Робин Кук
Интервенция (5)

Пета глава

8:41 сутринта, 1 декември 2008 г.

Ню Йорк Сити

(3:41 след обяд, Кайро, Египет)

— По дяволите, Вини — изръмжа Джак Степълтън.

Джак стоеше от лявата страна на тялото на Киара Абелар. Беше прекарал наведен над жената повече от двайсет минути, като внимателно откъсваше парченца от сервикалните напречни израстъци, опитвайки се да открие пътя на двете вертикални артерии нагоре през врата. Артериите пронизваха странично всеки гръбначен прешлен, преди да направят S-образна извивка около атланта, първия шиен прешлен.

— Съжалявам — каза Вини, но без особено разкаяние.

— Не виждаш ли какво се опитвам да направя, по дяволите?

— Да, знам какво се опитваш да направиш. Опитваш се да намериш двете вертебрални артерии.

Вратът на Киара беше притиснат на едно дървено блокче, лицето й бе обърнато надолу към пода, черепът й, с изваден от него мозък, зееше към вратата на залата за аутопсии. Мозъкът стоеше отделно на една дъска в основата на масата.

Вини се беше изправил в края на масата с ръце от двете страни на главата на Киара, опитвайки се да я държи неподвижно, докато Джак отрязваше парчета от костта. Беше бавен процес. Идеята беше да се открият артериите, без да се увредят. Джак документираше работата си със серия дигитални снимки.

— Ако не можеш да държиш главата неподвижно, ще трябва да намеря някой, който може. Не искам това да трае цяла вечност.

— Добре де — оплака се Вини. — Схванах посланието. За секунда се замислих за „Джайънтс“ и се ядосах, че няма да стигнат до Супер Купата, камо ли пък да я спечелят.

Джак затвори очи и тихо преброи до десет. Знаеше, че изисква прекалено много от Вини. Работата му в случая и без това беше прекалено досадна. Но все пак трябваше да се свърши. Проблемът беше, че емоционалната му нестабилност го правеше много по-нетърпелив от обикновено.

— Просто се опитай да се концентрираш малко повече — каза Джак и направи съзнателно усилие гласът му да прозвучи спокойно. — Да свършим по-скоро с това.

— Става, шефе — кимна Вини и стисна по-здраво главата на жената.

Останалата част от аутопсионната зала жужеше като кошер, всичките осем маси бяха заети, но Джак бе напълно забравил за всичко това. Що се отнася до смъртта на Киара Абелар той сега имаше предварителна диагноза и вниманието му бе съсредоточено. Артериограмата показваше почти пълна блокада на двете вертебрални артерии, главният източник за снабдяването на кръв в мозъка. Блокажът изглежда се бе случил неотдавна. Но защо? Дали по естествен начин, като един вид емболия, или в резултат на нещастен случай, като нараняване, например? Фактът, че това е толкова симетрично, беше особено труден за обяснение. За Джак това бе уникален случай и той се укоряваше, че не се е сетил да направи вертебрална артериограма, преди да отстрани мозъка. Това беше грешка, но определено не беше пагубна.

Двайсет минути по-късно Вини се наведе напред, за да види какво прави Джак.

— Добре ми изглежда — каза той.

Джак изправи гърба си, доволен. Сцената приличаше на илюстрация от ръководство по анатомия, показваща пътя на вертебралните артерии, особено в основата на черепа.

— Забелязваш ли синкавото обезцветяване и изпъкналостта около S-образните извивки от двете страни? — попита Джак. — Мини отсам, за да видиш по-добре.

Двамата си размениха местата. От тази позиция санитарят можеше да види за какво говори Джак. Всяка вертебрална артерия имаше шест-седем сантиметров участък, който изглеждаше подут и синкав, десният малко по-силно изразен от левия.

— Какво мислиш за това? — попита Вини.

Джак сви рамене.

— Прилича ми на някакво нараняване, но тъй като по врата й нямаше никакви натъртвания, е доста странно. Всъщност, не се забелязват никакви следи от каквато и да е травма. И е особено странно колко симетрични са.

— Възможно ли е да е контузия на врата от сблъсък с автомобил?

— Предполагам, че да, но не се казва нищо за автомобилна катастрофа. В рапорта от съдебномедицинското разследване не се споменаваше нищо за подобен инцидент. Мисля си, че мога да се заема и да свърша малко разследваща работа. Трябва да има някакво обяснение.

— И сега какво?

— Още снимки. — Джак се пресегна за дигиталната камера. — После ще отстраним двете артерии и ще проверим вътрешностите.

Десет минути по-късно Джак разполагаше със съдовете върху дъската за рязане, заедно с мозъка. Те приличаха на две малки, лишени от глави червени змии, погълнали нещо синьо. Обезцветяването беше по-видимо, отколкото когато артериите бяха на мястото си.

— Тук няма нищо — каза Джак.

Като държеше всеки кръвоносен съд между палеца и показалеца на лявата си ръка, той използва дясната, за да направи внимателен разрез в стената на всяка артерия. После ги отвори по дължина и ги разстла върху дъската.

— Би ли погледнал това? — попита той, все още държейки скалпела.

— Какво да гледам? — попита Вини.

— Това се нарича дисекция — каза Джак. — Билатерална дисекция на вертебрални артерии. Всъщност никога не съм виждал.

Използвайки дръжката на скалпела, Джак посочи едно петънце точно преди артериалните S-образни извивки, където те правеха клуп и минаваха върху първия цервикален прешлен.

— Виждаш ли това разкъсване във вътрешната страна на кръвоносния съд? И в двете артерии има разкъсване на това място между атланта — първия шиен прешлен, и аксиса — втория шиен прешлен. Какво се случва в такава ситуация? Артериалното налягане изтласква кръвта в дупчицата и издува вътрешността на влакнестата стена на артерията, блокирайки накрая съда. Мозъкът тогава бива лишен от голяма доза кръв и бинго, осветлението изгасва!

— Което, предполагам, означава смърт за жертвата.

— Боя се, че да — съгласи се Джак.

С установяването на патологията останалата част от аутопсията продължи бързо. Двайсет минути след това Джак излезе от залата, за да научи, че д-р Бесерман му е назначил втора аутопсия, на тийнейджъра с менингит. Докато чакаше Вини да я подготви, Джак хвърли предпазния си костюм и занесе картона на Киара Абелар в помещението с личните шкафчета.

Настани се и внимателно зачете рапорта на Джанис Айгър. Както бе забелязал по-рано, когато преглеждаше рапорта, жената беше докарана в спешното от пияните си приятели с внезапен пристъп на объркване и спазми, довели до безсъзнание. От синтаксиса на Джанис Джак можеше да каже, че тя не е говорила с приятелите директно, а по-скоро се е сдобила с информацията си от картона от спешното в „Сейнт Люк“, от една от сестрите и един от лекарите от спешното. В картона не се споменаваше за никаква автомобилна катастрофа.

Джак разгърна на личните данни на жертвата и видя, че лично майката на Киара е направила разпознаването. Жената живееше в Ингълууд, Ню Джърси.

Джак се изправи импулсивно на крака. Беше ясно, че се нуждае от повече информация от тази, с която вече разполага. С картона от Патологическия в ръка, той използва задното стълбище, за да се изкачи на първия етаж, и след като мина през крилото за изследвания, влезе в зоната на съдебните медици. Откри Барт Арнолд, шефът на съдебното разследване, на бюрото му в първата кабинка. Двамата с Джак имаха отлични работни взаимоотношения, тъй като Джак беше един от малкото патолози, които отдаваха дължимото признание на следователите, показвайки им, че не би могъл да си върши работата без тяхната помощ.

— Добро утро, д-р Степълтън. Проблем ли има? — попита Барт, виждайки папката в ръката му.

— Здрасти, Барт, питах се дали тази сутрин на рапорта в края на смяната Джанис е споменала нещо важно за Киара Абелар?

Барт погледна в списъка си с нощните случаи.

— Не, не и такова, което да си спомням. Изглежда й се е сторил рутинен, но определено е сметнала, че трябва да отиде в Патологията.

— Не мога да не се съглася — каза Джак. — Само че има твърде малко история.

— Тя спомена, че докторите от спешното също били с такова чувство, затова се били разбрали Джанис да им звънне. Искали да знаят какво е намерено.

— Не видях бележка в този дух в рапорта.

— Вярвам, че Джанис знае кой е въпросният лекар и ще го осведоми сама, вместо да ви кара вие да се занимавате с това.

— Имате ли представа дали е говорила с майката, когато жената е дошла да идентифицира трупа?

— Това вече не знам. По-скоро бих казал, че не, иначе, каквато е старателна, Джанис щеше да го е записала. Но защо не й се обадите и не я попитате? Какъв е проблемът, няма достатъчно информация ли?

Джак кимна.

— Любопитен случай. Жената е починала от запушване на двете вертебрални артерии. Освен ако не е страдала от някакво заболяване на тъканите, като Синдрома на Марфан, нещо в което сериозно се съмнявам, тя трябва да е претърпяла сериозна травма. Дисекцираните кръвоносни съдове сочат, че вътрешната им обвивка е отделена, като по този начин ги блокира. Вини предположи нараняване при автомобилна катастрофа и може да излезе прав. Според мен приятелите й или майка й е възможно да имат някаква информация. Това може да се окаже изключително важно. В случай че някой я е връхлетял в гръб, може сега да бъде търсен за непредумишлено убийство, дори убийство, ако между двете страни е имало някакъв конфликт или спор.

— Както казах, защо не звъннеш на Джанис?

С лявата си ръка Джак завъртя нагоре часовника, вързан за колана на панталона на хирургическата му униформа.

— Десет без десет е. Не е ли прекалено късно?

— Тя е перфекционист. Ще иска да ти помогне — каза Барт и му подаде телефонния номер на Джанис. — Звънни й! Повярвай ми!

Джак забърза към офиса си. Още щом отвори вратата, сложи визитката на Джанис в средата на бележника си и измъкна телефона си. Преди да набере цифрите, звънна долу в „ямата“ на Вини.

— Докарах трупа на момчето, както говорихме — отчете се Вини. — След пет минути ще можем да започнем. Калвин, любимият ни заместник-шеф, искаше да свършим работата в декомпозната зала. — Тя беше отделна малка зала за аутопсии с една-единствена маса. Използваше се предимно за разложени трупове.

— Увери се, че разполагаме с достатъчно епруветки за проби — каза Джак. — Ще се видим след малко. — Той прекъсна линията.

Тъкмо се канеше да набере номера на Джанис, когато снимката на Лори и Джон Джуниър, сложена на бюрото, привлече вниманието му. Беше направена в едно по-щастливо време, в деня, когато Лори и бебето бяха изписани от болницата след раждането. В момент, когато нямаше никакви симптоми или признаци за болестта, която щеше да дойде.

Джак импулсивно се протегна, взе снимката и я хвърли в долното чекмедже, затваряйки го с крак.

— Боже! — промърмори той. Беше смущаващо колко бързо можеше да бъде издърпан назад в депресиращите мисли, и то при положение че Лори бе тази, която понасяше деветдесет и девет процента от бремето. Запита се как ли успяваше да го прави. Той поне ходеше на работа, където успяваше да се откъсне от мислите за болестта.

Джак разтърка очи. Подпрял лакти на бюрото, той се зае да масажира черепа си. Осъзна до каква степен се нуждае от професията си, за да държи съзнанието си заето с нещо и да крепи крехкото равновесие на емоциите си.

Отвори очи и грабна телефонната слушалка, набирайки нервно поредицата от цифри. Джанис вдигна отсреща и той промърмори името си.

— Има ли нещо? — попита тя. Каквато си беше съвестна, първата й мисъл беше, че е направила гаф.

— Не! Не! — увери я Джак. — За секунда се бях отплеснал. Надявам се, че не съм те обезпокоил.

— Не се притеснявай. Не мога да заспя три-четири часа след свършването на смяната ми.

— Търся информация за Киара Абелар.

— Не съм изненадана. Имаше толкова малко. Такъв тъжен случай, толкова млада, привлекателна и — както изглежда — здрава.

— Говори ли с някои от приятелите й, които са я довели в спешното?

— Нямах такава възможност. Вече си бяха заминали, когато пристигнах. Взех само името и номера на един от тях, Робърт Фаръл. Записах ги най-отдолу на страницата.

— А говори ли с майка й, когато е дошла да идентифицира тялото?

— Исках, но тогава пък ми се обадиха за друг случай, преди тя да е пристигнала. А когато се върнах, нея вече я нямаше. Сигурна съм, че Барт ще се радва да ти помогне.

— Сам ще се обадя. Наистина ми е любопитно.

— Ако промениш мнението си, сигурна съм, че някой от дневните следователи ще го направи.

— Благодаря.

Джак прекъсна линията с показалеца на лявата си ръка, докато продължаваше да държи слушалката. Прелисти с дясната си ръка рапорта от Патологията, търсейки из личните данни телефона на госпожа Абелар. Мигът, в който го намери, телефонът иззвъня под ръката му. Беше Вини, уведоми го, че всичко в декомпозната зала е готово.

След кратко колебание Джак остави слушалката. Не беше спешно да се обажда на госпожа Абелар, и без това нямаше да е от приятните разговори. Беше доволен, че го отлага до завършването на следващата аутопсията, макар че ако знаеше какво щеше да научи от майката, нямаше да се бави и секунда. Госпожа Абелар щеше да му каже нещо, което никога не би допуснал.