Ю Несбьо
Пентаграма (15)

Петнадесета глава
Понеделник. Vena Amoris

Белият, покрит с ръжда форд „Ескорт“ на Хари се спусна пред магазина за телевизори. Двете полицейски коли и червеното спортно чудо на Валер сякаш бяха пръснати по тротоарите около утихналото в следобедния час кръстовище с привилегията да носи името площад „Карл Бернер“^[1].

Хари паркира автомобила си, извади зеленото дърводелско длето от джоба на якето си и го остави на съседната седалка. Понеже не намери ключовете за колата в апартамента си, взе стоманена тел и длетото, претърси съседните улици и не след дълго откри любимото си возило. Ключовете, разбира се, висяха на ключалката за запалване на колата. Зеленото длето се оказа идеално за целта: с него напъна вратата, а със стоманената тел измъкна връзката ключове.

Хари пресече на червено. Движеше се бавно — организмът не му позволяваше да поддържа високо темпо. Боляха го стомахът и главата. Ризата лепнеше по гърба му. Часът беше шест без пет и досега издържа без лекарство, но не си даваше никакви обещания.

Срещу адвокатската кантора „Хале, Тюне и Ветерли“ на табелата с изброените офиси пишеше V етаж. Хари изпъшка. Хвърли поглед към асансьора. Плъзгащи се врати. Нямаше решетки.

Асансьорът беше марка „Куне“. Щом гладките метални врати се затвориха автоматично, го обзе чувството, че се намира във вакуумирана консервна кутия. Докато се издигаше нагоре, се опита да не обръща внимание на шумовете от асансьорния механизъм. Затвори очи, но побърза да ги отвори, защото по клепачите му се появи образът на Сьос.

Униформен полицай от редовия патрул отвори вратата към офисите.

— Вътре е — посочи той към коридора от лявата страна на рецепцията.

— Къде са експертите по криминалистика?

— Ще дойдат всеки момент.

— Сигурно ще се зарадват, ако отцепиш асансьора и вратата на партера.

— Дадено.

— Идвал ли е дежурен екип?

— Ли и Хансен. Събраха всички, които все още бяха в помещенията, когато откриха жената. Разпитват ги в една от заседателните зали.

Хари тръгна по коридора. Износени пътеки покриваха пода, а по стените висяха избелели репродукции на норвежки творби от епохата на националния романтизъм, фирмата бе видяла и по-добри дни. Или изобщо не бе преживяла такива.

Вратата на дамската тоалетна беше притворена, а пътеките заглушаваха звука от стъпките на Хари до такава степен, че приближавайки се, чу гласа на Том Валер. Хари спря пред вратата. Валер очевидно разговаряше по мобилния:

— Ако е от него, значи явно вече не минава през нас. Да, остави го на мен.

Хари бутна вратата и видя клекналия Валер. Той вдигна очи.

— Здрасти, Хари. След секунда приключвам.

Хари остана на прага и обгърна с поглед сцената, докато слушаше далечното пращене на нечий глас по телефона на Валер.

В помещението, изненадващо голямо, приблизително четири на пет метра, имаше две тоалетни кабинки и три бели умивалника под продълговато огледало. Луминесцентните лампи на тавана пръскаха силна светлина върху боядисаните в бяло стени и белите плочки. Отсъствието на цветове се натрапваше на очи. Навярно заради фона трупът напомняше произведение на изкуството в добре аранжирана изложба. Жената, слаба и млада на вид, стоеше на колене с чело, опряно о пода, подобно мюсюлманин в молитвена поза. Само дето ръцете й се намираха под тялото. Плъзналата се нагоре пола разкриваше кремави прашки. От главата й се стичаше тънка тъмночервена ивица кръв по фугите между плочките към канала. Сякаш някой го бе нарисувал, за да постигне оптимален ефект.

Тялото пазеше равновесие на пет опорни точки: двете китки, коленете и челото. Костюмът, странната поза и оголените задни части напомниха на Хари за секретарка в готовност да поеме желанията на шефа. Отново стереотипи. Той дори нямаше представа дали шефът не е точно тя.

— Ясно, но в момента не е удобно да говорим — обясни Валер. — Обади ми се довечера.

Старши инспекторът пъхна телефона във вътрешния си джоб, ала остана клекнал. Хари забеляза, че другата му ръка е върху бялата кожа точно под ръба на прашките й. Вероятно за опора.

— Ще станат хубави снимчици, а? — отбеляза Валер, сякаш прочете мислите на Хари.

— Коя е тя?

— Барбара Свенсен, на двадесет и осем години от Бестюм. Работела е тук като рецепционистка.

Хари клекна до Валер.

— Стреляно е в задната част на главата й, както виждаш — посочи Валер. — Сигурно с пистолета, захвърлен под умивалника. Още мирише на кордит.

Хари погледна черния пистолет на пода в ъгъла. Отпред на цевта стърчеше закрепена голяма черна притурка.

— „Чешка збройовка“ — уточни Валер. — Чешки пистолет. Със специално изработен заглушител.

Хари кимна. Искаше му се да попита дали пистолетът е от продуктите, внесени от Валер. Дали телефонният разговор е касаел този въпрос.

— Доста особена поза — забеляза Хари.

— Да, предполагам, че е била клекнала или на колене и е паднала напред.

— Кой я е намерил?

— Една от адвокатките. Дежурната оперативна част е получила обаждане в седемнадесет и единадесет.

— Свидетели?

— Досега никой от онези, с които разговаряхме, не е видял нищо — нито странно поведение, нито някакви съмнителни типове са идвали или са си тръгвали през изминалия час. Клиент, дошъл тук за среща с адвокат, казва, че Барбара оставила рецепцията в шестнадесет и петдесет и пет, за да му донесе чаша вода, но не се върнала.

— Мм. И е дошла тук?

— Явно да. Кухнята е доста далеч от рецепцията.

— Но никой друг не я е видял да идва в тоалетната от рецепцията, така ли?

— Двамата служители, чиито кабинети са между рецепцията и тоалетната, вече си били тръгнали от работа. А останалите се намирали или в кабинетите си, или в някоя заседателна зала.

— Как е постъпил клиентът, след като тя не се е върнала?

— Срещата му започвала в пет и понеже рецепционистката се бавела, той изгубил търпение, влязъл навътре в помещението и намерил кабинета на адвоката, с когото имал среща.

— Значи познава сградата?

— Не, по неговите думи идва тук за пръв път.

— Мм. И последен той я е видял жива?

— Мдам.

Хари забеляза, че Валер не е отместил ръката си.

— Значи се е случило някъде между шестнадесет и петдесет и пет и седемнадесет и единадесет.

— Да, така изглежда — потвърди Валер.

Хари заби очи в бележника си.

— Налага ли се да го правиш? — тихо попита той.

— Кое?

— Да я докосваш.

— Харесва ли ти?

Хари не отговори. Валер се наведе към него.

— Да не би да твърдиш, че никога не си ги пипал, Хари?

Хари се опита да отбележи нещо с химикалката, но тя не пускаше мастило.

Валер се изсмя.

— Няма нужда да ми отговаряш, Хари, виждам го в очите ти. Няма нищо лошо да си любопитен, Хари. Това е една от причините да сме полицаи, нали? Заради любопитството и тръпката. Да разбереш каква е кожата на току-що умрелите, когато не са нито съвсем топли, нито съвсем студени.

— Не…

Хари изпусна химикалката, когато Валер сграбчи ръката му.

— Пипни.

И той притисна ръката на Хари към бедрото на мъртвата. Хари си пое силно въздух през носа. Първоначалната му реакция бе да си отдръпне ръката, но не го направи. Ръката на Валер върху неговата беше топла и суха, а на допир кожата на мъртвата не беше човешка. Сякаш докосваше гума. Хладна гума.

— Усещаш ли? Това е тръпката, Хари. И ти си станал зависим от нея, нали? Но къде ще я намериш, като приключиш с тази работа? И ти ли като останалите нещастници ще я търсиш във видеотеки или на дъното на изпитите от теб бутилки? Или я искаш в реалния си живот? Пипни, Хари. Ето това ти предлагаме. Истински живот. Да или не?

Хари си прочисти гласа.

— Само казвам, че експертите криминалисти ще искат да изземат следи, преди да докосваме каквото и да било.

Валер изгледа Хари продължително. После весело му намигна и пусна ръката му.

— Прав си. Грешката е моя.

Валер се изправи и излезе.

Болките със стомаха бяха на път да побъркат Хари, но той се стараеше да диша дълбоко и спокойно. Беате нямаше да му прости, ако повърне на местопрестъплението й.

Долепи буза до хладните плочки и вдигна сакото на Барбара, за да погледне под тялото й. Между коленете и горната част на тялото й, извито под формата на дъга, забеляза бяла пластмасова чашка. Но вниманието му прикова ръката й.

— Мамка му — прошепна Хари. — Мамка му.

 

 

В шест и двадесет Беате се втурна в помещенията на „Хале, Тюне и Ветерли“. Хари седеше на пода, облегнат на стената пред дамската тоалетна и пиеше от бяла пластмасова чашка.

Беате се спря пред него, остави металните куфари и избърса с опакото на ръката си мокрото си пламнало чело.

— Извинявай. Бях на плажа. Наложи се първо да се прибера вкъщи да се преоблека, а после да отида до Отдела, за да си взема оборудването. А някакъв идиот е разпоредил да затворят асансьора, та се наложи да се кача по стълбите.

— Мм. Въпросният човек вероятно е искал да предотврати унищожаване на следи. Пресата надуши ли случая?

— Навън неколцина журналисти се препичат на слънце. Не са много. Нали са в отпуск.

— Боя се, че идва краят на почивката.

Беате се намръщи.

— Да не искаш да кажеш…

— Ела.

Хари влезе пред нея в тоалетната и клекна до трупа.

— Ако погледнеш под нея, ще видиш лявата й ръка. Безименният пръст е отрязан.

Беате простена.

— Има малко кръв — уточни Хари. — Следователно е станало след смъртта й. Имаме и това.

Той повдигна косата над лявото ухо на Барбара.

Беате сбърчи нос:

— Обеца?

— Във формата на сърце. Съвсем различна от обецата на другото й ухо. Намерих същата на пода в едната кабинка. Значи убиецът е сложил тази на ухото й. Забавното е, че може да се отвори. Ето така. Необичайно съдържание, не мислиш ли?

Беате кимна.

— Червена петолъчна диамантена звезда — констатира тя.

— И какво имаме в такъв случай?

Беате го погледна.

— Можем ли да кажем думата на глас? — попита тя.

— Сериен убиец?

Бярне Мьолер прошепна думите толкова тихо, че Хари машинално притисна мобилния телефон до ухото си.

— На местопрестъплението сме и стилът е същият — обясни Хари. — Налага се да прекратиш отпуските, шефе. Ще са ни нужни всички кадри.

— Имитатор?

— Изключено. Само ние знаем за малтретирането и диамантите.

— Това се случва в най-неподходящия момент, Хари.

— Серийните убийци, които съобразяват в момента са рядкост, шефе.

Мьолер млъкна за известно време.

— Хари?

— Тук съм, шефе.

— Ще те помоля през последните си седмици на работа да помагаш на Том Валер за този случай. В Отдела единствен ти имаш опит със серийните убийства. Очаквам да откажеш, но въпреки това те моля. Само да потръгне разследването, Хари.

— Дадено, шефе.

— Това е по-важно от разногласията ти с Том… Какво каза?

— Съгласих се.

— Ти сериозно ли?

— Да. Но сега трябва да затварям. Ще останем тук цяла вечер и ще бъде хубаво, ако още утре свикаш първото заседание на разследващия екип. Том предлага да започнем в осем.

— Том? — изумено повтори Мьолер.

— Том Валер.

— Знам кой е, само че досега не съм те чувал да споменаваш малкото му име.

— Колегите ме чакат, шефе.

— Добре.

Хари пусна телефона в джоба си, хвърли чашката в кошчето, заключи се в едната кабинка в мъжката тоалетна и повърна, вкопчен в тоалетната чиния.

После, застанал пред умивалника, пусна кранчето и се погледна в огледалото. Заслуша се в жуженето на гласовете в коридора. Асистентът на Беате молеше хората да не прекрачват загражденията; Валер разпореждаше да изпратят обява за търсене на хора, оказали се в близост до сградата; Магнюс Скаре викаше на свой колега да му купи чийзбургер без пържени картофки.

Най-после водата се изстуди и Хари мушна лице под кранчето. Струята намокри бузата му, влезе в ухото, потече по врата, под ризата, по рамото и надолу по ръката. Пи жадно. Отказа да се вслуша във врага в стомаха си. После изтича в кабинката и повърна отново.

Хари излезе от сградата. Площад „Карл Бернер“ бе опустял. Запали си цигара и отпрати с ръка приближаващия се към него лешояд от журналистическата гилдия. Мъжът спря. Хари го позна. Как му беше името… Йендем? Разговаря с него след случая в Сидни. Йендем не беше по-лош от останалите. Всъщност дори бе малко по-добър.

Магазинът за телевизионна техника още беше отворен. Хари влезе и завари вътре само един дебелак в мръсна фланелена риза, който седеше зад тезгяха и четеше списание. Настолният вентилатор разваляше зализаната му на една страна прическа и разнасяше из помещението мириса на пот. Дебелакът изсумтя, когато Хари се легитимира, и го попита дали е забелязал в магазина или отвън някой странен субект.

— Всички са странни посвоему — отвърна мъжът. — Тукашният район е на път да отиде по дяволите.

— Някой с вид на потенциален убиец? — сухо попита Хари.

Мъжът присви едното си око.

— Затова ли имаше толкова много полицейски коли?

Хари кимна.

Мъжът вдигна рамене и отново се зачете в списанието:

— Та кой не е бил потенциален убиец поне веднъж, полицай?

На излизане Хари спря, понеже зърна отражението на колата си върху екрана на един от телевизорите. Камерата продължи да показва пространството над площад „Карл Бернер“ и се спря на червената сграда. После на екрана отново се появи водещият на новините по ТВ2, а в следващия миг се пренесоха на модно ревю. Хари вдиша жадно дима от цигарата и затвори очи.

Ракел идваше към него от модния подиум, не, от дванадесет подиума, излезе направо от стената с телевизори и застана пред него с ръце на кръста. Погледна го, отметна глава, обърна се и го заряза. Хари отново отвори очи.

Беше осем часа. Помъчи се да не си спомня за бара наблизо, на булевард „Тронхайм“. Там сервират алкохол.

Предстоеше най-тежката част на вечерта.

А после идваше нощта.

 

 

В десет вечерта живакът милостиво се смъкна с два градуса, но въздухът беше все така горещ и неподвижен; очакваше се вятър от сушата, вятър от морето, какъвто и да е вятър. В Отдела по експертно-криминална дейност светеше единствено в кабинета на Беате. Убийството на площад „Карл Бернер“ обърка целия й ден. Тя все още се намираше на местопрестъплението, когато колегата й Бьорн Холм й позвъни да й съобщи за жена на рецепцията — била от „Де Беерс“ и щяла да изследва диамантите.

Беате се върна възможно най-бързо в Отдела и сега внимателно слушаше дребничката енергична женица пред себе си, която говореше английски толкова добре, колкото се очаква от холандец, живеещ в Лондон:

— Диамантите имат геологични отпечатъци. Теоретически благодарение на тях е възможно да стигнем до собственика им, понеже им се издават сертификати, доказващи не само произхода, но и проследяващи целия път, изминат от диаманта. Боя се, че в този случай няма да се получи.

— Защо? — попита Беате.

— Защото и двата диаманта, които разгледах, са така наричаните от нас кървави диаманти.

— Заради червения цвят ли?

— Не, защото по всяка вероятност идват от мините в Киуву в Сиера Леоне. Всички търговци на диаманти по света бойкотират диамантите от Сиера Леоне, защото ги контролират въоръжени сили на въстаническото движение. Те изнасят диамантите, за да финансират война, която не преследва политически интереси, а пари. Оттам и названието кървави диаманти. Тези диаманти, предполагам, са нови и вероятно са контрабанден внос от Сиера Леоне в друга държава, където са били изработени фалшиви сертификати, удостоверяващи произход от прочута мина в, да речем, Южна Африка.

— Някаква представа в коя държава са внесени?

— Повечето кървави диаманти попадат в бивши комунистически страни. След падането на Желязната завеса специалистите по фалшифициране на документи се принудиха да си намерят нова ниша. Добре изработените сертификати се заплащат добре. Но това не е единствената причина да кажа Източна Европа.

— Не е ли?

— И преди съм виждала такива диаманти с формата на звезда. Внасяха ги незаконно от бившата Източна Германия и Чехия. И понеже е контрабандна стока, ги шлифоваха като диаманти средно качество.

— Средно качество?

— Червените диаманти изглеждат красиви, но те всъщност са по-евтини от белите, бистрите. Откритите от вас камъни имат и доста големи остатъци от въглерод, което им придава по-мътен от желателния цвят. Когато човек иска да изреже толкова от даден диамант, че да се получи формата на звезда, едва ли ще използва идеални природни диаманти.

— Следователно Източна Германия и Чехия — заключи Беате и затвори очи.

— Просто професионално предположение. Ако нямате други въпроси, все още мога да хвана последния вечерен полет до Лондон…

Беате отвори очи и се изправи.

— Извинете ме, днес беше дълъг и хаотичен ден. Помогнахте ни много и ви благодарим, че се съгласихте да дойдете.

— Няма защо. Само се надявам да съм ви била от полза при залавянето на престъпника.

— Ние също. Ще ви повикам такси.

Докато Беате чакаше отговора на централата, забеляза как експертката гледа ръката, с която държи телефона. Беате се усмихна.

— Носите много красив диамантен пръстен. Прилича ми на годежен…

Беате се изчерви, без да осъзнава причината.

— Не съм сгодена. Баща ми подарил този пръстен на майка ми. Наследих го след смъртта му.

— Ясно. Това обяснява защо го носите на дясната си ръка.

— Така ли?

— Да, обикновено се слага на лявата. По-точно на третия пръст на лявата ръка.

— На средния? Мислех, че се слага на безименния.

Жената се усмихна.

— Освен ако не споделяте мнението на египтяните.

— Какво са смятали те?

— Според тях от сърцето директно към средния пръст на лявата ръка преминава кръвоносен съд, наречен vena amoris.

Когато таксито пристигна и жената си тръгна, Беате остана за миг загледана в ръката си. В третия пръст на лявата си ръка.

После звънна на Хари.

— И оръжието беше чешко — обърна внимание Хари, след като я изслуша.

— Може би ще открием нещо — изрази надежда Беате.

— Възможно е — съгласи се Хари. — Как й беше името на тази вена?

— Vena amoris?

— Vena amoris — промърмори Хари и затвори.