Радка Александрова
Градът на сивите птици (3)

Момчето тръгва по широкия свят

Тихчо се спущаше по въженцето със затворени очи. Нещо се провираше под ризката му и го галеше с хладни пръсти. „Навярно това е вятърът“ — помисли си той и му стана хубаво, но още не смееше да погледне.

— Скачай, Тихчо! Скачай! — развикаха се отгоре.

Тихчо пусна въженцето и скочи на земята. А земята беше твърда — по нищо не се различаваше от тавана. Затова пък всичко останало беше така различно! Пред смаяния му поглед блесна градът с многобройните си прозорци, с дългите си и широки булеварди, над които се преплитаха жици, с долепените една до друга бели къщи, с бухналите от зеленина дървета и мълчаливите автомобили. Слънцето бе поело своя път по небето, но градът продължаваше да спи. Останал сам, Тихчо се изплаши. Накъде водеха тези безкрайни дълги улици? По коя да тръгне? Погледна към тавана, но от мястото, дето бе застанал, прозорчето не се виждаше. Изплаши се още повече. Затича без посока. Вятърът изду ръката му. Не разбра как се намери в една градина. Тревата беше яркозелена. Тихчо си каза: „Навярно това е най-хубавият цвят на света! — легна по гръб и небето се разтвори над него. — Колко е просторна къщата на слънцето! Дали само то може да живее там?“

Той щеше да лежи тук с часове, ако не беше дочул тежки стъпки. Зарадва се: скочи бързо и се огледа. Към него се приближаваше едър човек с голяма метла на рамо.

— Чичко!

— Ще ти дам аз един чичко! — завъртя глава градският метач и замахна с метлата.

Тихчо отскочи, преметна се няколко пъти по тревата и хукна да бяга. Тежките стъпки затрополиха след него.

— Ще те хвана аз, мръсна парцалива кукло! — крещеше метачът. — В кофата за смет ти е мястото.

Тихчо беше дребничък и това го спаси. Сви в една алея, скри се под близката пейка. Метачът профуча край него, без да го забележи. „Защо ли този чичко искаше да ме хвърли в кофата за смет? Та аз нищо не съм му сторил… Как ме нарече той: «Мръсна парцалива кукло!» Тихчо огледа панталоните и блузката си. Вятърът не бе успял да издуха праха, полепнал по тях. «Трябва най-напред да се измия. Да потърся някъде вода».“

В града имаше много чешми, но Тихчо не можеше да ги достигне. Затова тръгна бързо към гората. Стори му се, че гората е съвсем наблизо, но колкото повече се приближаваше към нея, тя сякаш се отдалечаваше. Изкачи се на един хълм, да погледне отвисоко. Пред очите му се разстла зелено море. Затича с удвоени сили нататък. Искаше по-скоро да види големите дървета, да чуе песента на птиците, да вдъхне аромата на горските цветя, за които бе слушал от Рокличка.

В гората стигна привечер, когато слънцето за последен път през този ден се оглеждаше в изворчетата. Тихчо спря край едно от тях и пи жадно студена вода. Сетне изми лицето си и среса с пръсти мокрото си перчемче. Здравецът го поръси с листата си, а срамежливите горски теменужки му се усмихнаха:

— Хубав си, много си хубав!

Тихчо реши да пренощува край изворчето. Откъсна няколко горски ягоди и сладко се навечеря. Застла меко легло от мъх, за възглавничка си подложи една гъбка-праховица.

Тъкмо се канеше да ляга, иззад купчината камъни изпълзя някакво животинче с дълга лъскава опашка.

— Добър вечер, момченце! Аз съм гущерчето Есо.

— Добър вечер, Есо. Откъде идваш?

— От училище.

— Ти ученик ли си?

— Да, вече знам да броя до десет.

— А къде ви е училището?

— Ей там, при двата дъба.

Тихчо погледна нататък.

— И аз искам да се уча — каза той. — Дали ще ме приемат?

— Защо да не те приемат — отвърна весело Есо и като размаха опашката си за прощаване, пропълзя под близките камъни.

Тихчо легна върху мекия мъх и заспа дълбок сън.