Радка Александрова
Градът на сивите птици (4)

Новият ученик

Призори се събуди от леко бръмчене. Няколко пчели, облечени в жълти дрешки, шетаха между цветята.

— Хей, момче! Тук, в гората, се става рано, преди изгрев-слънце.

Тихчо разтърка очи и скочи.

— Вие ученички ли сте? — засрамен попита той.

— Бяхме — отвърнаха важно пчеличките. — Сега работим. Хайде, ела довечера край изворчето да се повеселим. Довиждане!

Небето беше същото като вчера — синята му покривка ласкаво обгръщаше цялата земя. По листата на дърветата блестяха прозрачни капки. Насекомите потапяха хоботчетата си в тях, пиеха до насита и отлитаха. Тихчо се наведе над поточето. Наплиска лицето си със студена вода. Бузките му пламнаха. После седна на един камък и се замисли: „Есо се е научил в училище да брои до десет, а аз… Аз искам да рисувам. Такива цветенца като по прозорчето на тавана, само че по-истински!“ В този момент нещо го погъделичка по крака. Беше гущерчето Есо.

— Готов ли си? Ще те заведа на училище.

Тихчо се огледа още веднъж във водата на поточето, оправи якичката на ризката си и тръгна бавно и плахо подир новия си приятел.

— Какво ти е? — обърна се назад гущерчето.

— Малко ме е страх — призна Тихчо.

— От какво?

— Ами… аз нищичко не знам…

— Нали затова отиваме на училище — разсмя се Есо.

Стигнаха до двата дъба. Зад тях на широка морава имаше наредени малки и големи пейки от брезови клони. Върху един пън лежеше дневникът. Учителят още не беше дошъл.

На първата редица седяха две кафяви мечета. Обръщаха лапите си и ги удряха една о друга:

„Пляс, пляс…“

— Това са най-големите немирници в класа — пошепна Есо. — Но иначе са много добри ученици…

— А твоето място къде е? — запита Тихчо.

— Там, на гладкото камъче, но сега ще седна до тебе. Няма да те оставя сам.

Тръгнаха към по-задните редици. Тихчо седна до едно сърне с вирнати уши, а гущерчето се намести между тях.

— Какво искаш да учиш? — полюбопитствува сърничката и изгледа новия ученик. — Какъв искаш да станеш?

— Художник. А ти?

— Внимавайте! Идва учителят — предупреди Есо.

Старият бухал огледа редиците и се усмихна:

— Виждам, имаме нов ученик.

— Аз го доведох — изправи се на опашката си гущерчето.

— Кой е той? Да дойде при мене!

Тихчо се разтрепери. Излезе от редиците и тръгна към катедрата ни жив, ни умрял.

Мечетата се посбутаха:

— Гледай, гледай колко са му смешни гащите!

— Тишина! — почука с човката си по дънера учителят. — Ела, момко!… По-близо, по-близо! Как ти е името?

— Тихчо.

— Добре, Тихчо. Ти какъв искаш да станеш?

— Художник — отвърна, без да се замисля, новият ученик.

— Тогава нарисувай едно дърво.

Тихчо се изправи до дъската.

Бухалът хвана ръката му и му показа как да държи тебешира.

— Браво! Имаш ли блокче и боички?

— Не…

— Утре без блокче и боички да не се явяваш в училище! Седни си на мястото.

— Какво хубаво дърво нарисува Тихчо! — извика гущерчето.

Учителят записа нещо в дебелата книга и доволно избърса с кърпичка запотените си очила.

— Десет минути почивка, ученици — обяви той.

Моравата се огласи от радостни викове. Учениците се пръснаха кой накъде види.

Тихчо се огледа за гущерчето, но и то бе отишло някъде. Тръгна през гората към изворчето. Наведе се над водата. Лицето му бе тъжно. Отде ще намери блокче и боички?… Ако утре се яви без тях, бухалът ще го изгони от училище. А още когато за пръв път видя слънцето, гората, цветята, небето, синьото небе, той поиска с цялото си сърце да ги нарисува. „Какво ще правиш сега, Тихчо? — въздъхна той. — Кой ще ти помогне?…“