Радка Александрова
Градът на сивите птици (8)

В града на Чудната птица

Голата гора свърши отведнъж. Пред смаяния поглед на Тихчо се ширна огромен сив град, разсечен от прави улици и булеварди. По тях се движеха еднакви сиви автомобили. Небето над покривите беше почерняло от пушек, тежък грохот разтърсваше въздуха. Никаква зеленинка не се виждаше, нищо не радваше окото. Всичко беше сиво.

— Нима тук се е родила красивата птица?! — едва не извика Тихчо.

Той навлезе в града. Картината стана още по-еднообразна и нерадостна. Сивите къщи се редяха еднакви на височина; квадратните им прозорчета по нищо не се различаваха едно от друго. Еднакви сиви птици се качваха в еднакви сиви автомобили и ги подкарваха.

— Как ли познават коя кола на кого е?! — чудеше се Тихчо.

На един кръстопът уморена сива птица размахваше криле — направляваше уличното движение. По сивите тротоари тромаво се клатушкаха сиви птици с еднакви чанти под крилете. И чантите — сиви. Подир птиците подтичваха малките — всички сякаш от едно яйце излюпени. Сивата им перушина бе настръхнала от ледения вятър…

Никой не поглеждаше към Тихчо, никой не го питаше кой е, откъде е пристигнал, какво търси тук. Сивите птици се разминаваха мълчаливо и гледаха право пред себе си. Нито една градинка, нито едно дърво… Тихчо напразно въртеше главата си в разни посоки, дано срещне някъде нещо различно. И на централния площад беше така. В еднаквите витрини на магазините се спускаха дълги платове от сива перушина. Продавачите чевръсто режеха платовете с клюновете си, завиваха ги в сива хартия и ги подаваха на струпалите се птици купувачи. В един магазин продаваха еднакви столчета, в друг — еднакви супници и тенджери, в трети — еднакви пухени възглавници. Свят да ти се завие!…

Най-сетне Тихчо спря пред един ресторант. На фирмата пишеше: „Вкусни гъби“. Влезе вътре. Малки и големи сиви птици тракаха с човките си и лапаха гореща каша. И тук цареше пълно мълчание. Между масичките сновяха келнери, препасани със сиви престилки. Те светкавично разнасяха кашата. Касиерката ловко отмяташе с острия си клюн сивите топки на голямо сметало.

Като излезе от ресторанта, навън настъпваше вечерта. Квадратните прозорчета на еднаквите сиви къщи се палеха едно по едно. Светлината им беше мътна, болничава — сякаш прозорчетата не бяха мити от години. Улиците бяха опустели. Тръгна без посока. Дълго се лута из сивия лабиринт, дано срещне някой да го прибере за нощуване, но закъснелите минувачи бягаха от него като от крадец. Най-сетне една птица го заприказва. Тя току-що отключваше входната врата на къщата си и се караше на детето си да мирува.

— Виждам, че не си тукашен — подхвана плахо сивата птица, като се оглеждаше на всички страни.

Малкото птиче подаде любопитно глава през прозореца. Майка му го бодна с човката си и то бързо се скри.

— Днес пристигнах — отвърна Тихчо, широко усмихнат. — Искам да отида при господаря ви, защото…

Птицата не го доизслуша. Блъсна вратата и повече не се показа.

Тихчо пак тръгна без посока. Стъпките му кънтяха самотно по сивия асфалт. Решетките на магазините бяха спуснати. Изведнъж се чу едно силно „щрак“ — и всички светлини на града угаснаха. Стана тъмно като в гроб. За да не се блъсне в някой електрически стълб, той протегна напред ръце и закрачи като слепец. Стените на къщите, до които се допираха пръстите му, бяха студени. На коя от вратите да почука, къде да намери поне малко топлина? Най-после се реши: юмручето му се стовари три пъти върху една дървена врата.

— Кой е? — попита страхливо отвътре женски глас.

— Аз съм, Тихчо. Отворете ми, съвсем съм измръзнал…

Вратата изскърца и се открехна. Подаде се пребрадена глава на птица с широко отворени от уплаха очи:

— Не те познавам, махай се!

Тихчо и се примоли:

— Само мъничко да се постопля на огъня и ще си вървя…

Тогава птицата отвори по-широко вратата.

— Влизай бързо! — придърпа го с крилото си тя и Тихчо се озова в бедно наредена стаичка с опушени сиви стени. Около кръглата маса седяха четири малки птичета и бавно пишеха букви в еднаквите си тетрадки.

Като видяха гостенина, птичетата наскачаха и го наобиколиха. Пипаха боязливо панталонките му, дивяха се на извезаното върху ризката му сърце.

Птицата покани госта да седне до печката, заповяда на малките да продължат да пишат и отново затрака с куките. Плетеше сиво пуловерче без ръкави.