Робин Кук
Интервенция (2)

Втора глава

12:00 по обяд, понеделник, 1 декември 2008 г.

Кайро, Египет

(5:00 сутринта, Ню Йорк Сити)

Шон Дотри накара египетския шофьор да спре таксито до мавзолея Ал-Гури, гробницата на вожда Мамлук, който беше управлявал Египет до османците в началото на шестнайсетото столетие. За последен път Шон бе идвал тук преди десет години с третата си съпруга. Сега се връщаше с петата, Сана Мартин, радвайки се на посещението значително повече, отколкото на първото. Сана бе поканена да участва в международна конференция по проследяване на генеалогията. Като известен молекулярен биолог, специализирал в областта на митохондриалната генетика, която бе тема на докторската й дисертация, тя бе един от звездните докладчици. Ползите включваха всички разходи по пътуването за двама им. Шон се бе възползвал от възможността да си уреди посещение на провеждащата се по същото време археологическа конференция. Тъй като това бе последният ден от мероприятието, той пропусна заключителния обяд, за да изпълни една много специална поръчка.

Шон излезе от таксито, озовавайки се в задушната, прашна горещина и пресече гъстия трафик на улица Ал-Азар. Всяка кола, камион, автобус и такси надуваше клаксона си, докато ръчните колички за зеленчуци и пешеходците си пробиваха път между блокираните в задръстването превозни средства. Трафикът в Кайро беше истински ужас. За десетгодишния период от последното идване на Шон, населението на столицата бе набъбнало до изумителните 18.7 милиона души.

Шон пое към улица Ал-Мукз ли-Ден Аллах и хлътна във вътрешността на тясната Хан ел-Халили. На приличния на лабиринт пазар от четиринайсети век се продаваше всичко — от домакински съдове, дрехи, мебели и хранителни продукти до евтини сувенири. Но нищо от това не го интересуваше. Той се насочи към района, специализиран в антикварни стоки, търсейки магазина „Антики Абдул“, който помнеше от предишното си посещение.

Шон беше дипломиран археолог и на петдесет и четири години бе на върха на кариерата си, оглавявайки отдела за Близкоизточно изкуство в Музея за изкуство Метрополитън в Ню Йорк Сити. Въпреки че основният му интерес бе библейската археология, той бе авторитет по целия Среден Изток — от Мала Азия до Ливан, Израел, Сирия, Йордания и Иран. Шон беше привлечен от купуването на антики по време на последната си визита от тогавашната си съпруга Глория. Свърнал в средата на криволичещата уличка, Шон бе попаднал неочаквано на „Антики Абдул“. И беше очарован от един изумителен предмет в прашната витрина на магазина — преддинастично гърне от керамика с украса от спирали по посока на часовниковата стрела на повече от шест хиляди години. По онова време на известна изложба в Древноегипетската секция на Метрополитън музей имаше почти идентичен експонат, макар че този тук във витрината на „Антики Абдул“ изглеждаше далеч по-добре. Не само че нарисуваните шарки бяха в чудесно състояние, но гърнето в музея беше намерено счупено и се бе наложило пълно възстановяване. Очарован, но в същото време убеден, че гърнето на витрината е, както много други предполагаеми древни антики в базара, изкусно копие, Шон бе влязъл в магазина.

Въпреки първоначалния си план да разгледа само отгоре-отгоре гърнето и после да се върне в хотела, той беше престоял вътре няколко часа. Разгневената му съпруга, подозирайки го, че я мами и че я е изоставил, му беше направи скандал, когато се прибра, обвинявайки го в безотговорност. Сега, когато си спомни за инцидента, Шон осъзна колко благоприятна е била развръзката. Това бе направило развода година по-късно много по-лек.

Онова, което бе задържало толкова дълго Шон в магазина, беше в същността си един безплатен урок по традиционно египетско гостоприемство. И започналият със собственика спор за автентичността на керамиката премина в очарователна дискусия за широко разпространения пазар на изкусно изработени фалшификати на египетски антики. И макар че Раул, собственикът на магазина, твърдеше, че гърнето е истинско, той умираше от желание да сподели всички измами на пазара, включително процъфтяващия пазар на скарабеи, когато бе научил, че Шон е археолог. Предполагаше се, че скарабеите, резбованите талисмани на древноегипетските торни бръмбари, са имали способността за естествена регенерация. Използвайки като източник костите от древните погребения в Горен Египет, талантливи майстори претворявали скарабеите, после ги давали за храна на различни домашни животни, за да им придадат убедителна патина. Раул твърдеше, че много от фараонските скарабеи в световните топ музеи са също фалшификати.

След дългия разговор Шон беше купил гърнето като начин да благодари на Раул за гостоприемството му. Малко пазарене — и плати половината от първоначално поисканата цена. И въпреки това двеста египетски паунда му се струваха повече от двойно от това, което би трябвало, най-малкото докато не се върна в Ню Йорк. Там даде предмета на колежката си Ангела Дитмар, завеждаща отдела по Египтология, и бе в шок, когато тя установи, че гърнето не е фалшификат, а автентична реликва на повече от шест хиляди години. Накрая одисеята приключи с това, че Шон дари безценния предмет на музея.

Той хлътна по-дълбоко в истинските дебри на базара. Опънати през тесните улички между сградите се виждаха килими и сенници, които ефикасно поглъщаха слънчевата светлина. Като отмина месарските магазини с увесени заклани агнета заедно с черепите, очните ябълки и мухите, Шон бе обгърнат от острата миризма на мърша, бързо заменена от аромат на подправки и малко по-късно на печено арабско кафе.

По средата на събиращите се алеи Шон спря, объркан, както преди десет години. Влезе в един шивашки магазин и попита за посоката един възрастен египтянин в бяло кепе и кафява джелаба. Няколко минути по-късно той влезе в „Антики Абдул“. Не беше изненадан, че магазинът е още тук. При предишното му идване Раул беше казал, че е собственост на семейството му от преди повече от сто години.

С изключение на липсващия керамичен експонат, магазинът изглеждаше съвсем същият. Тъй като повечето от тъй наречените антики бяха фалшификати, Раул просто продължаваше да ги заменя от източниците си, когато те се продадяха.

Магазинът изглеждаше оставен без обслужване, когато Шон влезе, нанизите от стъклени мъниста изтракаха зад него. За момент той се запита дали Раул все още е там, но притеснението му се изпари, когато мъжът бързо влезе през тъмните завеси, отделящи обсипания с възглавници кът за сядане от предната част на магазина. Арабинът поздрави с леко кимване на глава и застана зад покрития със старо стъкло щанд. Беше мъж с тежка кост, селянин, преминал лесно в находчив бизнесмен. Без да каже дума, Шон направи напред няколко крачки и се вгледа в тъмните неразгадаеми очи на собственика. Почти веднага веждите на Раул се събраха и челото му се набърчи, когато си спомни.

— Д-р Дотри? — попита той. Наведе се леко напред, за да види по-добре.

— Раул — отвърна Шон, — изненадан съм, че ме помните, още повече и името ми, след всичките тези години.

— Как бих могъл да не ви помня? — каза Раул, побърза да излезе иззад тезгяха и да подаде ръка. — Помня всичките си клиенти, особено онези от прочутите музеи.

— Имате клиенти в други музеи? — Магазинът беше толкова скромен, че изглеждаше невероятно.

— Разбира се, разбира се — пропя Раул. — Когато получа нещо специално, което не е толкова често, обаждам се на човека, когато смятам, че би могло да заинтересува. Сега поне с Интернет е толкова лесно.

Докато Раул излезе иззад щанда и мина през мънистената завеса да даде няколко заповеди на арабски, Шон с изненада си помисли за скоростта на глобализация. Струваше му се, че Интернет и древният Хан ел Халил са два нямащи нищо общо свята. Очевидно, обаче, не беше така.

Миг по-късно Раул влезе отново вътре и направи знак на Шон да мине в дъното на магазина. Ориенталски килими покриваха подовете и стените. Големи, тежки брокатени възглавници доминираха пространството. Близо до няколко избелели картонени кутии, струпани на куп, стоеше наргиле. От тавана висеше гола крушка. На малка дървена маса бяха сложени две-три избледнели снимки, на едната се виждаше едър мъж в типична египетска дреха, който приличаше на Раул. Раул проследи погледа на Шон.

— Снимка на вуйчо ми, наскоро майка ми ми я даде. Преди почти двайсет години той е притежавал този магазин.

— Наистина прилича на ваш роднина — направи коментар Шон. — От него ли купихте магазина?

— Не, от жена му. Той беше брат на майка ми, но се замеси в скандал, свързан с много важна антична находка: непокътната гробница. Това му костваше живота. Беше убит тук, в магазина.

— Мили боже — въздъхна Шон. — Съжалявам, че разбутах стари рани.

— В този бизнес човек никога не може да е достатъчно внимателен. Благодаря на Аллах, че нямам такива неприятности.

В следващия миг тежката завеса се дръпна встрани и иззад нея се появи босо момче с поднос и две чаши в метални поставки, всяка пълна с димящ чай. Без да каже и дума, момчето остави подноса на пода близо до Шон и Раул, после се върна отзад. През цялото време Раул не спираше да бъбри оживено колко се радва на посещението на Шон.

— Всъщност, имах специална причина — призна Шон.

— Нима? — въпросително го изгледа арабинът.

— Трябва да призная нещо. Когато последния път бях в този магазин, купих една глинена купа.

— Спомням си. Беше една от най-хубавите, които съм имал.

— Имахме дълъг спор за нейната автентичност.

— Убедихте се с неохота.

— Всъщност не бях напълно убеден. Купих я по-скоро като спомен от интересния ни разговор, но когато се върнах в Ню Йорк я дадох на една моя колежка, специалистка. Тя се съгласи с вас. Не само че е автентична, но сега купата е експонат в известна музейна изложба. Наистина красив предмет.

— Много мило, че признавате заблудата си.

— Да, измъчваше ме през всичките тези години.

— За това лесно може да се намери лек — отвърна Раул. — Ако искате да успокоите съвестта си, единственото, което е нужно, е да ми доплатите.

Объркан от неочакваното предложение, Шон го изгледа. За миг си помисли, че мъжът е сериозен. После Раул се засмя, разкривайки жълти, зле поддържани зъби.

— Шегувам се, разбира се. Направих добра печалба с гърнето от децата, които го намериха, и съм доволен.

Шон се усмихна с видимо облекчение. Намираше арабския хумор за толкова неочакван, колкото и арабското гостоприемство.

— Признанието ви ми напомни за една във висша степен поразителна находка, която получих едва вчера от един приятел фелах, селянин в Горен Египет. Става дума за нещо, към което може да проявите специален интерес, като се имат предвид познанията ви по библейска история. Вие ще знаете по-добре от мен какво представлява то, така че вярвам, че няма да ме измамите, ако решите да го купите. Бихте ли искали да го видите?

Шон сви рамене.

— Защо не? — Не знаеше какво да очаква и не таеше големи надежди.

След известно ровене в една от картонените кутии, подпрени до стената, Раул измъкна нещо, което приличаше на изцапана памучна калъфка за възглавница. След това седна долу, извади съдържанието отвътре и го сложи в ръцете на Шон.

Няколко секунди Шон остана неподвижен, докато Раул не седна обратно и не се настани удобно, подпрян на големите си възглавници. На лицето му беше изписано очаквателно, самодоволно изражение. Знаеше, че археологът бързо ще осъзнае какво държи. Въпросът беше дали щеше да го купи. Нелегалният експонат се нуждаеше от правилния човек, човек със сравнително дълбоки джобове.

Шон бързо предположи за какво става дума. Както повечето уважавани специалисти в областта на библията, особено изследващите Новия завет или ранната история на Християнската църква, той беше виждал и дори работил с оригиналите. Въпросът беше дали това, което държи в момента, е автентично, или е фалшификат като скарабеите и повечето останали имитации на антики, които Раул продаваше? Шон нямаше представа, но предвид автентичността на преддинастичната купа изпита желание да рискува и да купи предмета. Ако по някакъв късмет се окажеше истински, това можеше да се окаже най-голямото откритие в живота му; а дори ако накрая по някаква причина го върнеше на египетските власти, това бе от този вид предмети, самата история на които би го отличила от неговите съвременници. Шон не искаше някой от познатите на Раул в големите музеи да го вземе — реална възможност, предвид Интернет връзките.

— Разбира се, че не е истински — подзе Шон в опит да започне пазарлъка, както си му е редът. Проблемът беше, че въпреки скромния вид на магазинчето, той знаеше, че си има работа с професионален, разбиращ от бизнес преговарящ.