Радка Александрова
Градът на сивите птици (7)

Планината с трите златни върха

Една сутрин пред него неочаквано блеснаха трите върха. Те извисяваха гордо златните си чела, изглеждаха непристъпни. Наоколо цареше тишина. В подножието на върховете беше голо, без трева и цветя. Три пътеки се виеха по стръмния склон към златните великани. По коя от тях да тръгне? Избра лявата. Отначало вървеше бързо, но после се появи дълбок сняг, а след това гладък като огледало лед. Тихчо запълзя по леда. Измръзнал, с почервеняло носле, той не се предаваше. Още малко, още малко… Останаха само няколко метра до върха, когато над главата му прогърмя зловещ смях. Ледът се разтърси и като по пързалка върна Тихчо назад в дълбокия сняг. Тихчо опита безброй пъти, но стигнеше ли до средата, пак се свличаше там, откъдето бе тръгнал. Тогава, без да се отчайва, пое по втората пътека. Непроходима плетеница от тръни, високи като дървета, забиваше остри игли в тялото му, търсеше очите му.

Тихчо се изплаши, че тръните ще грабнат вълшебното перо и побърза да се върне.

Оставаше третата пътека, последната. Тя не вървеше право към върха, а лъкатушеше по склона. Тръгна по нея. Пътеката свърши с равна площадка. В края на площадката бяха кацнали няколко малки самолетчета със сребърни крила. „А как ли се управлява самолет? — запита се Тихчо. — Ако знаех, щях да седна в един от тях и щях да прелетя над трите златни върха. После ще се спусна и ще кацна в страната на Чудната птица.“

Изведнъж от самолетчетата заизскачаха сиви птици с шлемове на главите. Строиха се в редица, застанаха мирно и сякаш замръзнаха. Тихчо се изненада.

— Кой си ти? Какво търсиш тук? — запитаха в хор сивите пилоти.

— Искам да се изкача на един от трите злати върха — отлепи засъхнали устни Тихчо.

— Досега никой не е стигнал до върховете. По първия се спуска ледена пътека, по втория растат зли тръни, а тръгнеш ли към третия, ще попаднеш в царството на отровни змии.

— Не, аз трябва да мина, помогнете ми!

Сивите птици го изгледаха.

— Там започва нашата земя. Кого търсиш?

— Не ме разпитвайте… Кажете ми — има ли друг път, който да ме заведе до вашата земя?

— Няма друг път!

Тогава Тихчо пристъпи към тях и тихо заговори:

— Видях най-прелестната птица на света. Но тя нито чува, нито може да говори. Искам да й помогна.

Пилотите занемяха. После заподскачаха радостно и стройната редица се развали.

— Жива ли е? Спомня ли си за нас? Не са ли потъмнели перата й от мъка? Тя е нашата господарка.

Тихчо не смогваше да отговори на въпросите им.

— Ще ти помогнем — рекоха птиците, — но трябва да знаеш, че там, в нашата земя, те очаква тежко изпитание.

— Не ме е страх!

— На никого не трябва да казваш как си пристигнал.

— На никого!

— Тогава качвай се на първия самолет!

Пилотът влезе в кабината, завърза шлема си, настани Тихчо до себе си и запали мотора. Перката се завъртя — отначало бавно и колебливо, сетне по-бързо, още по-бързо, докато се превърна в светъл трептящ кръг. Самолетчето се плъзна по площадката, набра скорост и неусетно се отдели от земята. Птиците долу дълго махаха с криле…

Когато летяха над третия връх, Тихчо дочу съскането на змиите. После се спуснаха над тъмна гора. Клоните на вековните дървета бяха голи, без листа. Самолетчето се приземи на една поляна. Пилотът помогна на Тихчо да излезе от кабината и му рече:

— Виждаш ли тази гора? Зад нея започва нашата заробена земя. На добър час!

Перката отново се завъртя, моторът изрева. Хладни струи въздух блъснаха Тихчо в лицето. Птицата пилот викаше нещо в кабината, но нищо не се разбираше. После сребърното самолетче се стопи в синьото небе и тежка тишина надвисна във въздуха. Голите клони на дърветата приличаха на човешки ръце, вдигнати за помощ.

Тихчо си засвирука за кураж и без да се бави ни минута, навлезе в тъжната гора. Земята под него беше твърда като желязо и кънтеше под стъпките му. Спреше ли, тишината се връщане още по-страшна и заплашителна…