Ю Несбьо
Пентаграма (29)

Двадесет и девета глава
Събота. Удавникът

Хари прибра мобилния си телефон в джоба на якето и се облегна назад на дивана. Служителите от отдела по експертно-криминална дейност сигурно щяха да се начупят, но тук едва ли имаше доказателства, които да бъдат заличени. Очевидно и този път убиецът бе разчистил щателно след себе си. Хари дори усети мириса на препарат, когато се наведе ниско, за да разгледа отблизо няколко черни топчета, вероятно от гума, полепили се по пода.

На вратата се появи лице.

— Бьорн Холм, Отдел по експертно-криминална дейност.

— Чудесно — кимна Хари. — Имаш ли цигари?

Изправи се и застана до прозореца, а Холм и колегата му се хванаха на работа. Косо върху покривите падаше вечерна светлина и обагряше в златисто къщите, улиците и дърветата в долната част на Кампен и в Тьойен. Хари не беше виждал по-красив град от Осло през тези вечери. Сигурно имаше такива. Но просто той не беше ходил там.

Погледна палеца върху етажерката. Убиецът го беше потопил в боя и го беше залепил за рафта, за да стои изправен. Вероятно си е носел боя и лепило. Или поне Хари не забеляза в чекмеджетата на писалището да има нещо подобно.

— Искам да проверите какви са тези черни топчета.

Хари посочи към пода.

— Добре — кимна Холм.

Хари се чувстваше замаян. Изпуши осем цигари една след друга. Те уталожиха жаждата му. Облекчиха я, но не я пропъдиха. Прикова поглед в палеца. Вероятно е отрязан с клещи. Боя и лепило. Длето и чук за пентаграмата над вратата. Този път е носел много инструменти.

Разбираше защо е издълбал кръста на марата. И защо е отрязал пръста. Но защо го е залепил?

— Прилича на разтопена гума — заключи Холм. Беше приклекнал на пода.

— Как се разтапя гума? — поинтересува се Хари.

— Ами… може да я запалиш. Или да я нагрееш с ютия. Или пистолет за горещ въздух.

— За какво се използва разтопената гума?

Холм вдигна рамене.

— За вулканизация — отвърна колегата му. — За да запоиш нещо или да го уплътниш. Например за автомобилни гуми. Или херметизиране. За такива неща.

— А тази?

— Няма представа. Съжалявам.

— Благодаря.

Палецът сочеше към тавана. Само да можеше да ми посочи как да разгадая шифъра, помисли си Хари. Защото това, разбира се, беше шифър. Убиецът им бе надянал хомот и ги водеше като безсловесни говеда накъдето си пожелае. Затова и този шифър имаше своето решение. Би следвало да е просто, ако наистина беше предвиден за средноинтелигентно говедо като самия Хари.

Хари се втренчи в пръста. Сочеше нагоре. Окей. Прието. Всичко е ясно.

Вечерната светлина не спираше да се лее.

Дръпна жадно от цигарата. Никотинът плъзна по вените му, премина през тесните капиляри от дробовете и пое на север. Тровеше, навреждаше, манипулираше, изясняваше. Мамка му! Хари се изкашля силно.

Сочи към тавана. На стая 406. Таванското помещение над четвъртия етаж. Разбира се. Говедо с говедо.

Хари завъртя ключа, отвори вратата и бързо напипа ключа за осветлението на стената. Прекрачи прага. Във високото, проветриво и без прозорци помещение край стените бяха наредени тавански стаички с размери два на два метра. Вътре бяха натъпкани вещи, които още не бяха за кофата за смет, но не бяха и особено полезни: пробити матраци и старомодни мебели, картонени кутии с дрехи и все още работещи електрически уреди, затова не ги изхвърляха съвсем.

— По дяволите — промърмори Фалкайд, когато влезе заедно с двама от Отряда за бързо реагиране.

На Хари описанието му се стори съвсем точно. Спускащото се омаломощено на запад слънце бе използвало целия ден, за да затопли керемидите, които в момента изпълняваха функцията на акумулиращи печки и превръщаха таванското помещение в същинска сауна.

— Стаичката, която се полага на 406, явно е натам — показа Хари и тръгна надясно.

— Защо си сигурен, че той е на тавана?

— Ами защото убиецът сам ни припомня ясния като бял ден факт, че точно над четвъртия етаж има пети. В този случай това е таванското помещение.

— Припомня?

— Под формата на ребус.

— Наясно ли си, че е напълно невъзможно тук да има труп?

— Защо да е невъзможно?

— Вчера обходихме цялата сграда с куче следотърсач. Тяло, което е престояло четири седмици на тази жега… Ако преведем информацията от сетивната система на кучето на тази на нас, хората, е все едно ние да търсим тук виеща фабрична сирена. Няма как кучето да не открие трупа, дори и да е лош следотърсач. А вчерашното беше перфектно обучено.

— Ами ако трупът е опакован в нещо точно с цел да не изпуска миризма?

— Молекулите на миризмата са страшно летливи и проникват и през най-микроскопичните отвори. Няма как да…

— С вулканизация — предположи Хари.

— А?

Хари спря пред една от стаичките. Двамата униформени незабавно довтасаха с щангите.

— Първо ще опитаме с друг метод, момчета.

Хари разклати пред очите им връзката ключове с череп.

Най-малкият ключ потъна в катинара.

— Ще вляза сам — обяви Хари. — Отделът по експертно-криминална дейност не обича излишни следи.

Дадоха му фенер и Хари застана пред голям, широк, боядисан в бяло гардероб с двойни врати, заемащ почти цялата стаичка. Сложи ръка върху дръжката на една от вратите, стисна зъби и я дръпна отривисто. Лъхна го миризма на непроветрени дрехи, на прах и дърво. Запали фенера. Очевидно Мариус Велан е наследил сините костюми на три поколения, закачени на летвата в гардероба. Хари освети вътрешността му й прокара ръка по плата. Груба вълна. Един от костюмите беше покрит с тънък найлон. Най-навътре висеше сив калъф за костюми.

Хари пусна вратата на гардероба и се обърна към задната стена, където над сушилник висяха пердета, на вид ръчно изработени. Хари ги дръпна настрани. Срещу него беззвучно изръмжа зинала паст с дребни, остри зъби на хищник. Обработената кожа или онова, което беше останало от нея, беше посивяла, а кафявите очи с форма на топчета за игра имаха нужда от почистване.

— Златка — определи Фалкайд.

— Мм.

Хари се огледа. Нямаше къде повече да търси. Дали наистина се е объркал?

Тогава погледът му попадна върху навит на руло килим. Персийски — или поне приличаше на такъв. Рулото стигаше до средата на стената. Хари избута счупен плетен стол до килима, качи се на него и го освети с фенера. Стоящите отвън полицаи напрегнато наблюдаваха действията му.

— Явно не — измърмори Хари, слезе от стола и изгаси фенера.

— Е? — попита Фалкайд.

Хари поклати глава. Обзе го внезапна ярост. Ритна гардероба отстрани и той се разклати като танцьорка на кючек. Псетата се разлаяха. Едно питие. Едно-едничко, миг без болка. Тръгна да излиза от стаичката, но чу стържене. Сякаш нещо се плъзгаше по стена. Машинално се обърна и едва успя да види как вратата на гардероба се отваря, когато калъфът за костюм се стовари върху него и го повали на земята.

Хари разбра, че за миг е изгубил съзнание, защото отваряйки отново очи, лежеше по гръб и усещаше тъпа болка в задната част на главата. Задъхваше се в облака прах, вдигнал се от сухия дървен под. Тежестта на калъфа бе изтласкала въздуха от дробовете му и той имаше усещането, че се дави, че лежи в огромна найлонова торба, напълнена с вода. Панически размаха ръце и усети как юмрукът му удари гладката повърхност и нещо, намиращо се вътре, поддаде на натиска.

Хари се вцепени и остана да лежи напълно неподвижно. Постепенно отново фокусира поглед върху калъфа. Малко по малко усещането, че се дави, отстъпи на друго: че вече се е удавил.

Изпод сивата найлонова обвивка го гледаха две безжизнени мътни очи.

Вече намериха и Мариус Велан.