Радка Александрова
Градът на сивите птици (15)

Да са червени бузките на децата

Сребърното самолетче кацна до изворчето. Всички слязоха по стълбичката и побързаха да умият лицата си със студената вода. После се огледаха за добрата Лястовичка, но околните дървета бяха пусти. Тъкмо се чудеха какво да правят, сред горските цветя нещо прошумоля. Тръгнаха нататък. След малко видяха добрата Лястовичка да пърха в крилцата си в гъстата трева. От очите й се стичаха сълзи.

Тихчо я взе в шепите си.

— Какво ти е, мила Лястовичке? Аз се завърнах… Нима си ме забравила?

Рокличка извика:

— Тихчо, тя е ранена. Погледни!

Наистина между крилцата на Лястовичката аленееха капчици кръв.

Тя отвори човчицата си и продума с усилие:

— Радвам се, че не си ме забравил, Тихчо… Един ястреб ме рани. Едва стигнах до поточето… Нещо ми казваше, че днес ти ще дойдеш.

Рокличка откъсна няколко листенца от лековита трева и превърза крилцата на ранената птичка. Сетне изстиска в човчицата й сок от здравец и я приспа на скута си.

На другата сутрин добрата Лястовичка беше здрава; тя придружи Тихчо и Рокличка до горското училище.

Гущерчето Есо много се зарадва и веднага се похвали:

— Знаеш ли, Тихчо, аз вече броя до хиляда!

Двете кафяви мечета пак играеха старата си игра — обръщаха лапите си и ги удряха една в друга:

„Пляс, пляс…“

Насядали на пейките от брезови клонки или накацали по клоните на двата дъба, тук бяха и останалите ученици.

Изведнъж изплашен шепот плъзна по редиците и учениците се умълчаха. Пристигаше учителят — старият Бухал. Кръглите му очила блеснаха — той бе забелязал гостите.

— Я елате насам! — повика ги той престорено строго.

Рокличка и Лястовичката се изплашиха и побързаха да се скрият зад гърба на Тихчо.

Бухалът се засмя. Днес той беше в добро настроение.

— Не бойте се, няма да ви изям… Ти не се ли казваш Тихчо? Доколкото си спомням, искаше да станеш художник?

— Да, аз съм — отвърна Тихчо и извади блокчето си. Замижа с едното си око и започна да рисува учителя.

Любопитството беше толкова силно, че учениците забравиха дисциплината. Всички се струпаха зад Тихчо.

Бухалът разтвори крила и ги разпъди, но малкият художник го помоли да стои мирно.

Когато Тихчо завърши рисунката си, учителят го потупа по рамото.

— Пиша ти шест! — заяви той с тържествен глас.

Отвори дневника и завъртя една голяма шестица срещу името на Тихчо.

— Ура-а! Урааа! — завикаха всички.

Гущерчето беше така развълнувано, че не усети болка, когато едно от мечетата, без да иска, му настъпи опашката.

Вдигнали глъч до небето, учениците се затекоха към сребърното самолетче да стиснат още веднъж ръката на малкия художник; гущерчето пристигна последно.

След като целуна добрата Лястовичка и прегърна Есо, Тихчо даде знак на пилота да потегли.

Когато сребърното самолетче се насочи към трите златни върха, Рокличка се обърна към Тихчо:

— Сега къде отиваме?

— Ще отидем в града на Чудната птица и ще научим малките птичета да рисуват.

— А после?

— После ще вземем златния цвят на житните ниви и ще рисуваме хората, които се трудят.

— А после?

— Ще вземем среброто от луната и ще рисуваме хората, които се обичат.

— А после?

— Ще поискаме синьото от небето и ще рисуваме знамена, знамена…

— А после?

— Ще поискаме аленото от зората…

— А после?

— После ще тръгнем по света да червим бузките на децата.