Ю Несбьо
Пентаграма (19)

Деветнадесета глава
Сряда. Под вода

Паркирайки пред открития спортен комплекс преди три часа, Хари разбра къде прекарват времето си онези, които все още бяха в Осло. Пред гишетата за билети се точеше почти стометрова опашка. Той чете „Ве Ге“, докато тълпата тътреше крака към спасението в басейна.

Нямаше нищо ново по случая със серийния убиец, но те бяха изровили достатъчно материал за още четири плътно изписани страници. Заглавията бяха отчасти кодирани и насочени към хора, които следят случая от известно време. Вече наричаха престъпленията „велокуриерски убийства“. Всичко беше известно, полицията вече нямаше преднина пред журналистите и Хари допускаше, че сутрешните оперативки в редакциите могат да се сбъркат със заседанията на разследващия полицейски екип. Прочете изявления на свидетели, привикани за разпит, но във вестника те си спомняха повече подробности; анкети, в които хората споделяха, че са изплашени и ужасени до полуда, а куриерските фирми настояваха да им изплатят компенсации, задето не могат да работят, понеже не пускат никъде разносвачите им. И все пак било задача на властите да заловят този тип, нали? Връзката между велокуриерските убийства и изчезването на Лисбет Барли вече не се споменаваше като хипотеза, а като факт. Голяма снимка под надслов „Поема ролята на сестра си“ показваше Тоя Харанг и Вили Барли пред Националния театър. Текстът под снимката гласеше: „Енергичният продуцент няма намерения да отменя постановката.“

Погледът на Хари заснова надолу по статията, която цитираше Вили Барли:

„The show must go on“^[1] не е просто удобно клише, а самата жестока реалност в нашия бранш, и знам, че Лисбет е с нас, независимо какво се е случило. Но е ясно, че случилото се ни е повлияло. И въпреки това се стараем да използваме енергията в положителна посока. Постановката, независимо от всичко, ще се превърне във възхвала на Лисбет, голяма актриса, която все още не е успяла да разгърне потенциала си. Но и това ще стане. Просто не мога да си позволя да мисля другояче.

Най-после Хари влезе вътре. Спря се и се огледа. Сигурно бяха изминали двадесет години от последното му посещение в басейна в парка „Фрогнер“, но с изключение на няколко ремонтирани фасади и голяма синя водна пързалка в ниското почти нищо не се бе променило. Миризмата на хлор, фините пръски от душовете, които летяха из въздуха към басейните и образуваха малки дъги, шляпането на тичащи боси крака по асфалта, зъзнещите деца по мокри бански, наредени на опашка на сянка пред лавката, си бяха същите.

Хари намери Ракел и Олег на тревистия склон под детските басейни.

— Здрасти.

Устните й се усмихваха, но беше трудно да се каже какво правеха очите й зад големите слънчеви очила „Гучи“. Носеше жълт бански. Такъв цвят бански отива на много малко жени. Ракел беше една от тях.

— Знаеш ли какво стана? — заекна Олег с наведена на една страна глава, докато се опитваше да изтръска водата от ухото си. — Скочих от петметровия трамплин.

Хари се настани на тревата до тях, макар че на одеялото имаше предостатъчно място.

— Сега ме будалкаш.

— Наистина скочих!

— От пет метра? Че ти си цял каскадьор.

— Ти скачал ли си от пет метра, Хари?

— С триста зора.

— А от седем?

— Мда, ама тогава паднах по корем във водата.

Хари погледна красноречиво Ракел, но тя гледаше Олег, който внезапно спря да си мята главата и попита с понижен глас:

— А от десет?

Хари вдигна очи към басейна с трамплина, откъдето се чуваха радостни възгласи и блеещите команди на спасителя по мегафона. От десет метра. Кулата за скокове се открояваше като буквата Т в черно и бяло на фона на синьото небе. Не, грешеше: нямаше двадесет години от последното му идване тук. Сети се как доведе тук Кристин. Двамата с нея се покатериха по оградата, качиха се по стълбите на кулата и легнаха рамо до рамо най-горе. Разположени върху грубото твърдо килимче, което боцкаше кожата им, разговаряха цяла нощ, а звездното небе трепкаше над тях. Някога си мислеше, че тя ще бъде последната му приятелка.

— Не, не съм скачал от десет метра — отвърна той.

— Никога?

Хари долови разочарованието в гласа на Олег.

— Никога. Само с главата надолу.

— С главата надолу? — подскочи Олег. — Ама това е още по-готино. Много хора ли те гледаха?

— Беше през нощта — поклати глава Хари. — Бях съвсем сам.

— Какъв смисъл има тогава? — изпъшка Олег. — Един вид да си смел, а пък никой да не те види.

— Понякога и аз се чудя.

Хари се опита да улови погледа на Ракел, но стъклата на очилата й бяха твърде тъмни. Тя си сложи нещата в чантата и облече тениска и синя дънкова минипола над банския.

— Но тогава е и най-трудно — обясни Хари. — Когато си сам и нямаш публика.

— Благодаря ти, че ми правиш тази услуга, Хари — намеси се Ракел. — Наистина много мило от твоя страна.

— Удоволствието е мое — отвърна той. — Разполагай свободно с нужното ти време.

— Нужно е на зъболекаря — поправи го тя. — Надявам се да не продължи дълго.

— Как падна във водата? — поинтересува се Олег.

— Както обикновено — каза Хари, без да сваля очи от Ракел.

— Ще се върна до пет — обеща тя. — Не се местете.

— Никъде няма да мърдаме — успокои я Хари и веднага се разкая за казаното. Сега моментът не беше подходящ за високопарни обещания. Щеше да има и по-удобни случаи.

Хари я проследи с поглед, докато тя се изгуби. Замисли се колко ли е трудно да си запазиш час при зъболекар посред всеобщия отпуск.

— Искаш ли да ме видиш как скачам от пет метра, а? — попита го Олег.

— Естествено — кимна Хари и си съблече тениската.

Олег се вторачи в него.

— Никога ли не се печеш на слънце, Хари?

— Никога.

Едва след като Олег скочи два пъти, Хари си събу дънките и се качи на трамплина при него. Започна да обяснява на Олег как се прави скарида, докато останалите на опашката за скачане хвърляха неодобрителни погледи към увисналите му боксерки със знамето на ЕС. Хари изпъна напред ръка.

— Майсторлъкът е във въздуха да лежиш хоризонтално. Изглежда доста страшно. Хората си мислят, че ще паднеш по корем. Обаче в последния момент…

Хари притисна палеца и показалеца един към друг.

— … се сгъваш на две по средата като скарида и пориш водната повърхност едновременно с ръце и крака.

Хари се засили и скочи. Успя да чуе свирката на спасителя, преди да се прегъне и да посрещне с чело водата.

— Ей, ти, казах, че петметровият е затворен — чу той блеещия глас по мегафона, когато изплува на повърхността.

Олег му даде знак от кулата и Хари вдигна палец, за да му покаже, че е разбрал. Излезе от водата, слезе по стълбата и застана до прозорците към басейна. Прокара пръст по хладното запотено стъкло, започна да рисува по него, докато се взираше в синьо-зеления подводен пейзаж. Когато вдигна очи към повърхността, видя бански гащета, ритащи крака и контурите на облак по синьото небе. Сети се за „Underwater“.

После Олег се появи, наби спирачки в пелената от въздушни мехурчета, но вместо да изплува нагоре, се оттласна с крака така, че да слезе до прозореца, където стоеше Хари.

Двамата се гледаха. Олег се усмихваше, махаше с ръце и сочеше нещо. Лицето му беше бледо и зеленикаво. Хари не чуваше звук, а само виждаше как устата на Олег се движи, докато черната му коса се носи безтегловно над главата, танцува като водорасло и стърчи нагоре. Гледката събуди у Хари спомен за нещо, за което сега не му се мислеше. Но докато стояха така, всеки от своята страна на стъклото, слънцето прежуряше от небето, обграждаше ги стена от безгрижна глъчка и същевременно се намираха в пълна тишина. Внезапно предчувствието, че ще се случи нещо ужасно, обзе Хари.

В следващия миг обаче той забрави за него, защото мястото му зае друго усещане, когато Олег се изтласка нагоре и изчезна от кадър, а Хари остана, загледан в угасналия екран на изключен телевизор. По запотеното стъкло личаха надрасканите от него чертички. Вече знаеше къде видя подобно нещо.

— Олег! — извика той и се затича по стълбата.

 

 

По принцип Карл не се вълнуваше от хората. Държеше магазин за телевизионна техника на площад „Карл Бернер“ вече повече от двадесет години, но така и не се поинтересува от каквато и да е информация за съименника си, на когото беше кръстен „площадът“. Същия слаб интерес изпитваше и към едрия тип, застанал пред него с полицейска карта в ръка, и хлапето с мокра коса до него. Или към момичето, за което говореше полицаят, онази, дето я намериха в клозета на адвокатите от другата страна на улицата. В момента Карл би се заинтригувал единствено от мацката на снимката в „Ние, мъжете“. Чудеше се на колко ли години е, дали действително е от община Тьонсберг и обича ли да се пече гола на балкона, та минувачите да я гледат.

— Идвах при вас в деня, когато убиха Барбара Свенсен — припомни му полицаят.

— Щом казвате — отвърна Карл.

— Виждате ли изгасения телевизор до прозореца? — посочи полицаят.

— „Филипс“ — обясни Карл и бутна списанието настрана. — Хубав е, нали? Петдесет херца. Плосък екран. Съраунд звук, телетекст и радио. Струва седем и деветстотин, ама ще ти го дам за пет и деветстотин.

— Забелязвате ли как някой е чертал по праха върху екрана?

— Добре де — въздъхна Карл. — За пет и шестстотин е твой.

— Не ми пука за телевизора — раздразни се полицаят. — Искам да знам кой го е направил.

— Защо? — попита Карл. — По принцип нямам намерение да подавам сигнал в полицията.

Полицаят се наведе над тезгяха. По цвета на лицето му Карл усети, че полученото обяснение не го удовлетворява.

— Чуй ме добре. Опитваме се да открием убиец. А имам основания да смятам, че той е бил тук и е начертал нещо на този екран. Стига ли?

Карл безмълвно кимна.

— Добре. А сега искам хубавичко да си помислиш.

Чу се дрънчене на камбанка. Полицаят се обърна. На вратата се появи жена с метален куфар.

— Телевизорът „Филипс“ — посочи полицаят.

Тя кимна, без да обели дума, клекна пред стената с телевизорите и отвори куфара.

Зениците на Карл се разшириха от почуда.

— Е? — попита полицаят.

Карл започна да стопля: това май е по-важно от Лиз от Тьонсберг.

— Не помня всички, дето идват в магазина — заекна той, а всъщност искаше да каже „не помня никого от посетителите“.

Просто така беше устроен. Лицата не значеха нищо за него. Дори образът на Лиз вече потъна в забрава.

— Не те питам за всички — отвърна полицаят. — А само за този конкретен човек. През деня тук май не идват много хора.

Карл поклати примирено глава.

— Ами ако ти покажа няколко снимки? — предложи полицаят. — Ще го разпознаеш ли?

— Не знам. Не успях да позная вас, а камо ли…

— Хари — поде момчето.

— Но си забелязал някой да рисува по телевизора?

— Хари…

Карл наистина видя такъв човек в магазина онзи ден. Сети се за него вечерта, когато полицията дойде в магазина и го попита дали е забелязал подозрителни типове.

Проблемът беше, че този човек не направи нищо особено. Освен да се взира в екраните на телевизорите, което не е много подозрително в магазин, където се продават такива. Какво се очакваше да каже? Че някой, чийто външен вид не помни, е бил в магазина му и му е изглеждал съмнителен? И да си навлече куп неприятности и нежелано внимание?

— Не — отговори Карл. — Не съм виждал тук такъв човек.

Полицаят промърмори нещо неразбрано.

— Хари… — обади се пак момчето и дръпна полицая за тениската. — Стана пет часа.

Той изтръпна и погледна часовника си.

— Беате — обърна се той към жената. — Откри ли нещо?

— Рано е да се каже — отвърна тя. — Има достатъчно черти, но той си е плъзгал пръста и е трудно да се намери цялостен отпечатък.

— Обади ми се.

Камбанката над вратата отново издрънча и Карл и жената с металния куфар останаха сами в магазина.

Той притегли Лиз от Тьонсберг към себе си, но се отказа. Остави я с лице към тезгяха и се приближи към полицайката. С помощта на четчица тя внимателно премахваше някаква пудра, с която бе покрила екрана. Сега той забеляза рисунката в прахта. Икономисваше и от почистването, та не беше никак необичайно, че рисунката се бе запазила няколко дена. Необичайно беше по-скоро изобразеното на нея.

— Какво би трябвало да представлява това?

— Не знам — отвърна тя. — Току-що ми казаха как се нарича.

— Как?

— Кръстът на марата.