Радка Александрова
Градът на сивите птици (5)

Вълшебното перце

— Момченце, защо плачеш?

Тихчо повдигна очи. Най-ниското клонче на близкото дърво се люлееше. Върху него бе кацнала една лястовичка. Поиска да й отговори, но мъка стягаше гърлото му.

— Защо плачеш? — запита тя повторно. — Да не би да си нямаш другарче? Искаш ли аз да ти стана?

— Искам — отвърна Тихчо.

— Тогава трябва да ми обещаеш, че никога няма да бъдеш тъжен!

Тихчо разбра, че Лястовичката е добра и реши на нея да открие мъката си:

— Искам да уча, а не мога да отида на училище.

— Защо? — учуди се Лястовичката.

— Нямам си блокче и боички. Учителят, старият Бухал, каза да не се явявам на училище без блокче и боички.

— И аз догодина ще тръгна на училище — усмихна се Лястовичката. — Още съм малка. А ти на колко си години?

Тихчо сви раменца:

— На много, но дори и баба Жилетка не ми е казвала на колко…

— Баба Жилетка!? Аз познавам всички в гората.

Лицето на Тихчо помръкна.

— Тя вече не е жива… Аз съм от тавана на високата къща. Спях в един кош. Там имам много приятели… Там живее и една Рокличка…

Лястовичката помълча и запита:

— А ти защо напусна тавана?

— Защото не съм виждал широкия свят… Спуснах се по едно въже от прозорчето и тръгнах…

— По въже ли? — смая се Лястовичката. — Колко интересно!… Как посмя, не се ли уплаши? Нямаше ли врата? Защо не си излязъл през нея? Да не си избягал? — зачурулика тя.

Тихчо завъртя глава:

— Вратата беше желязна и здраво заключена. Никой не се качваше на тавана… Ако не беше баба Жилетка и досега да съм в коша. Аз никога, никога няма да я забравя…

— Какво направи тази баба Жилетка? Разказвай по-бързо! Моля ти се!

Тихчо наведе глава.

— Баба Жилетка се пожертвува заради мене: помоли да я разплетат и от вълнената нишка да усучат въже. По това въже се спуснах долу. Беше ми и мъчно, и радостно, но не се издадох. Всички от тавана се струпаха около мене, само Рокличка стоеше настрана. Исках да й кажа нещо хубаво, но не можах да го измисля. През цялото време чаках — няма ли Рокличка да поиска нещо? Но тя мълчеше. Тогава чичо Панталон ми стисна здраво ръката, потупа ме по гърба и като ме гледаше право в очите, рече:

— Където и да идеш, каквото и да правиш, помни — без труд нищо не се постига! — Чичо Панталон бе работил през целия си живот.

Изкачих се на прозорчето и за последен път огледах тавана. Домиля ми за всичко, дори за паяжините в ъглите. Рокличка вече не поглеждах, бях й сърдит. Но тъкмо да се хвана за въжето, тя припна към мен, прегърна ме, а сълзите й пареха като огнени капки.

— Тихчо, изпращай ми цветя. Незабравки, минзухари, теменужки. Някога, когато тичах из парка, най-много се радвах на цветенцата… Моля ти се, Тихчо!

— Довиждане, скъпа Рокличке! — извиках аз и като затворих очи, смело се спуснах по въжето.

Тъмносините очи на Тихчо светнаха.

— Толкова чудни цветя срещнах по пътя си! Искам да ги нарисувам и да й ги изпратя. Тогава старият таван ще грейне и Рокличка ще бъде щастлива, но… отде да взема блокче и боички?

Лястовичката погледна към върховете на дърветата, дълго мисли и рече:

— Аз ще ти помогна! Само ме почакай тук! Скоро ще се върна — тя литна към облаците, прободе ги и изчезна.

А когато се върна, в жълтата й човка трептеше нежно перце. Постави го тържествено до Тихчо и каза:

— Преди да умре, мама ми го даде и рече: „Това перце може да стане вълшебно, ако попадне у някой, който носи истинско добро сърце“. Тихчо, подарявам ти го да рисуваш с него. Пази го! — И Лястовичката забоде перцето до извезаното сърце върху ризката му. Поклони се и добави: — А бои ще ти даде природата!

Тя отлетя бързо, преди Тихчо да й благодари. Той помилва нежните ресни на перцето и се обърна към едно цвете, което бе чуло разговора им:

— Ако някой ти направи голямо добро, как трябва да му се отплатиш?

Цветето разтвори чашка и продума:

— Достатъчно е да запомниш добрината!