Ю Несбьо
Пентаграма (30)

Тридесета глава
Събота. Арестът

Влакът до летището се стрелна край тях, блестящ като сребро и тих като предпазливо дишане. Беате погледна Улауг Сивертшен. Тя стоеше с изправена глава, приковала очи през прозореца, и мигаше ли, мигаше. Набръчканите й жилести ръце върху кухненския плот приличаха на природна картина, погледната от голяма височина. Бръчките бяха долини, синьо-черните вени — реки, а кокалчетата — планински вериги, над които кожата беше опъната като сиво-бяло платнище. Беате наведе очи към собствените си ръце. Замисли се колко много неща успяват да свършат ръцете на един човек през целия му живот. И за колко не им достига време. Или способност.

В 21:56 Беате чу как портата се отвори и по чакълестата пътека отекнаха стъпки.

Тя се изправи, а сърцето й биеше бързо и леко като гайгеров брояч.

— Той е — обади се Улауг.

— Сигурна ли си?

По лицето на старицата се изписа печална усмивка.

— Слушам стъпките му по тази пътечка от детството му. Когато порасна и започна да излиза вечер, обикновено се събуждах на втората му стъпка. Нужни са му дванадесет крачки, за да стигне дотук. Само преброй.

Внезапно Валер се появи на вратата на кухнята.

— Някой идва — съобщи той. — Искам да не мърдате оттук. Независимо какво става. Ясно?

— Той е — каза Беате и посочи с глава към Улауг.

Валер кимна бързо и пак изчезна.

Беате сложи длан върху ръката на старицата.

— Всичко ще бъде наред — обеща тя.

— Ще разберете, че сте сгрешили — увери я Улауг, без да я погледне.

Единадесет, дванадесет. Беате чу как се отвори вратата в коридора.

После се раздаде викът на Валер:

— Полиция! Служебната ми карта е на пода точно пред теб. Пусни пистолета или ще стрелям!

Беате усети как ръката на Улауг потръпна.

— Полиция! Свали пистолета или ще стрелям!

Защо Валер вика толкова силно? Едва ли между двамата мъже има повече от пет-шест метра.

— Предупреждавам те за последен път! — извика отново той.

Беате се изправи и извади револвера от кобура, закачен на ремък на гърба й.

— Беате — прошепна Улауг с разтреперан глас.

Полицайката вдигна очи и срещна умолителния поглед на старицата.

— Пусни оръжието! Целиш се в полицай!

Беате измина четирите крачки до вратата, отвори я и излезе в коридора с вдигнат във въздуха револвер. Том Валер се намираше на два метра от нея, обърнат с гръб. На входната врата стоеше мъж в сив костюм. В едната си ръка държеше куфар. Беате реши да излезе, тласкана от онова, на което очакваше да стане свидетел. Открилата се пред нея гледка я изпълни с огромно недоумение.

— Ще стрелям! — извика Том Валер.

Беате зърна отворената уста и парализираното лице на мъжа пред външната врата и видя как Валер вече бе издал напред рамо, за да поеме отката, като натисне спусъка.

— Том…

Каза го тихо, но гърбът на Том Валер се вцепени, сякаш Беате го бе простреляла в гръб.

— Той не държи пистолет, Том.

Беате имаше чувството, че гледа филм. Абсурдна сцена, в която някой е натиснал копчето за пауза и кадърът е стопиран, замразен. После трепка и подскача на екрана, а времето си минава. Тя стоеше в очакване на изстрел, но такъв не последва. Разбира се, че Валер не посмя да стреля. Та той не беше луд. Не и в клиничния смисъл на думата. Не му липсваше самоконтрол. Вероятно точно това я беше изплашило най-силно онзи път. Хладнокръвието при посегателството.

— Така и така си тук — най-после изрече Валер с доста сконфузен глас, — сложи белезници на арестанта ни.