Ю Несбьо
Пентаграма (43)

Четиридесет и трета глава
Нощта срещу вторник. „Ролекс“

Тик-так.

Хари слушаше хода на секундарната стрелка със затворени очи и броеше. Часът сигурно е точен, защото звукът идваше от златен ръчен часовник „Ролекс“.

Тик-так.

Ако брои правилно, стоят в асансьора от четвърт час. От петнадесет минути. Изминаха деветстотин секунди, откакто Хари натисна „стоп“ в асансьора между първия етаж и мазето, увери спътниците си, че са на сигурно място и трябва само да почакат малко. В продължение на деветстотин секунди седяха неподвижно и се ослушваха за стъпки и гласове; за врати, които се отварят или затварят. Хари отброи със затворени очи деветстотин удара на секундарната стрелка на часовника около китката на кървавата ръка върху пода, все още закопчана към неговата.

Тик-так.

Хари отвори очи. Откопча белезниците и се запита дали ще успее да влезе в колата през багажника на колата, след като глътна ключа.

— Олег — прошепна той и леко разтърси рамото на спящото дете. — Имам нужда от помощта ти.

Олег се изправи на крака.

— Какъв е смисълът? — попита Свен и погледна нагоре: Олег, качен на раменете на Хари, развърташе луминесцентните лампи на тавана.

— Вземи ги — каза му Хари.

Свен протегна ръце към Олег и пое едната.

— Целта е, първо, очите ми да свикнат с тъмнината, преди да вляза в мазето — обясни Хари. — Второ, не ми се ще да изглеждаме като светещи мишени, когато отворим вратата на асансьора.

— Валер? В мазето? — невярващо възкликна Свен. — Стига де, никой не би оцелял след подобно нещо — насочи той лампата към вече бледата като восък ръка на пода. — Помисли си колко кръв е изгубил. И какъв шок е преживял.

— Опитвам се да си представя всички възможни сценарии — отвърна Хари.

После притъмня.

Тик-так.

Хари излезе от асансьора, стъпи рязко встрани и клекна на пода. Чу хлопването на вратата зад гърба си. Изчака асансьорът да потегли. Разбраха се Свен и Олег да го спрат между мазето и първия етаж, където ще бъдат в безопасност.

Хари притаи дъх и се ослуша. Засега нямаше никакви признаци за призраци. Изправи се. През прозореца на врата в другия край на мазето се процеждаше бледа светлина. Съзря бегло очертанията на градински мебели, стари скринове и върхове на ски. Пое опипом покрай стената, намери врата и я отвори. Разнесе се сладникава миризма на боклук. Стигна до точното място. Стъпваше върху скъсани чували със смет, яйчени черупки и празни картонени кутии от прясно мляко, докато си проправяше път през задушната атмосфера, пропита с мирис на гнилоч. Откри пистолета до стената, все още с лента тиксо. Увери се, че е зареден, и излезе оттам.

Приведен, тръгна към вратата, откъдето идваше светлина. Логично бе да води към стълбището.

Едва когато се приближи, забеляза тъмните очертания на лице по стъклото. Хари инстинктивно се сви, но съобрази, че въпросният човек няма как да го види в тъмното. Насочи пистолета напред, хванал го с две ръце, и бавно направи две крачки напред. Лицето беше долепено плътно до стъклото и чертите му се размиваха. Хари го взе на мушка. Беше Том. Широко отворените му очи се взираха неподвижно в мрака някъде встрани от Хари.

Сърцето на Хари заблъска с такава сила, че не успя да държи лицето на прицел.

Изчака. Секундите течаха. Не се случи нищо.

После свали пистолета и се изправи.

Приближи се до стъклото и се вторачи в прекършения поглед на Том Валер. Над очите му се бе спуснала синьо-бяла пелена. Хари се обърна и се вгледа в мрака. Каквото и да беше забелязал Том Валер, вече го нямаше.

Хари притихна, заслушан в пулса си. Сърцето му биеше упорито, настойчиво. Тик-так, казваше то. Не знаеше как да го тълкува. Значеше поне, че е жив, защото мъжът от другата страна на стъклото бе мъртъв. Може да отключи вратата, да докосне кожата му и да усети как топлината го напуска; как кожата се променя, изгубва качествата на живата материя и се превръща в амбалаж.

Хари долепи чело до челото на Валер. Студеното стъкло гореше по кожата му като лед.