите, причинени от скандала. Това беше истинска трагедия за замесените в случая хора, както и за самата църква. А като се добави и вярата, че Дева Мария не е била приета в рая телом и духом, както е било обявено ex cathedra^[2] от папа Пий XII с неговия „Божествен манифест“ през 1950 г. Това провъзгласяване е било единственият смисъл на официалната декларация за папската непогрешимост, декларирана от Първия човек на Ватикана на 18 юли 1870 г. Твърдението на Шон, че е открил мощите на Божията майка би застрашило сериозно и би подкопало авторитета на църквата. Би било чиста катастрофа.

— Ще си го отбележа — каза Джак, виждайки как лицето на Джеймс се зачервява все повече и повече.

— Говоря съвсем сериозно — натърти Джеймс, боейки се, че Джак не е схванал посланието. — Като пряк религиозен потомък на самия Свети Петър, когато папата говори ех cathedra за вярата или морала, той прави божествено откровение, както Светият Дух в тялото на църквата като sensus fidelium^[3].

— Добре, добре — отстъпи Джак. — Разбирам защо твърдението на Шон, че Мария не се е въздигнала в рая, както църквата е била обявила, може да бъде сериозен удар по католическата вяра.

— Това може да бъде също толкова пагубен удар за онези, които почитат Мария колкото Христос. Нямаш представа какво място заема тя сред последователите на католическата църква, които ще бъдат изоставени на произвола, ако Шон реши да действа, както си е наумил.

— И това разбирам — каза Джак, усещайки, че Джеймс изпада в тих бяс.

— Не мога да позволя това да се случи! — извика кардиналът и удари с длан по масата толкова силно, че чиниите изтракаха. — Не мога да позволя това да се случи както заради църквата, така и заради самия мен!

Джак вдигна вежди. Внезапно видя приятеля си такъв, какъвто беше в колежа, долавяйки, че благотворителността на Джеймс и безпокойството му за костите в сутерена са основани на много повече от благополучието на църквата. Той беше също така ловък политик. Макар Джак да се бе съмнявал в неговите шансове, Джеймс участва в изборите за президент на курса в колежа. Беше подценил Джеймс: с вроден усет за вътрешните нужди на хората, за страховете им и чувствителността им плюс способността да ласкае, Джеймс беше естествен. Той беше освен това целеустремен, прагматичен и хитър. Всички го харесваха и за изумление на Джак и на Шон той наистина спечели изборите. Джак имаше всички причини да вярва, че същите тези негови качества му бяха помогнали да се издигне до високопоставената титла кардинал.

— Друг допълнителен проблем — продължи Джеймс, — е, че умникът Шон ме е стиснал за топките.

Джак трепна, сякаш го бяха ударили през лицето. Такъв език, и то от римокатолически кардинал беше нещо напълно неочаквано. Разбира се, беше го чувал през цялото време, докато учеха в колежа, но…

Видял реакцията му, Джеймс избухна в смях:

— О! Съжалявам! — каза той. После умишлено повтори израза на Джак: — Извини ме за френския ми.

Джак се засмя. Осъзна, че е напъхал в някакво клише стария си приятел, който въпреки външния си вид си беше онзи същият човек, когото познаваше.

— Спокойно — каза той, като продължаваше да се усмихва.

— Нека го кажа по този начин — продължи Джеймс. — Изпращайки костницата от Ватикана с моето име като подател, той е избегнал митницата и се е възползвал от наивността ми, тъй като аз набързо реших, че това е подарък за рождения ми ден. Приемайки този кош и подписвайки се за него, аз — искам или не — ставам съучастник. Би трябвало да откажа пратката, така че тя да се върне обратно във Ватикана. А сега каквато и каша да възникне, ще съм лично замесен, защото благодарение на мен той получи достъп до гробницата на Свети Петър. Така че съм изцяло вътре.

— Защо просто не потърсиш медиите и не признаеш честно, че си нямал представа срещу какво си се подписал?

— Защото белята вече е сторена. Аз съм, както казах, съучастник. Освен това самият Шон би отишъл в медиите, за да ме обвини — мен и църквата — че се опитваме да не позволим този предмет да види бял свят, като каже, че сме му отказали възможността да изследва съдържанието. Ще излезе като конспирация. Не, не мога да го направя! Трябва да позволя на Шон да направи онова, което възнамерява, и което според него ще отнеме месец, ако няма документи, по които да работи, или три, ако костите са придружени от някакви ръкописи. Надявам се да няма. Това би улеснило всичко.

— По принцип слагат ли се документи в костниците? — попита Джак.

— Обикновено не, но според писмото на Сатурний до Басилидис тази костница съдържа единственото познато копие на Евангелие на Симон Магьосника, заедно с костите.

— Ако се съди от онова, което си споменавал за този тип, това трябва да е интересен ръкопис — каза Джак. — Лошите момчета винаги са по-интересни от добрите.

— Ще се наложи да го оспоря.

— Добре, какво се каниш да правиш и каква е моята роля?

— Шон и Сана искат да запазя в тайна находката, докато завършат работата си. А, забравих да спомена, Сана ще се опита да извлече някаква ДНК.

— Предполагам, че е възможно. Биолозите успяха да извлекат ДНК от много по-древния човек от Ледниковата ера, който беше намерен в Алпите през 1991 г. Беше изчислено, че мумията е на повече от пет хиляди години.

— Добре, за да държат техните съответни лаборатории далеч от това, което правят, двамата се нуждаят от някакво работно място, където ще могат да пазят дейността си в тайна. С тази идея съм напълно съгласен. Предложих новия съдебномедицински отдел за ДНК към Центъра по патология. Сетих се за него, тъй като трябваше да отида на официалното му откриване заедно с кмета и още няколко служебни лица. Според теб възможно ли е и можеш ли да го уредиш?

Джак се замисли. Сградата разполагаше с повече пространство, отколкото в момента се нуждаеше, необичайна предвидливост от страна на строителните инженери, занимаващи се с градското планиране. Джак знаеше, че шефът му бе подкрепил други изследователски проекти от Нюйоркския университет и болницата „Белвю“, така че защо не и този? Това биха били добри връзки, което щеше да се хареса на Бингам.

— Мисля, че е възможно — каза той, — и ще говоря с шефа веднага, след като се върна на работа. Това ли е всичко, което искаш да направя?

— Не, бих искал да ми помогнеш да се опитаме да убедим Шон и Сана да се откажат да публикуват работата си. Искам да ги накарам да осъзнаят каква вреда ще се нанесе от интереса към тяхната публикация. Знам, че Шон е добър човек, макар и да е суетен и самодоволен.

Джак поклати глава.

— Ако продължава да е толкова жаден за слава и успех, какъвто си го спомням, това ще е трудно. Да променим мнението му ми се вижда почти невъзможно. Това е такъв тип история, която ще го измъкне от сухите археологически списания и ще го катапултира в „Нюзуик“, „Тайм“ и „Пийпъл“.

— Знам, че ще е трудно, но трябва да го направим. Трябва да опитаме.

Макар Джак да не бе оптимист и да мислеше, че ще ударят на камък при Шон, нямаше представа как ще реагира Сана.

— Има и друго — добави Джеймс. — Независимо дали искаш, или не искаш да помогнеш, се налага да те помоля да пазиш това в пълна тайна. Не бива да го споделяш с никого, дори със съпругата си. В този момент единствените хора, които знаят какво евентуално съдържа костницата, са семейство Дотри, аз и ти. И трябва да си остане така. Даваш ли ми дума?

— Разбира се — каза Джак, макар да знаеше, че ще му е трудно да не сподели с Лори. Това бе наистина очарователна история.

— О, боже — извика Джеймс, когато погледна часовника си. — Трябва да тръгвам веднага.

Те станаха и Джеймс прегърна Джак. Докато отвръщаше на жеста, Джак усети колко е напълнял приятеля му и си обеща да провери здравето му в някой по-подходящ момент. Чуваше хрипливото му дишане, когато си поемаше въздух.

— Е, значи си готов да помогнеш в този във висша степен злополучен епизод? — попита кардиналът, докато протягаше ръка към шапката си, която бе оставил на стола.

— Разбира се, но мога ли все пак да кажа на съпругата ми? Тя е човек, който може да мълчи.

Джеймс спря рязко.

— Категорично не. — Той заби очи в Джак. — Не познавам съпругата ти, макар че се надявам да се запознаем. Но съм сигурен, че има приятелка, на която вярва така, както ти й вярваш на нея. Настоявам да не обелваш и дума пред нея или пред когото и да било. Можеш ли да ми го обещаеш?

— Обещавам ти — отвърна бързо Джак. Той усети, че погледът на Джеймс го пронизва.

— Добре. — Кардиналът се обърна и тръгна да излиза от стаята.

Сякаш по магия брат Малони се появи до камината и подаде на Негово Високопреосвещенство връхната му дреха и купчина телефонни съобщения.

— Скоро ли ще ми се обадиш? — попита Джеймс.

— Ще разговарям с шефа още щом се върна в Патологическия — увери го Джак.

— Отлично! Ето номера на клетъчния ми телефон, както и този на частния ми тук, в резиденцията. — Джеймс подаде на Джак визитната си картичка. — Или ми звънни, или ми изпрати имейл, след като получиш отговора на д-р Бингам. Ще се радвам да говоря директно с него, ако се наложи. — Той хвана Джак за рамото и го стисна емоционално.

Брат Малони се върна с якето на Джак и се поклони леко, когато Джак му благодари.

Миг след това бяха навън. На улицата чакаше блестяща черна лимузина, облечен в ливрея шофьор държеше отворена задната врата. Архиепископът се качи вътре и вратата се затвори след него. После колата се отдалечи и се вля в трафика на града.

През звука на уличното движение се чу затръшването на огромната врата на резиденцията и металното изщракване на месинговата брава. Джак погледна назад. Брат Малони го нямаше. Той върна погледа си към бързо отдалечаващата се лимузина и се запита какво ли е да си архиепископ и да имаш цяло ято помощници, които да изпълняват всяко твое желание. Отпърво му се видя съблазнително, тъй като това би направило живота много по-лесен, но после бързо осъзна, че не би искал да се чувства отговорен за емоционалното и духовно благополучие на милиони хора, тъй като му бе достатъчно трудно и с един.