Ю Несбьо
Пентаграма (39)

Тридесет и девета глава
Понеделник. Срещи

Рогер Йендем се загледа в бълбукащата вода в аквариума до прозореца на бар „Underwater“. Пред очите му мина спомен: седемгодишно хлапе плува срещу него с бързи, насечени загребвания, а по лицето му се изписва очевидна паника, сякаш той, Рогер, по-големият брат, е единственият в състояние да го спаси. Рогер му вика с усмивка, но Томас не разбира, че отдавна е стигнал на плиткото и е нужно само да стъпи на дъното. Понякога Рогер си мислеше, че успя да научи малкото си братче да оцелява във водата, но не и на сушата.

Влезе в бара и постоя на вратата, та очите му да свикнат с тъмнината. Освен бармана вътре имаше само един посетител: червенокоса жена, полуобърната с гръб към него. Пред нея стоеше преполовена халба, а между пръстите си държеше цигара. Рогер слезе да провери на долния етаж. Нямаше жива душа. Реши да изчака на първия етаж. Дъските изскърцаха под обувките му и червенокосата вдигна очи. Върху лицето й падаха сенки, но начинът, по който седеше и стойката й, го наведоха на мисълта, че е хубава. Или, по-точно, била е хубава. Забеляза сак до масата й. Сигурно и тя чака някого.

Поръча си бира и погледна часовника.

Поразходи се из квартала, за да не пристигне преди уговорения час: 05:00. Не му се щеше да изглежда твърде нетърпелив и да събуди подозрения. Макар че кой би се усъмнил в журналист, изгарящ от нетърпение да получи информация за най-заплетения случай на лятото; информация, която би могла да даде съвсем нова насока на разследването? Де да беше само това.

Рогер се оглеждаше, докато се шляеше по улиците. Внимаваше за необичайно паркиран автомобил, преструващ се на увлечен във вестник мъж на ъгъла на улицата, привидно заспал скитник на някоя пейка. Не забеляза нищо подозрително. Тези хора не са аматьори. Именно това го плашеше най-много: ще извършат престъпление, но са убедени, че ще им се размине. Веднъж, под въздействието на алкохол, негов колега спомена какви неща се случвали в полицията през последните години: хората нямало да повярват, дори и да ги публикува. Тогава Рогер споделяше мнението на обществото.

Погледна отново часовника: 05:07.

Дали ще нахълтат веднага щом Хари Хуле се появи? Не му обясниха нищо. Поръчаха само да се появи на уреченото място в уречения час и да се държи като журналист на работа. Рогер отпи голяма глътка от бирата с надежда алкохолът да поуспокои нервите му.

05:10. Барманът седеше в ъгъла и четеше модно списание.

— Извинете — подхвана Рогер. Барманът едва повдигна очи. — Случайно да сте забелязали висок рус мъж в бара преди…

— Съжалявам — отвърна барманът, наплюнчи палец и отвори на следващата страница. — Смяната ми започна малко преди да дойдете. Попитайте жената ей там.

Рогер се поколеба. Изпи бирата до емблемата на халбата и се изправи.

— Прощавайте…

— Да? — вдигна глава жената със слабо изразена усмивка.

Рогер едва сега разбра, че по лицето й не са пробягвали сенки. Жената имаше синини: по челото, по скулите, по врата.

— Имам среща с мой познат, но се боя, че си е отишъл. Висок е над един и деветдесет, с късо подстригана руса коса.

— О? Млад ли е?

— Може да се каже: около тридесет и пет годишен, има малко… изтерзан вид.

— Зачервен нос, сини очи — едновременно стари и млади.

Тя продължаваше да се усмихва, но по отнесената физиономия Рогер разбра, че усмивката й не е предназначена за него.

— Да, вероятно е бил той — колебливо отвърна той. — Да не би…

— Не, и аз го чакам.

Рогер я погледна. И тя ли е една от тях? Подпийнала женица, прехвърлила тридесетте, с агресивен съпруг? Не, едва ли.

— Дали ще дойде? — попита Рогер.

— Няма да дойде — тя вдигна халбата. — Онези, които искаш да дойдат, никога не се появяват. Идват другите.

Рогер се върна на бара. Не намери халбата си на плота и си поръча нова.

Барманът пусна музика. Рокбандата „Глюсифер“ полагаше максимални усилия да разпръсне мрака.

I got a war, baby, I got a war with you!^[1]

Няма да се появи. Хари Хуле няма да дойде. Какво значи това? Вината не беше на Рогер.

В пет и половина вратата се отвори.

Рогер погледна с надежда.

Там стоеше мъж в кожено яке, насочил поглед към него.

Рогер поклати отрицателно глава.

Мъжът огледа помещението. Прокара длан по врата си и изчезна.

Първата мисъл на Рогер беше да го настигне и да го попита какво значи жестът с ръката: край на операцията или край на… Мобилният му телефон звънна. Рогер се обади.

— Няма ли шоу? — попита някой.

Гласът не беше на мъжа с коженото яке, нито на Хари, но прозвуча познато.

— Какво да правя? — прошепна Рогер.

— Остани до осем — отвърна гласът. — И се обади на дадения ти номер, ако се появи. Продължаваме.

— А Томас…

— Братчето ти е в безопасност, докато изпълняваш заповедите ни и си затваряш устата.

— Ясно, но…

— Лека вечер, Йендем.

Рогер мушна телефона в джоба си и се потопи в халбата. Жадно си пое дъх, като изплува. До осем. Остава час и половина.

— Нали ти казах — чу глас зад гърба си Рогер.

Обърна се. Тя вдигна показалец към бармана, а той неохотно се надигна от стола.

— Какво искаше да кажеш с „другите“?

— Кои други?

— Нали според теб вместо желаните от нас идват другите.

— Онези, с които се налага да се задоволиш, скъпи.

— Така ли?

— Да, такива като теб и мен.

Рогер застана лице в лице с нея. Как странно се изрази тя: констатира фактите, без да драматизира, без да се прави на сериозна, само с леко примирена усмивка. Рогер почувства тази жена някак близка. И пак забеляза очите и алените й устни. Да, положително е била красива.

— Гаджето ти ли те подреди така? — попита той.

Тя вдигна глава, издаде напред брадичка и погледна как барманът налива бира.

— Не е твоя работа, млади човече.

Рогер затвори за миг очи. Ама че странен ден. Надхвърли всички очаквания за странност. Няма причина да свърши дотук.

— А може би искам да стане моя — подхвърли той.

Кимна към масата й.

— Съдейки по големината на сака ти, вече е бивше гадже. Ако нямаш къде да пренощуваш, живея в твърде голям за мен апартамент с отделна спалня за гости.

— Виж ти.

Тонът прозвуча недружелюбно, но Рогер забеляза промяна в израза й: отправи му въпросителен, изпълнен с любопитство поглед.

— Неочаквано стана прекалено голям за мен тази зима — допълни той. — Впрочем, тази бира е от мен, ако се съгласиш да ми правиш компания. Ще поостана тук още малко.

— Добре — кимна тя. — Защо да не почакаме заедно.

— Онзи, който няма да дойде ли? — пошегува се той.

Смехът й прозвуча тъжно, но поне успя да я разсмее.

 

 

Свен седеше на стола, загледан в ширналата се навън поляна.

— Май трябваше все пак да отидеш — отбеляза той. — Журналистът сигурно го е казал случайно.

— Едва ли — поклати глава Хари.

Той лежеше на дивана и разглеждаше дима от цигарата, издигащ се спираловидно към сивия таван.

— По-скоро ми се струва, че несъзнателно ме предупреди.

— Само защото ти нарече Валер „полицай на отговорен пост“, а той — „старши инспектор“, не значи непременно, че той знае за кого става дума. Сигурно просто е налучкал.

— В такъв случай е сгафил. Освен ако не са го подслушвали и не се е опитал да ме предупреди.

— Гони те параноята, Хари.

— Възможно е, но откъде знаеш…

— … че не са по петите ти. Вече го чух. Защо не се свържеш с друг журналист?

— Нямам им доверие. Освен това според мен не бива да звъним повече от този мобилен телефон. Ще го изключа. Сигналите могат да се използват за проследяване.

— А? Валер няма откъде да знае какъв телефон използваш.

Зелената светлина от екрана на телефона изгасна и Хари го пусна в джоба на якето си.

— Очевидно не си даваш ясна сметка докъде се простират възможностите на Том Валер, Сивертшен. Според уговорката ми с моя приятел, шофьора на такси, той трябваше да се обади от уличен автомат между пет и шест часа, ако всичко е наред. Да си чул телефонът да звъни?

— Не.

— Следователно е възможно да са разбрали за телефона. Приближава се.

— Казвал ли съм ти колко често повтаряш едно и също, Хари? — изпъшка Свен. — А освен това ми прави впечатление колко минимални усилия полагаш да се измъкнем от тази каша.

В отговор Хари издуха дебело кръгче към тавана.

— Започва да ми се струва, че искаш да ни намери. Всичко останало е за камуфлаж. Целта ти е да ме убедиш колко е важно да се скрием на сигурно място, за да го подмамиш да тръгне по петите ни.

— Интересна теория — промърмори Хари.

 

 

— Експертът от „Норвежки мелници“ потвърди опасенията ти — съобщи Беате в слушалката и махна на Бьорн Холм да излезе от кабинета й.

По пращенето се досети, че Хари се обажда от уличен телефон.

— Благодаря ти за помощта — отвърна той. — Точно това ми беше нужно.

— Наистина ли?

— Надявам се.

— Току-що се обадих на Улауг Сивертшен, Хари. Не е на себе си от безпокойство.

— Мм.

— Не само заради сина си. Тревожи се за наемателката си: заминала на почивка за уикенда и не се прибрала. Не знам какво да й кажа.

— Възможно най-малко. Вижда му се краят.

— Обещаваш ли?

Смехът на Хари наподобяваше сухата кашлица на картечница:

— Да, това мога да ти го обещая.

Стационарният телефон изпращя.

— Имаш посещение — обади се носов женски глас.

Беате знаеше, че въпросната дама е охранител, понеже минаваше четири часа. След известно време, прекарано на партера, гардовете започваха да говорят носово като рецепционисти.

Беате натисна копчето на поостарелия апарат.

— Заета съм, помоли ги да изчакат.

— Добре, но т…

Беате изключи вътрешната линия.

— Само мрънкат — обясни тя.

Зад пукащия в мембраната дъх на Хари Беате чу шум от спиращ автомобил и загасване на двигател. В същия миг светлината в кабинета й сякаш се промени.

— Трябва да затварям — съобщи Хари. — Имам спешна задача. Ще се обадя по-късно. Ало? Беате?

Тя затвори. Гледаше към вратата.

— Е? — попита Том Валер. — Не казваш ли „чао“ на приятелите си?

— На рецепцията не те ли помолиха да изчакаш?

— Направиха го.

Том Валер затвори вратата, дръпна шнура, белите щори се свлякоха над прозореца и закриха изгледа. После заобиколи бюрото й, застана до стола й и погледна надолу.

— Какво е това? — попита той и посочи две слепени стъклени пластини.

— Според хората от лабораторията семена — отговори Беате и си пое въздух през носа.

Той погали кожата й с пръст.

— Престани — сопна се тя със сподавен гняв. — Дръпни си ръката.

— Ау, не ти ли е приятно? — престори се на учуден Валер. Вдигна ръце, обърнати с дланите към Беате, и се усмихна: — Преди май ти харесваше, Льон?

— Какво искаш?

— Да ти дам шанс. Дължа ти го.

— Така ли? И защо?

Тя наклони глава и го погледна. Той навлажни устни и се надвеси над нея:

— Заради безусловното ти подчинение и заради тясната ти студена путка.

Тя замахна да го удари, но той хвана китката й във въздуха, изви ръката й на гърба и я дръпна нагоре. Тя се задъха, политна напред на стола и за малко не си удари челото в бюрото. Гласът му свистеше в ухото й:

— Давам ти шанс да не си изгубиш работата, Льон. Знаем, че Хари ти е звънил от телефона на таксиджията. Къде е той?

Тя простена. Валер дръпна ръката й още по-нагоре.

— Знам колко боли и че въпреки това няма да си отвориш устата. Това го правя за собствено удоволствие. И за твое.

Притисна слабините си към нея. Кръвта зашумя в ушите й. Беате прецени разстоянието и се катурна напред. Главата й се удари в кутията на интеркома и твърдата пластмаса изпука.

— Да? — обади се носов глас.

— Веднага прати Холм — изстена Беате с буза, опряна в подложката за писане.

— Добре.

Валер колебливо пусна ръката й. Беате се изправи.

— Свиня такава — изруга тя. — Не знам къде е. Никога не би му хрумнало да ме постави в подобна абсурдна ситуация.

Том Валер я изгледа продължително, все едно я изучаваше с очи. Подложената на този оглед Беате откри обаче нещо странно: вече не се боеше от него. Разумът й подсказваше, че Валер е по-опасен от всякога, но в погледа му долови нововъзникнал страх. Току-що желязната му обвивка се пропука. Само за няколко секунди, но тя за пръв път го виждаше изгубил самообладание.

— Няма да оставя нещата така — прошепна той. — Обещавам ти. Знаеш колко държа на думата си.

— Какво става? — подхвана Бьорн Холм и пъргаво отстъпи встрани, за да направи място на излизащия с бясна скорост Валер.