Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Радка Александрова
Заглавие: Градът на сивите птици
Издание: Първо
Издател: Български художник
Град на издателя: София
Година на издаване: 1978
Тип: Повест
Националност: Българска
Печатница: ДПК „Димитър Благоев“
Излязла от печат: 20.05.1978
Редактор: Дора Манева
Художествен редактор: Кирил Гюлеметов
Технически редактор: Здравко Божанов
Художник: Николай Стоянов
Художник на илюстрациите: Николай Стоянов
Коректор: Дочка Понова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1705
История
- — Добавяне
Тихчо и добрата баба Жилетка
По пладне слънцето така напече стария таван, че всички се унесоха в приятна дрямка. Чичо Панталон захърка.
Тихчо бавно преметна едното си краче през горния ръб на коша, ослуша се, после безшумно се смъкна на пода и като стъпваше на пръсти, отиде до таванското прозорче. Долепи носле о стъклото и се загледа навън. Косичката му светна на слънцето, лицето му засия от доброта. Бавно нарисува едно цвете на прашното стъкло. И така се улиса, че не чу стъпките на Рокличка.
— Тихчо, защо гледаш все навън? — изправи се тя до него. — Какво интересно има там?
Тихчо се усмихна и сви рамене.
— Толкова време живееш сред нас и все мълчиш. Хайде, кажи нещо, само на мен!
Кака Пола се бе събудила и ги гледаше.
— Много е срамежлив нашият Тихчо — забеляза тя.
— Извинявай, не е срамежлив — отвърна й Рокличка.
— Утре ще го включим в хора — разсъни се госпожа Блуза.
Кака Пола се изсмя:
— Той не може да приказва, а пък ти…
— Тихчо, разкажи им една приказка, ама страшна — замоли му се Рокличка. — Уплаши ги!
Тихчо притвори тъмносините си очи.
— От какво се срамуваш? — прозя се чичо Панталон. — Разкажи как си набил някого. Нали си мъж? — Той за пръв път не се сърдеше, че му пречат на съня.
Тихчо мълчеше.
Кака Пола се ядоса:
— Я не се инати! Не те ли е срам всички да те молят! Отвори си устата, кажи нещо!… Къде си бил, къде си живял. Ето ние…
В тоя миг от коша едва-едва се надигна баба Жилетка. Тя ги изгледа строго през очилата и рече:
— Не мъчете Тихчо, деца! Той няма за какво да ви разкаже — оставете го на мира.
Всички се учудиха: как така баба Жилетка проговори? Тя беше стара, много стара, мълчеше и не обичаше никой да я безпокои.
— Защо, бабо? — извика Рокличка.
Баба Жилетка поклати побелялата си глава:
— Защото Тихчо не е живял…
— Разкажи ни, бабо! — повдигна белите си мигли госпожа Блуза.
— Хубаво… — И баба Жилетка започна: — На първия етаж в тази къща живееха богати хора. Те имаха едно момче. То беше много разглезено, по цял ден ревеше без причина като магаре. Чудеха се с какво да го залъжат, как да му угодят. Години наред аз топлех слабичкия гръб на момичето, което чистеше господарските стаи. От ранна утрин до мръкнало то мъкнеше пълни кофи с вода, переше, търкаше пода, тупаше тежките килими. Никаква радост нямаше в живота. Разглезеното момче не му даваше да пипа играчките, да гледа книжките с картинки и често го дърпаше за плитките. Но момичето имаше добро сърце и не се сърдеше. Един ден къщата бе празнично украсена. Момчето имаше рожден ден. Освен важните гости бяха поканени и негови другарчета. Разтича се слугинчето: опече сладки, лъсна стъклата на прозорците, избърса праха от мебелите — цялата къща светна. А когато гостите пристигнаха, то се сви в килерчето, където спеше, извади от джоба на престилката си игла, конци и парцалчета. Аз бях на миндера — въздъхна баба Жилетка — и всичко видях. Най-напред момичето уши панталонки от едно пепитено парче плат. Сетне взе две тънки пръчици и опъна панталонките на тях. Скрои бяла ризка, разпери други две пръчици за ръце и ги провря през готовата ризка. Опаса кръстчето с червено коланче. Оставаше най-мъчното — лицето. Момичето наплюнчи един химически молив и нарисува очи. Те грейнаха с тъмносин блясък като теменужки. С черен молив източи веждите. Взе ножицата и отряза края на плитките си. Какво хубаво перчемче надвисна над челото! Завъртя куклата наляво, после надясно и дяволито се усмихна:
— И име ти измислих, но още няма да ти го кажа. Знаеш ли защо? Сега ще видиш. — Момичето пак бръкна в джоба на престилката и извади червено клъбце. Върху бялата блузка извеза сърце. После притисна момченцето до гърдите си, целуна го и прошепна: „Тихчо“
Баба Жилетка избърса с ръкав мокрото си лице и прегърна Рокличка:
— Така се роди нашият Тихчо, деца!… С каква радост пристъпи момичето пред господарския син! Искаше да го изненада, криеше Тихчо зад гърба си.
— Заповядай!
Момчето протегна ръце, но изведнъж се начумери.
— Това ли ми подаряваш? Парцалена кукла?! На мене?! — И Тихчо полетя в ъгъла. — Веднага да го изхвърлиш на боклука, още сега! Иначе ще кажа на мама да те изпъди!
Слугинчето се наведе, вдигна момченцето и го скри под престилката си. После, като се пазеше никой да не го види, качи се на тавана… Ето така, стари приятели, Тихчо се намери сред нас.
— Да му помогнем! — изплака Рокличка.
— Да му помогнем, да му помогнем! — чуха се отвсякъде гласове.
— Тъжно е да си създаден за радост, а да не можеш да създаваш радост — замислено каза чичо Панталон. — Трябва всички да се съберем и до мръкнало да решим как да помогнем на момчето.
— Аз измислих! — прошумоля кака Пола. — Ще почакаме, докато някой отвори вратата на тавана, и тогава: „Сбогом, Тихчо, довиждане — върви по широкия свят, поживей!“
Чичо Панталон завъртя глава:
— Кой знае кога ще отворят вратата. По-добре да я разбием.
— А дали тук някъде няма забравен ключ? — обади се и госпожа Блуза.
— Ключ ли? — възкликна кака Пола. — Никъде не съм видяла ключ.
Чичо Панталон се засили и удари с рамо желязната врата. Тя не помръдна.
Рокличка се натъжи. Не било така лесно Тихчо да излезе от тавана. Ето, всичко е съгласна да направи за него, но какво? Можеше вечер, щом останалите заспят, да го утеши, като му разкаже приказки. Можеше да се качи на прозорчето и да чака, докато завали дъжд. Тогава ще събере дъждовни капки в шепи и ще му умие лицето. Но да отвори вратата — не можеше.
— Чичко Панталон, ами сега?
— Не знам, Рокличке! — И той закрачи из тавана.
— Аз ще ви кажа как Тихчо ще излезе оттук — продума спокойно баба Жилетка. — Вие ще ме разплетете, ще ме навиете на кълбо и ще направите въженце. Ще завържете въженцето за прозорчето и по него Тихчо ще се спусне на улицата. Хайде на работа, не се бавете!
Всички обичаха баба Жилетка заради мъдростта й. И сега им беше мъчно да се разделят с нея. Ала баба Жилетка остана непреклонна. Започнаха да я разплитат и тя скоро се превърна на голямо кълбо. А кълбото беше топло и меко. Един по един го допираха до бузите си и сълзите им изсъхваха. Така се простиха с добрата баба Жилетка.
Рано на другата сутрин чичо Панталон се качи на таванското прозорче и завърза въженцето. Опъна го силно. После скочи и отупа праха от крачолите си.
— Готов ли си, юнак? — обърна се весело към Тихчо. — Хайде тръгвай и на добър час!