Ю Несбьо
Ловци на глави (9)

Осма глава
G11sus4

Събудих се с ужасно главоболие.

Надигнах се на лакът и видях деликатното дупе на Диана, обуто в бикини. Наведена напред, ровеше в чантата си и из джобовете на дрехите си от вчера.

— Да не си изгубила нещо? — попитах.

— Добро утро, скъпи — отвърна тя, но по гласа й разбрах, че не й се струва добро.

Бях напълно съгласен с нея.

Измъкнах се от леглото и влязох в банята. Погледнах се в огледалото. Бях убеден, че през деня ще се почувствам по-добре. Непременно ще стане така. Пуснах душа и се мушнах под леденостудената струя. От спалнята долетя тиха ругатня.

— And it’s gonna be… — пеех аз с цяло гърло напук на гадната сутрин — PERFECT!^[1]

— Тръгвам — извика Диана. — Обичам те.

— И аз те обичам — извиках в отговор, но тя май не ме чу, защото вратата веднага се затръшна.

В десет се мъчех да се съсредоточа в кабинета си. Усещах главата си като прозрачна пулсираща попова лъжичка. Забелязах как в продължение на няколко минути Фердинанд стоя с отворена уста, която си променяше формата, и вероятно бълваше думи с различна степен на важност. Още не я бе затворил, но устните му вече не се движеха и той се взираше настойчиво в мен с — така успях да я разтълкувам — очакваща физиономия.

— Повтори въпроса — подканих го.

— Казах, че не възразявам да поема второто интервю с Граф и клиента, но първо трябва да ми разкажеш нещо за „Патфайндър“. Не разполагам с никаква информация, ще се държа като празноглава блондинка!

Тук гласът му премина в задължителния фалцет.

Въздъхнах.

— Произвеждат миниатюрни, почти невидими предаватели. Закрепени за човека, тези устройства могат да се проследят посредством приемник, свързан с най-модерната GPS система. „Патфайндър“ се ползват с привилегии, защото са съсобственици на няколко сателита. Революционна технология, тоест компанията е готова да инкорпорира по-малки фирми. Прочети годишния доклад. Нещо друго?

— Ама аз вече го прочетох! Цялата информация за продуктите е засекретена. Как да убедя националистически настроения ни клиент да преглътне факта, че Клас Граф е чужденец?

— За това ще се погрижа аз. Стига си се притеснявал, Ферди.

— Ферди?

— Да, мислих по този въпрос. Фердинанд ми се струва прекалено дълго. Устройва ли те?

— Ферди? — не можеше да повярва той.

— Е, не в присъствието на клиенти, разбира се — усмихнах се широко и усетих как главоболието ми отшумява. — Готови сме, нали, Ферди?

Така беше.

До обяд дъвках паралгин и се взирах в часовника. По време на почивката се отбих в златарското ателие срещу „Sushi & Coffee“.

— Ето тези — посочих диамантените обици на витрината.

Кредитната ми карта покри сумата. Едва-едва. А наситеночервената гладка повърхност на кутията беше мека като козината на пале.

След обяд продължих да дъвча паралгин и да се взирам в часовника. Точно в пет паркирах до тротоара на улица „Инкогнито“. Лесно намерих свободно място. Явно и работещите там, и живущите пътуваха към домовете си в този момент. Малко преди това плисна дъжд и сега обувките ми жвакаха върху асфалта. Папката не ми тежеше. Репродукцията от Гьотеборг със средно качество изобщо не оправдаваше цената от петнайсет хиляди шведски крони, но точно сега това ми се струваше маловажно.

Ако в Осло съществува изискана улица, то това е „Оскар“. Жилищните сгради предлагат разнообразна архитектура, предимно в стила на неоренесанса: фасади с неоготически елементи и спретнати градинки. В края на деветнайсети век директорите и високопоставените служители се сдобивали с жилища на тази улица.

Срещу мен се задаваше мъж с пудел. В центъра няма стопани с ловджийски псета. Мъжът не ми обърна внимание, сякаш гледаше през мен. Център. Свих към тротоара пред номер 35, според търсачката в интернет — „хановерски вариант на постсредновековната архитектура“. По-интересното беше, че според сведенията в мрежата, испанското посолство, което доскоро се намирало на тази улица, се изместило другаде. Следователно нямаше да се притеснявам от камери за видеонаблюдение. Пред жилищната сграда, където живееше Граф, не се виждаше жива душа. Мълчаливо ме посрещнаха само тъмните прозорци. Ключът, осигурен от Уве, трябваше да отключва и входната врата, и вратата на апартамента. С първата се справих безпроблемно. Бързо поех по стълбите с решителни крачки. Не стъпвах нито твърде тежко, нито твърде леко, а като човек, който знае къде отива и няма какво да крие. Държах ключа в ръката си, за да не се налага да се бавя пред вратата на апартамента. Дрънченето с ключове отеква силно в такива стари жилищни сгради.

Трети етаж. На вратата нямаше табела с име, но знаех, че е тук. Двойна врата с релефно стъкло. Не успях да запазя пълно спокойствие. Сърцето ми удряше силно под ребрата и не улучих ключалката. Веднъж Уве ми спомена, че при прилив на страх в организма първо изчезва фината моторика. Прочел го в книга за близкото съприкосновение с противника: способността да заредиш оръжие се изпарява, когато се озовеш пред друго оръжие. Все пак при втория опит успях да мушна ключа. Завъртях го безшумно, леко, перфектно. Натиснах дръжката и дръпнах вратата към мен. После я бутнах. Не се отвори. Пак я дръпнах. Проклятие! Да не би Граф да е сложил допълнителен заключващ механизъм? Нима всичките ми мечти и планове ще се провалят заради шибаната двойно защитена брава? Дръпнах вратата с всичка сила, на ръба да изпадна в паника. Най-сетне се отвори с трясък, а стъклото й се разтрепери и дрънченето му отекна по стълбището. Мушнах се вътре и внимателно затворих вратата. Отдъхнах си. Изведнъж намерението ми да престана с тези свои занимания ми се стори идиотско. Няма ли да ми липсва тази тръпка? Толкова бях свикнал с нея.

Вдишах и в ноздрите, устата и дробовете ми нахлу мирисът на разтворители; на латексова боя, на лак и на лепило.

Прескочих кофите с боя и ролките с тапети и тръгнах из апартамента. Сива хартия покриваше голяма част от дъбовия паркет на ромбове. По стените, покрити с прах от мазилка, до височината на старите прозорци се издигаха дървени плоскости, които явно подлежаха на смяна. Жилището се състоеше от стаи с размерите на бални зали, строени чинно една до друга.

Стигнах до наполовина от ремонтираната кухня, намираща се от вътрешната страна на средната стая. Строги линии, метал, масивно дърво — несъмнено много скъпо. Заложих на „Погенпол“. Влязох в слугинската стая и отворих вратата зад шкафа. Бях подготвен за сценарий, при който вратата се оказва заключена, защото знаех, че в апартамента ще намеря подходящ инструмент, за да я отворя.

Не се наложи. Вратата се отвори с тихо и предупредително изскърцване на пантите.

Пристъпих в мрачна, празна, продълговата стая. Извадих джобното си фенерче от работния гащеризон и обходих стените с конусовидния му лъч. Вътре бяха окачени четири картини. Три от тях ми бяха непознати. Но не и четвъртата.

Застанах пред нея и усетих в устата си същата сухота, каквато изпитах, когато Граф спомена заглавието й.

„Залавянето на калидонския глиган“.

Светлината сякаш извираше от долните, близо четиривековни пласта боя. В съчетание със сенките светлината придаваше на ловната сцена контури и форма. Диана ми беше обяснила, че това се нарича светлосянка. Картината упражнява почти физическо въздействие върху зрителя. Магнетизмът й те поглъща, все едно виждаш на живо харизматична личност, която познаваш единствено от снимки и от чужди описания. Оказах се неподготвен за цялата тази прелест. Разпознах цветовете от по-новите и по-известни изображения на ловни сцени в творчеството на Рубенс: „Лов на лъвове“, „Лов на хипопотами и крокодили“, „Лов на тигри“. Прочетох в книгата на Диана, че „Залавянето на калидонския глиган“ представлява първата творба с ловен мотив в творчеството на великия художник, изходна точка за по-късните му шедьоври. Богинята Артемида изпратила на хората глиган да ги избива и да върлува из Калидон, за да им отмъсти, задето са я пренебрегнали. Но най-добрият ловец в Калидон, Мелеагър, накрая успял да убие чудовището с копието си. Вторачих се в голото, мускулесто тяло на Мелеагър; в изпълненото му с ненавист лице, което ми напомняше на някого; в копието, потънало в тялото на звяра. Едновременно драматично и внушаващо благоговеен трепет; оголено и тайнствено.

Просто и безценно.

Свалих картината, отнесох я в кухнята и я положих върху пейката. Зад старинната рамка, както предполагах, имаше допълнителна, дървена. Платното бе прикрепено към нея. Извадих единствените нужни ми инструменти: шило и клещи. Срязах повечето гвоздеи, извадих онези, които щях да използвам отново, свалих дървената рамка и с помощта на шилото разхлабих щифтчетата. Действах по-бавно и несръчно от обикновено. Вероятно Уве все пак имаше право за фината моторика. За двайсет минути, така или иначе, успях да сложа репродукцията в рамката, а оригинала — в папката.

Окачих картината на мястото й, затворих вратата, проверих да не съм оставил следи и излязох от кухнята, стиснал дръжката на папката с потната си ръка.

Докато минавах през средната стая, хвърлих поглед през прозореца и мярнах корона на дърво, наполовина обрулена от вятъра. Спрях. Заради още оцелелите огненочервени листа дървото изглеждаше като обхванато от пламъците на косо падащата слънчева светлина, която се процеждаше между облаците. Рубенс. Тези цветове бяха сякаш от неговата палитра.

Този миг беше вълшебен. Мигът на тържеството, на преображението. В такъв миг решенията, досега изглеждали ти трудни, внезапно ти се струват единствено възможните. Исках да стана баща и възнамерявах да й го съобщя тази вечер. Неочаквано обаче осъзнах, че сега е най-подходящият момент. Сега, тук, на самото местопрестъпление, с Рубенс под мишница и това прекрасно величествено дърво пред очите ми. Този миг заслужаваше да се излее от бронз и да се превърне в неугасващия спомен, който ще сгрява мен и Диана през дъждовните дни.

А тя, неомърсената, ще си мисли, че съм взел това решение в миг на просветление и то е продиктувано единствено от любовта ми към нея и към бъдещото ни дете. И само аз, лъвът, главата на семейството, ще знам суровата истина: гърлото на зебрата е прерязано след нападение от засада, а земята — окървавена, преди да положа плячката в краката на моите невинни и чисти жена и дете. Така ще скрепим любовта си. Извадих си телефона, свалих си ръкавицата и набрах номера на телефона й. Мъчех се да формулирам изречението наум, докато чаках да се свържа с нея. „Искам да имаме дете, скъпа.“ или „Скъпа, нека те даря с…“

Отекна акордът G11sus4 на Джон Ленън.

„It’s been a hard day’s night…“ Това си беше самата истина. Усмихнах се весело.

И чак тогава осъзнах.

Че го чувам.

Нещо не беше както трябва.

Свалих телефона от ухото си.

И в далечината, но все пак достатъчно ясно, чувах как „Бийтълс“ пеят „А Hard Day’s Night“. Мелодията на телефона й.

Краката ми залепнаха като циментирани за сивата хартия върху пода. После тръгнах в посоката, откъдето идваше звукът, а сърцето ми биеше тежко като тимпан.

Мелодията се чуваше зад една открехната врата.

Бутнах я.

Спалня.

Леглото в средата на стаята беше оправено, но си личеше, че е използвано. До таблата стоеше куфар, а до него — стол с дрехи върху облегалката. В отворения гардероб разпознах костюма, с който Клас Граф дойде на интервюто. Ленън и Маккартни продължаваха да пеят на два гласа с енергия, каквато нямаше да намерят за следващите си плочи. Огледах се и се наведох. Ето го. Телефонът „Прада“. Под леглото. Сигурно е паднал от джоба на панталоните й, вероятно докато той ги е събувал нетърпеливо от краката й. А тя е разбрала, че си е изгубила телефона чак… чак…

Пред очите ми изплува изкусителното й дупе от сутринта, трескавото ровене из дрехите и чантата.

Телефонният секретар се включи. Чух звънливия й глас: „Здравейте, Диана е. Телефонът не е у мен…“

Определено не е.

„Но знаете какво да направите…“

Да. Зашеметеният ми мозък бегло регистрира, че се подпрях на стената с гола длан. Трябва да я избърша, съобразих.

„Желая ви превъзходен ден!“

Няма как да стане.

Бийп.