Робин Кук
Интервенция (20)

Двадесета глава

7:15 сутринта, събота, 6 декември 2008 г.

Ню Йорк Сити

Когато слънцето се издигна над сградите на изток, сякаш безброй диаманти се разсипаха по ливадите в Сентръл парк. Дори с очилата си за колоездене Джак трябваше да присвива очи на заслепяващата светлина.

Беше се събудил преди един час, въпреки че двамата с Лори прекараха на крак по-голямата част от нощта с нещастното бебе. В продължение на няколко минути той бе наблюдавал играта на светлина по тавана на спалнята, мислейки как щяха да изкарат следващите няколко месеца, докато чакат да започне отново лечението на Джей Джей. Без да стигне до никакви реални отговори, той се измъкна от топлината на леглото, облече се и закуси студени овесени ядки. Остави бележка на Лори, в която пишеше единствено: „Отивам в Патологическия — звънни ми, когато имаш време“ — и излезе на улицата с пукването на утрото.

Въздухът беше леден. Въпреки изтощението си, той се чувстваше възхитително жив, когато натисна педалите и пое на юг. Загадката на костницата или щеше да експлодира в облак прах, или да се издигне до следващо, още по-вълнуващо ниво. И за разлика от приятеля си, архиепископа, Джак се надяваше да бъде последното.

Съжаляваше само, че за Лори не се очертава облекчение. Денят й щеше да е същото емоционално бедствие като вчерашния и като онзиденшния. За двама им „добър“ беше денят, който бе по-малко лош.

Двайсет минути по-късно Джак сви към една от рампите на Патологическия, за да остави колелото си на по-безопасно място. Не беше кой знае колко неудобно. Означаваше само, че трябва да измине пеш четири пресечки на юг, за да се озове пред центъра за изследване на ДНК, което се оказа доста приятно в свежата ясна утрин.

Той погледна часовника си. Темпото му беше идеално. Стрелките сочеха осем без пет. Обади се на охраната, за да попита дали Шон и Сана не са дошли по-рано. Както предполагаше, двамата още ги нямаше. Навремето в колежа Шон вечно закъсняваше.

Джак седна на една от тапицираните пейки без облегалки в лобито и се загледа в рехавия трафик по Първо авеню, потънал в мисли за находката.

В осем и двайсет Шон слезе от едно такси, което спря на Двайсет и шеста улица. Зад него излезе Сана. Двойката мина зад колата, придружена от шофьора.

Когато Джак излезе отвън на зимния въздух, те вдигнаха костницата от багажника и той се спусна и да поеме товара от шофьора.

— Радвам се да ви видя отново, д-р Степълтън — усмихна се Сана.

Джак протегна коляно напред, за да подпре ъгъла на варовиковата урна, и протегна ръка към съпругата на Шон.

— И аз се радвам — каза той. — Но името ми е Джак.

— Значи Джак — щастливо изчурулика тя. — И преди да кажа нещо друго, искам да ви благодаря, че уредихте да използваме лабораторията.

— Удоволствието беше мое. — Джак и Шон тръгнаха странично, понесли костницата. Виждайки само горната й част, сгушена в стиропорена пяна, Джак можа да оцени големината й. Изглеждаше по-голяма, отколкото в коша. Освен това бе по-тежка от очакваното.

— Имахте ли затруднения с вземането й от резиденцията? — попита той.

— Не, беше лесно — каза Шон, — но не мисля, че Негово Високопреосвещенство искаше да се раздели с нея. Опита се да предложи да я изследваме в старото му прашно мазе. Можеш ли да си представиш? Искам да кажа, че човекът няма представа от наука.

— Внимавайте! — предупреди Сана, когато преминаваха през стъклената врата на сградата.

Щом влязоха, оставиха костницата на същата пейка, на която малко преди това бе седял Джак.

Той се обърна към Сана:

— Не съм сигурен, че щях да ви позная. Изглеждате различно. Трябва да е от прическата.

— Странно е, че го спомена — оплака се Шон. — Прическата й беше едно от най-хубавите неща у нея, ако ме питаш. Сигурно и на теб ти е харесала, ако си я спомняш.

— Хареса ми — каза Джак. — Но и новата е хубава.

— Това се казва дипломат — направи кисела физиономия Шон.

— Значи това е прочутата костница — реши Джак да смени темата. Настроените се беше сменило, а последното нещо, което искаше, беше да попадне посред съпружески разногласия.

— Ето я — каза Шон, съвземайки се, и потупа варовиковия капак като горд родител. — Страхувам се. Мисля, че тя ще промени възгледите на много хора за света и религиозността.

— Само при условие че не е празна — добави Джак.

— Разбира се — реагира остро Шон. — Но няма да е празна. Някой иска ли да се обзаложим?

Нито Джак, нито Сана отговориха.

— Хей, стига! Я се развеселете! — каза Шон. — Мисля, че всички сме малко напрегнати.

— Прав си — съгласи се Сана.

— Добре, една последна стъпка — обади се Джак. — Трябва да получите личните си пропуски.

Когато Шон и Сана отидоха в отдел „Охрана“ да попълнят нужните документи, за да бъдат снимани, Джак се обърна отново към костницата. Сега, когато беше извън коша, можеше да я проучва спокойно, особено на естествената светлина, идваща от предния прозорец на сградата.

Римските цифри, издълбани върху капака се виждаха далеч по-ясно, отколкото в мазето на Джеймс. Името Мария, вероятно преведено на арамейски, за Джак бе все още неразгадаемо. Страните на варовиковата кутия бяха на вид същите като капака, но с по-малко драски. От едната страна имаше издълбана плитка дупка, цветът от вътрешната страна на която беше много по-светъл от останалата част. Имаше също така четири малки нареза в същия край, които бяха с идентичен цвят.

— Хубаво, готови сме да започваме — извика Шон, когато двамата със Сана се появиха с новите си пропуски, окачени на вратовете им.

— Може ли да попитам нещо? — обади се Джак, когато се приготвиха да вдигнат костницата.

— Питай.

— Забелязах тази светлокафява дупка — посочи я той. — И тези нарези. Изглеждат нови. Какво представляват?

— Те са нови — призна Шон. — Използвах ударна бормашина, за да намеря костницата. Знам, че е далеч от стандартната археологическа техника, но бяхме притиснати от времето. Колкото до нащърбените места, те са от длетото, което също използвах. След като намерих урната, трябваше да извадя проклетото нещо от втвърдения хумус колкото е възможно по-скоро, заради Сана. Трябваше да чуеш оплакванията й колко време ми е отнело.

— Предвид обстоятелствата, мисля, че се справих повече от добре — сопна му се Сана.

— Доволен съм, че мислиш така — върна й по същия начин Шон.

— Добре, добре! — опита се да ги успокои Джак. — Съжалявам, че попитах. — От десет минути беше с тях, а вече можеше да разбере защо отношението на Шон към брака им е такова.

— Нямаше да направиш нищо, ако не ти бях помогнала — продължи Сана, — но това е благодарността, която получавам.

— Хайде, хора! — извика Джак. — Успокойте топката! Тук сме, така че скоро ще видите ползата от всичките си усилия. Да проверим какво има в костницата. — Той простена вътрешно. Нямаше да позволи отново да изпълнява ролята на рефер.

Сана впери очи в Шон, когато той се загледа през прозореца навън.

— Прав си! — внезапно произнесе той, след което потупа Джак по рамото. — Да занесем това нещо горе в лабораторията и да действаме! — Той натърти на последната дума като повиши глас и я произнесе сякаш бяха две думи, а не една. После се наведе и вдигна единия край, докато Джак направи същото с другия. Двамата заедно я понесоха към въртележката и асансьора зад нея.

На осмия етаж изминаха почти цялата дължина на коридора, докато стигнат лабораторията в дъното. Сана и Шон сипеха непрекъснато комплименти за сградата и впечатляващата гледка.

— Надявам се, че не съм прекалено досадна — каза Сана, — но това тук е истински лабораторен рай.

Двамата мъже влязоха и оставиха коша върху голямата централна маса.

— Мили боже! — Сана погледна през стъклената врата в помещението за преобличане, след което минаха нататък към самата лаборатория. — Оттук виждам чисто нови Приложни биосистеми три хиляди и сто XL. Това е страхотно!

Тримата съблякоха якетата и другите си връхни дрехи и оставиха всичко в шкафчетата, с изключение на раницата на Шон. Той я сложи на масата до костницата.

— Най-после дойде моментът — обяви Шон, като нетърпеливо потриваше ръце. — Не мога да повярвам, че успях да държа ръцете си далеч от това нещо цели четири дена! Ти си виновна, Сана, скъпа.

— Ще ми благодариш накрая, ако можем да спасим някакво количество митохондриална ДНК — каза Сана. — Това ще добави едно ново измерение на това откритие.

Шон дръпна ципа на раницата и извади въженце и сешоар за коса, последвани от малки чук и длето.

— Какво ще кажете да си сложим шапки и гумени ръкавици — предложи Сана. — Не искам да допускам дори най-слаба възможност за заразяване на ДНК.

— Разбира се — кимна Джак. — Но първо трябва да подпишете декларацията, че сте запознати с инструкциите за работа.

След като двамата съпрузи подписаха всички юридически документи, освобождавайки от отговорност Патологическия център за всякакви евентуални щети, причинени от тях, тримата минаха в стаята за преобличане с нарастващо вълнение.

— Когато за пръв път ми хрумна да следвам археология, си мислех, че подобно преживяване, подобен принос към историята ще е нещо рутинно — каза Шон, докато надяваше престилката си. — За съжаление, не е така, затова в момента се наслаждавам на всяка една секунда.

— В молекулярната биология имаме такива преживявания през цялото време — каза Сана и си сложи ръкавиците.

— Сериозно? — вдигна вежди Шон.

— Шегувам се — усмихна се тя. — Хайде, момчета! И двамата знаете, че науката е бавна, мудна работа, в която моментите на открития са нещо рядко. Трябва да призная, че никога преди не съм се чувствала толкова развълнувана.

Когато тримата се облякоха, сложиха ръкавици, качулки и маски, Шон се върна във външното помещение. Включи сешоара за коса и го пусна на най-висока степен. Използвайки го като горелка, той насочи горещия въздух към запълнената с карамелов на цвят восък вдлъбнатина между страните и капака на костницата. Накрая восъкът се размекна достатъчно, за да пъхне в него длетото. След няколко удара с чука длетото удари камъка.

— Ще отнеме малко повечко време, отколкото очаквах. Капакът е фугиран. Съжалявам, хора.

— Работи спокойно — каза Сана.

Шон бавно, сантиметър по сантиметър обиколи периферията на костницата, като първо разтопяваше восъка със сешоара, после пъхаше вътре длетото и удряше по него с чука, докато стигне до жлеба. Когато мина отвсякъде, той натисна длетото и се опита да го завърти. Не поддаде. Като го движеше по вдлъбнатината, той опита отново. Нищо. Пъхна длетото на друго място — и отново без резултат. Направи още няколко опита, докато най-после се чу лек пропукващ звук.

— Мисля, че усетих някакво движение — каза Шон.

Той не губеше кураж, но беше разтревожен, че ако се наложи да употреби по-голямо физическо усилие, можеше да отчупи парче от капака. Костницата си беше останала непокътната и цяла в течение на две хилядолетия и искаше тя да остане по този начин.

— Не можеш ли малко да побързаш — не се сдържа Сана, изгубила всякакво търпение. Струваше й се, че Шон просто удължава тази част съвсем излишно.

Той спря и вдигна поглед към съпругата си.

— Не ми помагаш много — озъби й се. После се върна към работата с длетото. Не можеше да се каже колко време ще отнеме и дали изобщо щеше да се получи нещо.

Точно когато той спря да премисли ситуацията, се чу друг скърцащ звук и сърцето му прескочи един удар. Измъкна бързо длетото, очаквайки да види пукнатина във варовика, но такава нямаше. Прокара ръка по ръба за неравност, която по някаква причина не виждаше, но отново нищо.

Внимателно пъхна длетото в жлеба и неуверено започна да го върти. За негово облекчение целият капак се повдигна от основата. Беше се отворил! Той погледна останалите и кимна.

— Ето! — После хвана двата края на капака с ръце. Вдигна го достатъчно високо, за да освободи страните от фугата, и го сложи върху масата. После тримата се наведоха и надникнаха в костницата, която бе прекарала запечатана цели две хилядолетия.