Ю Несбьо
Пентаграма (9)

Девета глава
Сряда. Изчезнала

Полицаят неохотно натисна спирачката и колата лениво спря на червения светофар на площад „Александър Хилан“.

— Или да пусна сирената и да им дадем да се разберат? — попита той и се обърна към седналия до него.

Хари поклати разсеяно глава. Обгърна с поглед парка — някогашна тревна площ с две пейки, населен с алкохолици, които се опитваха да надвикат уличното движение с песни и ругатни. Но преди години решиха да похарчат няколко милиона, за да облагородят мястото с име на писател^[1]. Изчистиха парка, засадиха го с растения, асфалтираха го, направиха алеи и внушителен стъпаловиден шадраван. Несъмнено се получи по-красив декор за песните и ругатните.

Полицейската кола зави надясно по улица „Санер“, мина по моста над река Акершелва и спря пред адреса, който Хари получи от Мьолер.

Хари каза на колегата си, че ще се прибере сам, слезе на тротоара и разкърши гръб. От другата страна на улицата се издигаше новопостроена, все още празна офис сграда. Според вестниците известно време нямаше да я използват. Прозорците й отразяваха сградата цел на Хари; бяла жилищна кооперация от четиридесетте или там някъде, не съвсем в стила на функционализма, по-скоро изглеждаше като негов неопределен роднина, с фасада, богато изрисувана с подписи на художници на графити, които маркираха територията си. На автобусната спирка стоеше тъмнокожо момиче със скръстени ръце и дъвчеше дъвка, докато разглеждаше голям рекламен плакат на „Дизел“ от отсрещната страна на улицата. Хари намери името на най-горния звънец.

— Полиция — оповести той и се настрои за изкачване на стълби.

Стигна запъхтян до последния етаж. На вратата го чакаше странна птица: мъж със сплъстена коса, черна брада на бургундско червеното лице и подхождаща на осанката му туникоподобна дреха, която стигаше до обутите му в сандали крака.

— Добре че успяхте да дойдете толкова бързо — подаде лапата си той.

Защото това беше истинска лапа — толкова голяма ръка, че десницата на Хари се изгуби напълно в неговата, когато мъжът се представи като Вили Барли.

Хари каза името си и се помъчи да издърпа ръката си. Физическият контакт с мъже не му допадаше, а това здрависване можеше да се сметне за прегръдка. Но Вили Барли стискаше ръката му, сякаш Хари беше спасителен пояс.

— Лисбет изчезна — прошепна той. Гласът му беше изненадващо висок.

— Получихме сигнала ви, Барли. Да влизаме ли?

— Елате.

Вили тръгна пред Хари. Още една мансарда, ала докато жилището на Камила Луен беше малко и обзаведено с минимално количество мебели, тази представляваше просторно, пищно обзаведено и украсено по парвенюшки маниер помещение, своеобразен пастиш на неокласицизма, но всичко толкова преувеличено, че беше на ръба да се превърне в парти с тоги. Вместо обичайните мебели за седене, в този апартамент имаше приспособления за лежане в някаква холивудска версия на древен Рим, а гредите, замазани с гипс, наподобяваха дорийски или коринтски колони — Хари така и не се научи да ги различава. Но релефът от гипс, изработен направо върху варосаната стена в коридора, всъщност му беше познат. Като малки, майка му ги заведе заедно със Сьос в музей в Копенхаген и там видяха „Язон и златното руно“ на Бертел Торвалдсен^[2]. Очевидно току-що бяха ремонтирали апартамента — Хари забеляза прясно боядисаните летви и парчета защитна лента и усети приятната миризма на разтворители.

Ниската масичка във всекидневната беше подредена за двама. Хари последва Барли по стълбището и излезе на обширна, покрита с плочки таванска тераса с изглед към заден двор, обграден от четири свързани жилищни сгради. На терасата цареше съвременна норвежка обстановка. Върху грила димяха три овъглени котлета.

— Следобед в мансардите става такава жега — извинително поде Барли и посочи пластмасов стол в стил рококо.

— Знам го от опит — отвърна Хари, приближи се до ръба и погледна надолу към пространството между сградите.

По принцип не изпитваше страх от високо, но след продължителни периоди на пиянски запои сравнително скромни височини бяха в състояние внезапно да предизвикат световъртеж. Видя два стари велосипеда и как вятърът развява бял чаршаф, прострян на сушилник петнадесет метра под тях, и бързо вдигна очи.

От отсрещната страна на дворното пространство на балкон с черни перила от ковано желязо двама съседи вдигнаха към него бутилки с бира за поздрав. Масата пред тях вече беше почти покрита с кафяви шишета. Хари им кимна в отговор. Чудеше се как така долу на двора духа вятър, а тук горе — не.

— Чаша червено вино?

Барли вече си наливаше от полупразната бутилка. Хари забеляза, че ръката му трепери. „Домейн Ла Бастид Сю“, прочете той на бутилката. Името беше по-дълго, но нечии нервни пръсти бяха изчегъртали част от етикета.

Хари седна.

— Не, благодаря, не пия през работно време.

Барли се намръщи и неочаквано остави бутилката на масата.

— Разбира се, че не пиете. Извинете ме, просто не съм на себе си. Боже мой, та аз също не би трябвало да пия в такава ситуация.

Поднесе чашата до устните си и започна да пие, а виното капеше по туниката му и образуваше нарастващо червено петно.

Хари си погледна часовника, за да подскаже на Барли, че е нужно да се побере в разумни времеви граници.

— Тя щеше само да отскочи до магазина за картофена салата за котлетите — захлипа Барли. — Само преди два часа седеше на мястото ви.

Хари пооправи слънчевите си очила.

— Съпругата ви я няма от два часа?

— Ами да, знам, че не е много време, но тя щеше само да отиде до магазина на „Киви“ на ъгъла и да се прибере.

Слънцето блесна в бирените бутилки на отсрещния балкон. Хари прокара ръка по челото си, погледна мокрите си пръсти и се почуди какво да прави с потта. Допря върховете на пръстите си до нажежената ръкохватка на пластмасовия стол и усети как влагата бавно се изпари.

— Обадихте ли се на приятели, на познати? Отидохте ли до магазина да проверите? Може да е срещнала някого и да са седнали на по бира. Или пък…

— Не, не, не! — възрази Барли и вдигна ръце с разперени пръсти. — Невъзможно е! Тя не е такава.

— Каква такава?

— Тя е от хората, които… се връщат.

— Е…

— Първо й звъннах на мобилния, но, разбира се, тя го беше оставила у дома. После се обадих на познати, които би могла да срещне. Звънях в магазина, в Главното полицейско управление, в три участъка, във всички болници за спешна помощ, в болница „Юлевол“, в Държавната болница. Нищо.

— Разбирам безпокойството ви, Барли.

Мъжът се наведе над масата. Влажните му устни трепереха в брадата.

— Не просто изпитвам безпокойство, а съм изплашен до смърт. Чували ли сте за жена, която излиза само по бански с петдесет крони в ръка, докато котлетите са на грила, и й хрумва, че това е добра възможност да офейка?

Хари се поколеба. Точно когато реши да приеме поканата за чаша вино, Барли почти изсипа съдържанието на бутилката в своята. Защо тогава просто не се изправи, не успокои домакина с информация колко много такива сигнали се получават и как почти всички имат своето естествено и недраматично обяснение; защо не благодари и не помоли Барли да се обади пак, ако съпругата му не се появи до късно вечерта? Навярно защото Хари цял ден се надяваше да се случи нещо и ето, сега се откриваше възможност да отложи онова, което го очакваше в дома му. Но причината се криеше най-вече в на пръв поглед необоснования страх на Барли. И преди се беше случвало Хари да подцени както своята, така и чуждата интуиция и тази грешка без изключение му излизаше солено.

— Трябва да се обадя тук-там — кимна Хари.

 

 

В 18:45 Беате Льон пристигна в апартамента на Вили и Лисбет Барли на „Санер“, а четвърт час по-късно дойде мъж с куче следотърсач, белгийска овчарка. Той представи себе си и кучето като Иван.

— Случайно съвпадение — обясни той. — Кучето не е мое.

Хари видя, че Иван стои в очакване на някой остроумен коментар, но не му хрумна нищо.

Докато Вили Барли търсеше в спалнята някоя от последните снимки на Лисбет и нейни дрехи, които Иван — кучето — да подуши, Хари заговори тихо и припряно на другите двама:

— Слушайте сега. Може да е навсякъде. Възможно е да го е напуснала, да й е прилошало, да му е казала, че отива другаде, а той не е разбрал. Милион сценарии. Но не е изключено точно сега да лежи упоена на някоя задна седалка, докато четирима младежи я изнасилват, защото са се побъркали при вида на жена по бански. Но не искам да си представяте нито един от тези сценарии. Просто търсете.

Беате и Иван кимнаха в знак, че са разбрали.

— Ей сега ще пристигне редови патрул. Беате, ти ще ги посрещнеш и ще ги накараш да проверят района, да говорят с хората. Особено от магазина, където е отивала. После ще разпиташ съседите по етажите. Аз ще отскоча до собствениците на балкона в другата сграда.

— Очакваш да знаят нещо ли? — попита Беате.

— Имат пълен изглед към терасата на Барли и ако се съди по броя празни бутилки, седят там от доста време. Според съпруга й Лисбет е била вкъщи цял ден. Искам да знам дали и кога са я видели на терасата.

— Защо? — попита полицаят и дръпна рязко каишката на Иван.

— Защото ако жена по бански не е излизала на терасата от този подобен на фурна апартамент, ставам дяволски мнителен.

— Разбира се — прошепна Беате. — Подозираш мъжа й.

— Подозирам мъжа по принцип — отвърна Хари.

— Защо? — повтори Иван.

Беате се усмихна в знак на съгласие.

— Винаги е мъжът — отсече Хари.

— Първият закон на Хуле — обясни Беате.

Иван отмести поглед от Хари към Беате. После обратно.

— Но… нали той е подал сигнала?

— Той беше — потвърди Хари. — И въпреки това мъжът винаги е заподозрян. Затова ти и Иван започвате не от улицата отвън, а оттук, от вътре. Намери си извинение, ако е необходимо, но искам първо да огледате таванските помещения и мазетата. После продължавате навън. Ясно?

Полицай Иван вдигна рамене и погледна надолу към съименника си, който отвърна на отчаяния му поглед.

 

 

Двамата на съседския балкон не се оказаха момчета, както си помисли Хари, виждайки ги от терасата на Барли. Хари беше наясно, че зряла жена със снимки на Кайли Миноуг на стената, споделяща жилището си с жена на нейната възраст с прическа на иглички и тениска с надпис „Орлите на Тронхайм“, не е синоним на лесбийка. И все пак възприе тази хипотеза. Седеше на кресло, а двете жени се разположиха пред него, точно както Вибеке Кнютсен и Андерш Нюгор преди пет дена.

— Съжалявам, че се наложи да влезете вътре — подхвана Хари.

Онази, която се представи като Рут, сложи ръка пред устата си, за да прикрие оригването си.

— Няма проблем, пихме достатъчно — отвърна тя. — Нали?

И тупна приятелката си по коляното. Като мъж, помисли си Хари. И се сети какво му беше казал Ауне, психологът. Стереотипите са самоизпълняващи се пророчества, защото хората несъзнателно търсят онова, което ги потвърждава. Точно по тази причина полицаите — въз основа на така наречен опит — смятат всички престъпници за глупаци. А престъпниците, от своя страна, са на мнението, че всички полицаи са глупаци.

Хари им обясни накратко ситуацията. Те го изгледаха поразени.

— Сигурно проблемът ще се разреши, но ние, от полицията, се занимаваме с такива случаи. На първо време се опитваме само да уточним някои часове.

Те кимнаха сериозно.

— Чудесно — Хари пусна в действие гримасата на Хуле. Или поне Елен нарече така физиономията, която се изписваше по лицето му, когато се опитваше да бъде мил и приветлив.

Рут разказа, че наистина двете прекарали целия следобед на балкона. Видели Лисбет и Вили Барли да лежат на терасата до около четири и половина, когато Лисбет влязла вътре. Точно след това Вили напалил грила. Извикал нещо за картофена салата и тя му отговорила отвътре. После и той влязъл и се появил с бифтеците (тук Хари уточни, че са котлети) след около двадесет минути. Минало известно време — постигнаха съгласие за пет и петнадесет — и видели Барли да звъни от телефона си.

— Звукът се разнася над такива жилищни сгради — обясни Рут. — Чухме как друг телефон от апартамента започна да звъни. Барли явно се ядоса. Или поне запрати телефона на масата.

— Навярно се е опитвал да се свърже със съпругата си — предположи Хари.

Той забеляза как двете жени се спогледаха светкавично и съжали за „навярно“.

— Колко време е нужно да си купи човек картофена салата от магазина на ъгъла?

— От „Киви“ ли? Тичешком стигам и се връщам за пет минутки, ако няма опашка.

— Лисбет Барли не бяга — тихо се обади приятелката й.

— Значи я познавате?

Рут и Орлицата на Тронхайм се спогледаха, сякаш за да съгласуват отговора си.

— Не. Ама знаем коя е.

— Така ли?

— Да, сигурно сте прочели голямото съобщение във „Ве Ге“, че Вили Барли е наел Националния театър през лятото, за да представи мюзикъл.

— Беше само бележка, Рут.

— Грешиш — раздразнено възрази Рут. — Та нали Лисбет ще играе главната роля. Огромна снимка и така нататък — няма как да сте я пропуснали.

— Мм — отвърна Хари, — осведомеността ми е леко… поизостанала през лятото.

— Ами нали вдигнаха голяма патърдия. Културният елит смятал, че е срамота в Националния театър да има лятно ревю, един вид. Как се казваше тази постановка? „Му Fat Lady“?

— „Fair Lady“^[3] — промърмори Орлицата на Тронхайм.

— Значи се занимават и с театър? — вметна Хари.

— Ами какво значи театър. Вили Барли е от хората, които се занимават с какво ли не. Ревюта, филми, мюзикъли…

— Той е продуцент. А тя пее.

— Така ли?

— Да, нали помните Лисбет, преди да се омъжи, тогава фамилията й беше Харанг.

Хари поклати съжалително глава и Рут въздъхна дълбоко.

— Тогава пееше със сестра си в „Spinnin’ Wheel“^[4]. Лисбет беше готина мацка, малко приличаше на Шаная Туейн. Имаше и глас като шума на трактор.

— Мацката не беше толкоз известна, Рут.

— Все пак пя в онази програма на Видар Льон-Арнесен. И продадоха сума ти плочи.

— Касети, Рут.

— Гледах „Spinnin’ Wheel“ на площад „Му“. Абе биваше си го. Щяха да записват плоча в Нашвил и тъй нататък. Ама я откри Барли. Щеше да я прави звезда в мюзикъл, но бая време мина.

— Осем години — поясни Орлицата на Тронхайм.

— Лисбет Харанг все пак спря да пее в „Spinnin’ Wheel“ и се омъжи за Барли. Нали сте чували оная приказка за парите и красотата?

— Значи колелото е спряло да се върти?

— А?

— Пита за кариерата й, Рут.

— А, да. Сестра й пое и нейните партии, но звездата беше Лисбет. Май сега ходят по планински санаториуми или с корабчето до Дания.

Хари се изправи.

— Още един последен, рутинен въпрос. Имате ли впечатления как върви бракът на Вили и Лисбет?

Орлицата на Тронхайм и Рут размениха радарни сигнали.

— Както казах, тук всичко се чува — повтори Рут. — И тяхната спалня гледа към задния двор.

— Чували сте ги да се карат?

— Не да се карат.

Те погледнаха Хари с красноречиви физиономии. Изминаха няколко секунди, преди той да разбере какво имат предвид, и с раздразнение усети как по лицето му плъзна червенина.

— Значи сте останали с впечатлението, че нещата между тях вървят чудесно?

— Вратата към терасата им е открехната цяло лято и аз се шегувам, че някой път можем да се промъкнем на тавана, да заобиколим сградата и да скочим на тяхната тераса — захили се Рут. — Малко да повоайорстваме, нали? Не е никак трудно, само заставаш на перилата на нашия балкон, слагаш крак на улука и…

Орлицата на Тронхайм смушка приятелката си в ребрата.

— Но всъщност няма нужда — заключи Рут. — Лисбет си е професионална… как му се вика?

— Актриса — подсказа й Орлицата на Тронхайм.

— Точно така. Ама всички хубави кадри се крият в гласните струни.

Хари потърка брадичка.

— Глас като трактор — повтори Орлицата на Тронхайм и се усмихна предпазливо.

 

 

Хари се върна в апартамента. Двамата Ивановци все още претърсваха жилището. Полицай Иван се потеше, а езикът на едноименната овчарка беше провиснал от отворената уста като празнична връзка за Седемнадесети май с цвят на черен дроб.

Хари седна предпазливо на единия шезлонг и помоли Вили Барли да повтори всичко отначало. Разказът му как е протекъл следобедът и кое в колко часа се е случило потвърди думите на Рут и Орлицата на Тронхайм.

Хари виждаше неподправено отчаяние в очите на съпруга на Лисбет. И го споходи предчувствието, че ако е било извършено престъпление, има вероятност — вероятност — то да е пример за изключение от статистиката. Но наблюденията му затвърждаваха у него най-вече убеждението, че Лисбет ще се появи в най-скоро време. Ако не е съпругът, значи няма кой да е. От гледна точка на статистиката.

Беате се върна и докладва, че вкъщи си били хората само в два апартамента. Не видели и не чули нищо; нито на стълбището, нито отвън.

На вратата се почука и Беате отвори. Влезе униформен полицай от редовия патрул. Хари го позна на мига: същият дежуреше на булевард „Юлевол“. Полицаят заговори на Беате, без да обърне внимание на Хари:

— Разговаряхме с хора по улицата и в „Киви“, проверихме преддверията и задните дворове в района. Нищо. Но нали сега всички са в отпуск и по улиците няма жива душа, може някой да е дръпнал жената в някоя кола, без да има очевидци.

Хари забеляза как седналият до него Вили Барли подскочи от ужас.

— Струва ми се добра идея да проверим пакистанците, дето държат дюкянчета наоколо — предложи полицаят и се почеса в ухото с кутре.

— Защо точно тях? — поинтересува се Хари.

Полицаят се обърна най-после към него и изрече, като натърти прекалено силно на последните две думи:

— Не сте ли чели криминалната статистика, старши инспекторе?

— Чел съм я — увери го Хари. — И ако не ме лъже паметта, собствениците на магазини са на последните места в списъка.

Полицаят разучаваше кутрето си.

— Знам някои неща за мюсюлманите, които знаете и вие, старши инспекторе. За тези хора жена, излязла по бански, си проси да я изнасилят. Може да се каже, че го смятат почти за свой дълг.

— Така ли?

— Такава им е религията.

— Сега ми се струва, че бъркаш исляма с християнството.

— Ами ние с Иван приключихме — намеси се полицаят с кучето следотърсач, което в същия миг слезе по стълбите. — Намерихме само няколко котлета в кофата за боклук. Впрочем, идвали ли са скоро други кучета тук?

Хари погледна Вили. Той само поклати отрицателно глава. Изражението му подсказваше, че гласът ще му изневери.

— В преддверието Иван реагира така, сякаш там е идвало куче, но сигурно е нещо друго. Готови сме за разходка из мазетата. Може ли някой да ни придружи?

— Разбира се — кимна Вили и се изправи.

Изгубиха се зад вратата, а полицаят от редовия патрул попита Беате дали може да си тръгва.

— Питай шефа — посъветва го тя.

— Той заспа.

Полицаят кимна ухилено към Хари, който изпробваше римския шезлонг.

— Полицай — промълви Хари тихо, без да отваря очи. — Приближи се, ако обичаш.

Полицаят застана с разкрачени крака пред Хари и заби палци в колана си.

— Да, старши инспекторе?

Хари отвори едното си око:

— Ако още веднъж позволиш Том Валер да те убеди да докладваш за мен, ще се погрижа да караш като редови патрул цял живот. Разбрано, полицай!

По лицето на полицая премина конвулсия. Когато отвори уста, Хари очакваше да избълва змии и гущери. Но вместо това той заговори тихо и овладяно:

— Първо, не познавам никакъв Том Валер. Второ, смятам за свой дълг да докладвам, когато полицейски служител поставя в опасност себе си и колегите си, като идва на работа в нетрезво състояние. И, трето, нямам желание да работя другаде освен в редовия патрул. Мога ли вече да си тръгвам, старши инспекторе!

Хари се взря в полицая с едното си око. После го затвори, преглътна и каза:

— Свободен си.

Чу как външната врата се затръшна и изпъшка. Имаше нужда от питие. От малко гориво.

— Идваш ли? — попита го Беате.

— Ти тръгвай — отвърна Хари. — Ще остана да помогна малко на Иван да обходи улицата, като свършат с мазетата.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

 

 

Хари изкачи стълбището и излезе на терасата. Погледа лястовичките, заслуша се в шума от отворените към задния двор прозорци. Повдигна бутилката с червено вино от масата. Беше останала малка глътка. Изпи я, махна на Рут и Орлицата на Тронхайм, които все пак очевидно не бяха поели достатъчно количество алкохол, и влезе вътре.

Веднага я усети, като отвори вратата на спалнята. Често й беше обръщал внимание, без да разбира откъде идва: тишината в спалните на непознатите хора.

Вътре още се забелязваха следи от ремонта.

Пред гардероба беше поставена откачена врата с огледало, а до оправеното двойно легло имаше отворено ковчеже с инструменти. Над леглото висеше снимка на Вили и Лисбет. Хари не се загледа толкова внимателно в снимката, която Вили даде на редовия патрул, но сега забеляза, че Рут има право: Лисбет наистина е мацка. Русокоса, със сини, искрящи очи и стройно, почти крехко тяло. Сигурно беше поне десет години по-млада от Вили. На снимката изглеждаха почернели и радостни. Вероятно след почивка в чужбина. Зад тях бегло се виждаха очертанията на грандиозна стара сграда и статуя на ездач. Сигурно някъде из Франция. Нормандия.

Хари седна на крайчеца на леглото и се изненада, когато потъна в него. Водно легло. Той се изтегна назад и усети как дюшекът прие формата на тялото му. Допирът на хладната покривка до голите му ръце беше приятен. Водата плискаше от вътрешната страна на гумения дюшек при всяко негово движение. Хари затвори очи.

Ракел. Заедно с нея плаваха по река. Не, по канал. Носеха се надолу с речно корабче, а водата го плискаше с целувките си. Намираха се под палубата и Ракел кротко лежеше до него в леглото. Смееше се тихичко на прошепнатите от него думи. Сега се преструваше на заспала. Едно от любимите й „номерца“. Да се преструва на заспала. Беше се превърнало в закачка между двамата. Хари се завъртя, за да я вижда. Погледът му падна върху вратата с огледалото, което отразяваше цялото легло. Погледна отвореното ковчеже с инструменти. Най-отгоре видя дърводелско длето със зелена дръжка. Вдигна сечивото — леко, малко и без следи от ръжда под тънкия слой мазилка.

Понечи да го върне на мястото му и ръката му се вцепени.

В кутията с инструменти имаше част от човешко тяло. И преди Хари беше ставал свидетел на подобни находки на местопрестъплението. Ампутирани части от полови органи. Измина секунда, преди да осъзнае, че точното копие на пенис с цвят на човешка кожа е просто дилдо.

Отпусна се върху леглото, без да изпуска длетото от ръката си. Преглътна.

След дълги години детективска работа, която налага ровене из хорските вещи и личен живот, едно дилдо не може да се сметне за особено голям залък. Не то беше причината Хари да преглътне с мъка.

Тук — в това легло.

Имаше нужда от питие и то веднага.

Звукът се носи из пространството между сградите.

Ракел.

Получи ерекция. Затвори очи и усети как ръката й се премества — неосъзнато, неволно движение на спящ човек — и се отпуска върху корема му. Ръката просто остава там, сякаш не търси определено място. Устните й са долепени до ухото му, горещият й дъх напомня за пращенето на огън. Хълбоците й ще се раздвижат веднага щом я докосне. Малките й меки гърди с чувствителни зърна ще се втвърдят само от дъха му, а утробата й ще се отвори и ще го погълне. Усети напрежение в гърлото, сякаш там бе заседнало ридание.

Хари се сепна, като чу как вратата долу се отвори. Седна, приглади покривката, изправи се и се погледна в огледалото. Разтърка енергично лицето си с ръце.

Вили настоя да го придружи и заедно да проверят дали овчарката Иван е успяла да надуши нечии следи.

Излязоха на улицата. От спирката беззвучно потегли червен автобус. От задния прозорец малко момиче се втренчи в Хари. Кръглото й личице се смаляваше, докато автобусът се изгубваше в далечината.

Отидоха до магазина на „Киви“ и се върнаха обратно, без кучето да реагира.

— Това не значи, че съпругата ви не е минала оттук — обясни Иван. — По натоварена градска улица, откъдето минават и много пешеходци, е трудно да се отдели миризмата на един човек.

Хари се огледа. Имаше чувството, че някой го наблюдава, но в прозорците по фасадите на редицата от къщи по пустата улица се виждаше само черно небе и слънце. Параноя на алкохолиците.

— Е — заключи Хари, — това е всичко, което можем да направим засега.

Вили отчаяно се втренчи в тях.

— Всичко ще се оправи — успокои го Хари.

Вили отговори с равния глас на синоптик:

— Не. Няма да се оправи.

— Ела тук, Иван! — извика полицаят и дръпна каишката. Кучето бе забило муцуна под предния калник на един фолксваген „Голф“, паркиран до тротоара.

Хари потупа Вили по рамото, но отмести поглед, за да не срещне търсещите очи на съпруга.

— Изпратихме съобщение до всички патрули. Ако не се появи до полунощ, ще я обявим за издирване. Става ли?

Вили мълчеше.

Иван лаеше срещу „Голф“-а и дърпаше каишката.

— Чакайте малко — помоли полицаят.

Застана на четири крака и наведе глава над асфалта.

— Мили боже — възкликна той и мушна ръка под колата.

— Откри ли нещо? — попита го Хари.

Полицаят се обърна към тях. В ръката си държеше дамска обувка с висок ток. Хари чу как Вили изхлипа зад него и го попита:

— Тази обувка нейна ли е, Вили?

— Няма да се оправи — повтори Вили. — Няма да се оправи.