Ю Несбьо
Пентаграма (21)

Двадесет и първа глава
Четвъртък. Пигмалион

Оберкелнерът измери мъжа пред себе си от глава до пети. След тридесетгодишна кариера надушваше неприятностите, а този мъж вонеше на гнило отдалеч. Не че липсата на неприятности беше за предпочитане. Всъщност гостите в кафенето до Националния театър очакваха от време на време някой хубав скандал. Но случеше ли се нещо неприятно, то поне трябваше да е от точния вид. Например младите пишман актьори да запеят от галерията на виенския салон, че са новото вино, или някой от подпийналите бивши първи любовници на театъра да обяви на всеослушание как единственото положително нещо, което може да каже за известния богаташ на съседната маса, е, че е хомосексуалист и едва ли ще се репродуцира. Но човекът, застанал в момента пред оберкелнера, нямаше вид на потенциален духовит клиент, а приличаше на скучния вид неприятности: неплатена сметка, безпаметно пиянство и меле. По външните признаци — черни дънки, зачервен нос и обръсната глава — първо прецени, че се касае за алкохолизиран сценичен работник, чието място е в мазето на кръчма „Бърнс“. Но след като непознатият попита за Вили Барли, оберкелнерът разбра, че този трябва да е от плъховете от каналите на журналистическото заведение, което се намира под открития ресторант с изключително точното име „Капакът на тоалетната чиния“. Оберкелнерът презираше лешоядите, които без всякакви задръжки пируваха над остатъците от нещастния Барли след трагичното изчезване на очарователната му съпруга.

— Сигурен ли сте, че въпросният човек е тук? — попита оберкелнерът и сам провери в книгата с резервациите, макар че отлично помнеше как Барли дойде както обикновено точно в десет и седна на масата си до стъклената веранда с изглед към улицата на Стуртинга. Необичайното — и причината оберкелнерът да се разтревожи за менталното здраве на Барли — беше, че общителният продуцент за пръв път, откакто помнеше той, обърка деня и дойде в четвъртък вместо в обичайния ден — сряда.

— Оставете, видях го — каза мъжът пред него и изчезна.

Оберкелнерът въздъхна и погледна към отсрещната страна на улицата. Имаше няколко причини тези дни човек да се тревожи за психическото състояние на Барли. Мюзикъл в уважавания Национален театър през летния всеобщ отпуск. Боже господи.

Хари позна Вили Барли по гривата, ала като се приближи, започна да се чуди дали не е сбъркал.

— Барли?

— Хари!

Очите му светнаха, но веднага угаснаха. Бузите му бяха хлътнали, а кожата, само допреди няколко дена свежа и почерняла от слънцето, беше покрита с бял слой като на мъртвец. Сякаш целият Вили Барли се бе стопил, дори широките му рамене изглеждаха по-тесни.

— Херинга? — посочи Вили чинията пред себе си. — Най-хубавата в града. Ям всяка сряда. Била полезна за сърцето. Но това предполага, че имаш такова, а посетителите в това кафене…

При тези думи Вили разпери ръка към почти празното заведение.

— Не, благодаря — отказа Хари и седна.

— Поне си вземи от хляба — подаде му панерчето Вили. — Единствено тук в цяла Норвегия поднасят истински хляб с цели семенца аптекарски копър. Върви идеално с херинга.

— Само кафе, благодаря.

Вили даде знак на сервитьора.

— Как ме откри?

— Ходих до театъра.

— Така ли? Всъщност им поръчах да казват, че съм извън града. Журналистите…

Вили демонстрира нагледно как се души човек с ръце. Хари не разбра точно дали това онагледява ситуацията, в която е изпаднал Барли, или какво той иска да стори на журналистите.

— Показах им служебната си карта и обясних, че е важно — уточни Хуле.

— Добре, добре.

Погледът на Вили се вторачи някъде пред Хари, докато келнерът донесе чаша, за да му налее кафе от каната на масата. После Хари се изкашля, а Вили се сепна и погледът му се завърна.

— Ако си дошъл с лоши вести, искам да ми ги съобщиш веднага.

Хари поклати глава, докато отпиваше от кафето.

Вили затвори очи и измърмори нещо неразбираемо.

— Как вървят нещата с пиесата? — поинтересува се Хари.

По лицето на Вили се изписа бледа усмивка.

— Вчера ми звъннаха от „Дагбладе“ да ме питат същото. Разказах как се движи творческият процес, но после се оказа, че журналистката се чудела дали цялата публичност около мистериозното изчезване на Лисбет и включването на сестра й влияела положително върху продажбата на билетите.

Направи отегчена гримаса.

— Е — полюбопитства Хари, — добре ли се отразява?

— Да не си мръднал, човече? — Гласът на Вили прогърмя заплашително: — Лято е, хората искат да се веселят, не да плачат за непознати жени. Изгубихме магнита си. Лисбет Барли, неизгрялата звезда на небосклона от страната на кънтрито. Да се лишим от нея преди премиерата не е добре за продажбите!

Няколко души, седнали в дъното на заведението, обърнаха глави към тях, но Вили продължи на висок глас:

— Не сме продали почти нищо. Е, като изключим за премиерата, за нея ще се избият. Хората са жадни за кръв, надушват скандал. Казано по-простичко, изцяло сме зависими от гръмогласните критици, за да не потъне корабът, Хари. Но точно в момента… — Вили удари с юмрук по бялата покривка толкова силно, че кафето се разплиска, — не мога да се сетя за нещо по-маловажно от проклетата продажба на билети!

Вторачи се в Хари. По лицето на продуцента още не се забелязваха изгледи избухването му да е приключило, когато невидима ръка без предупреждение изличи яростта. За миг той доби просто объркан вид, сякаш не знаеше къде се намира. После лицето му започна да губи очертанията си и той трескаво го скри в ръцете си. Хари забеляза как оберкелнерът отправи към масата им странен, сякаш изпълнен с надежда поглед.

— Извинявай — промърмори Вили с плътен глас иззад пръстите си. — По принцип не… Не съм спал от… Мамка му, как театралнича!

Изхлипа със звук, нещо средно между смях и плач, удари отново с ръка по масата и лицето му се изкриви в гримаса, която успя да преобърне в отчаяна, неестествено широка усмивка.

— Как мога да ти помогна, Хари? Изглеждаш тъжен.

— Тъжен ли?

— Потиснат. Меланхоличен. Невесел.

Вили вдигна рамене и пъхна вилица, набучила херинга и хляб, в устата си. Рибята кожа лъсна на светлината. Келнерът се втурна безшумно към масата им и наля в чашата на Вили от бутилката „Шателан Сансер“.

— Трябва да ти задам малко неприятен личен въпрос — поде Хари.

Вили поклати глава, докато поливаше хапката си с вино.

— Колкото по-личен, толкова по-малко неприятен, Хари. Не забравяй, че съм творец.

— Добре.

Хари отпи от чашата с кафе, за да даде тласък на мисълта си.

— Открихме следи от екскременти и кръв под нокътя на Лисбет. По предварителен анализ съвпада с твоята кръвна група. Искам да знам дали трябва да ги изследваме.

Вили спря да дъвче, допря десния си показалец до устните си и впери замислено поглед във въздуха.

— Не — отговори той. — Няма нужда.

— Значи нейните пръсти са били в контакт с твоите… екскременти.

— Любихме се в нощта преди изчезването й. Правим го всяка нощ. Сигурно щяхме да го направим и на следващия ден, ако не беше толкова горещо в апартамента.

— И тогава…

— Чудиш се дали практикуваме анална стимулация?

— Ами…

— Дали бърка в задника ми? При всяка удобна възможност. Но предпазливо. Като шестдесет процента от норвежките мъже на моята възраст и аз имам хемороиди, затова Лисбет никога не си пускаше дълги нокти. Ти харесваш ли такива ласки, Хари?

Хари се задави с кафето.

— А трябва да опиташ, Хари. Особено защото си мъж. Да позволиш да проникнат в теб е много основно нещо. Осмелиш ли се, ще откриеш, че притежаваш много по-голям сетивен регистър, отколкото си предполагал. Свиеш ли се, дистанцираш се от другия и от самия себе си. Но като се откриеш, като станеш уязвим по свое желание и покажеш доверие, даваш на другия възможността буквално да ти влезе под кожата.

Вили размаха вилицата.

— Начинанието, разбира се, не е лишено от рискове. Могат да те наранят, да те разкъсат отвътре. Но и да ти дадат любов. А тогава обгръщаш цялата тази любов, Хари. Тя е твоя. Казват, че мъжът е този, който обладава жената, но дали е така? Кой поема в себе си половия орган на партньора? Помисли върху това, Хари.

Хари го послуша.

— Същото е и с хората на изкуството. Трябва да се открием, да станем уязвими, да допуснем другите в себе си. За да имаме шанса да бъдем обичани, е нужно да поемем риска да ни разрушат отвътре. Говорим за спорт, криещ сериозни опасности, Хари. Радвам се, че вече не съм танцьор.

Докато Вили се усмихваше, две сълзи — едната от едното, а след нея друга и от другото око — се търкулнаха в несинхронен паралелен слалом по бузите му и се изгубиха в брадата.

— Липсва ми, Хари.

Хари заби очи в покривката. Помисли си, че е по-добре да тръгва, но не помръдна от стола.

Вили извади носна кърпичка и се изсекна шумно, после си наля останалото в бутилката вино.

— Не искам да се натрапвам, Хари, но като казах, че изглеждаш тъжен, ми хрумна нещо: ти винаги си потиснат. Заради жена ли е?

Хари клатеше чашата.

— Няколко?

Хари понечи да отговори така, че да предотврати възникването на още въпроси, но нещо го накара да се откаже. Кимна.

Вили вдигна чашата си.

— Винаги е заради жени, забелязал ли си? Кого си изгубил?

Хари погледа Вили. Разпозна в очите на брадатия продуцент някаква болезнена искреност, безпомощна откровеност, която му подсказваше, че може да му се довери.

— Майка ми се разболя и почина, когато бях млад — сподели той.

— И ти липсва?

— Да.

— Но има и други, нали?

Хари вдигна рамене.

— Преди година и половина убиха моя колежка. Ракел, приятелката ми… — Хари млъкна.

— Да?

— Едва ли ще ти е интересно.

— Усещам, че стигнахме до най-същественото — въздъхна Вили. — Искате да се разделите.

— Не ние. Тя. Мъча се да я разубедя.

— Аха. И защо е решила така?

— Защото съм такъв, какъвто съм. Историята е дълга, но кратката версия е, че проблемът е в мен. Тя иска да съм по-различен.

— Знаеш ли, имам предложение. Доведи я на представлението ми.

— Защо?

— Защото сюжетът на „Моята прекрасна лейди“ е основан на гръцки мит за скулптора Пигмалион, който се влюбва в една от творбите си, красивата Галатея. Той умолява Венера да вдъхне живот на статуята, за да може да се ожени за нея, и тя чува молбите му. Представлението би могло да покаже на Ракел какво става, когато искаш да промениш някого.

— Всичко се проваля?

— Точно обратното. Пигмалион в образа на професор Хигинс в „Моята прекрасна лейди“ успява напълно да осъществи намеренията си. Поставям само творби с щастлив завършек. Това е житейското ми мото. Ако няма такъв, аз го правя.

Хари поклати глава и се усмихна накриво.

— Ракел не се опитва да ме промени. Тя е умна. Предпочита да поеме по своя път.

— Нещо ми подсказва, че иска да се съберете. Ще ти изпратя два билета за премиерата.

Вили даде знак на келнера да му донесе сметката.

— Кое те кара да твърдиш, че тя иска да бъде с мен? — попита Хари. — Та ти не знаеш нищо за нея.

— Прав си. Говоря глупости. Бяло вино на обяд е добра идея, но само на теория. Пия повече отколкото ми се полага в момента. Надявам се да ме извиниш.

Келнерът дойде със сметката, Вили подписа, без да я поглежда, и помоли да я добавят към останалите. Келнерът изчезна.

— Но да заведеш жена на премиера, където ще седите на прекрасни места, няма как да бъде грешка — усмихна се Вили. — Повярвай ми, твърдението ми е щателно проверено.

Физиономията на Вили напомни на Хари за тъжната, примирена усмивка на собствения му баща: така се усмихва мъж, който гледа назад, защото те са там — нещата, които го правят да се чувства щастлив.

— Много ти благодаря, но… — поде Хари.

— Никакво „но“. Ако не друго, то поне имаш претекст да й се обадиш, ако не се чувате често в последно време. Нека ти изпратя двата билета, Хари. На Лисбет щеше да й хареса. А Тоя ще си отпочине. Ще стане хубав спектакъл.

Хари човъркаше нещо на покривката.

— Ще си помисля.

— Чудесно. Трябва да почвам, преди да съм заспал — изправи се Вили.

— Впрочем — Хари пъхна ръка в джоба на якето си, — близо до двете местопрестъпления открихме този символ. Нарича се „кръста на марата“. Сещаш ли се да си го виждал някъде след изчезването на Лисбет?

Вили погледна снимката.

— Тц, не мисля.

Хари протегна ръка да я прибере.

— Почакай малко — спря го Вили и се почеса по брадата с присвити очи.

Хари му даде нужното време.

— Виждал съм го — заключи Вили. — Но къде?

— В апартамента? На стълбището? На улицата пред вас?

Вили поклати глава.

— Не, не беше там. И не сега. Другаде, преди много време. Но къде? Важно ли е?

— Възможно е. Обади ми се, ако се сетиш.

Разделиха се на улицата. Хари остана загледан в Драменското шосе, където линиите блестяха на слънцето, а маранята създаваше миража, че трамваят се носи във въздуха.