Ю Несбьо
Ловци на глави (18)

Седемнайсета глава
„Кухни Сигдал“

Сблъсъкът между две превозни средства се подчинява за елементарни физични закони. Всичко е оставено на случайността, но всички случайности могат да се обяснят с уравнението: силата, умножена по времето, е равна на многократната промяна в скоростта. Ако в това уравнение заместим променливите със случайностите като стойности, ще получим повествование просто, достоверно и безпощадно. То ще разкаже например какво се случва, когато натоварен автовоз с тегло двайсет и пет тона се сблъска със скорост осемдесет километра в час с лек автомобил с тегло хиляда и осемстотин килограма (включвам и близнаците Монсен), който се движи със същата скорост. В зависимост от конкретния случай — от точката на сблъсъка, от устройството на каросерията, от ъгъла между двете превозни средства — съществуват безброй варианти как ще протече повествованието, ала всички те имат нещо общо: до един са с трагичен изход. За лекия автомобил.

Когато в десет и тринайсет автовозът, управляван от Клас Граф, удари отпред полицейска кола нула едно, волво 740 от 1989-а година, двигателният отсек, двете предни колела и краката на Пъпчивко изскочиха от каросерията, а колата полетя във въздуха. Не изскочиха въздушни възглавници, защото автомобили волво, произведени преди 1990-та година, не са оборудвани с въздушни възглавници. Полицейският автомобил — превърнат в развалина — прелетя над шосето високо над мантинелата и падна в боровата гора по поречието на реката в подножието на склона. Преди да се приземи върху върховете на дърветата, кола нула едно направи две и половина обратни салта и един винт и половина. На мястото нямаше свидетели, за да потвърдят думите ми, но фактите са си факти. Както казах — всичко се подчинява на елементарни физични закони. Съобразно тези закони автовозът, без видими поражения, продължи по пустото кръстовище и наби спирачки, а металът изскърца. Автовозът пръхтеше като дракон, след като спирачките най-сетне спряха, но мирисът на изгоряла гума и изгорели накладки продължи да изпълва въздуха над района в продължение на няколко минути.

В десет и четиринайсет боровете престанаха да се олюляват, прахът се разреди, двигателят на автовоза продължи да работи, а слънцето — да грее невъзмутимо над хедмаркските поля.

В десет и петнайсет мина първата кола след катастрофата. Шофьорът едва ли е забелязал нещо подозрително, освен че под гумите на автомобила му са хрущяли парчета стъкло, а на страничния път е спрял автовоз. Нищо не му е подсказало, че до реката, под дърветата, се крие преобърната полицейска кола.

Знам всичко това, защото след катастрофата се озовах в положение, което ми позволи да видя, че колата се е преобърнала и е скрита от шосето зад дърветата до реката. За споменатите часове не гарантирам, защото се ориентирах по часовника на Сюндед, който тиктакаше под носа ми. Всъщност не бях сигурен чий е часовникът: висеше от китката на откъсната ръка, подаваща се изпод парче сив шлифер. Вятърът довя мирис на смола от накладките и звука на дизелов двигател на празен ход.

Слънцето на безоблачното небе проблясваше между дърветата, а около мен капеше бензин, масло и кръв. Изтичаше. Всички бяха мъртви. Пъпчивко вече нямаше пъпки. Нямаше и лице, ако трябва да съм точен. Онова, което беше останало от Сюндед, приличаше на сгъната картонена фигурка. Главата му се подаваше между краката му. Близнаците ми изглеждаха цели, но бяха престанали да дишат. Дължах живота си на семейство Монсен, чиято предразположеност към наедряване ги бе превърнала в перфектните въздушни възглавници. Ала телата, която ми бяха спасили живота, сега щяха да ми го отнемат. Цялата каросерия бе смачкана и висях от седалката надолу с главата. Едната ми ръка беше свободна, но не можех да дишам, камо ли да помръдна, приклещен здраво между двамата полицаи. Сетивата ми продължаваха да функционират безотказно. За мое огромно съжаление, защото виждах как бензинът извира, потича в крачола на панталона ми, по кожата ми и излиза през яката на ризата ми. Все още чувах как автовозът на пътя пръхти, кашля и заеква, докато чака. Отлично осъзнавах, че Клас Граф стои в автовоза и обмисля внимателно положението. Проследяващото му устройство не отчиташе движение. Ала Граф вероятно искаше да слезе и лично да се увери, че всички са мъртви. От друга страна, не беше никак лесна работа да слезеш по стръмнината. Още по-трудно — да се изкачиш обратно. Граф едва ли очакваше някой да оцелее след такава жестока катастрофа. Но щеше да спи по-спокойно, след като се увери със собствените си очи, ако не остане и капка съмнение…

Карай нататък, помолих се наум. Продължи си пътя.

За мой ужас все още се намирах в пълно съзнание и ясно си представях какво ще се случи с мен, когато Граф ме намери, потопен в бензин.

Карай! Карай нататък!

Дизеловият двигател на автовоза бръмчеше, все едно водеше разговор със себе си.

Случилото се ми се изясни до последната подробност. Граф не е посетил Синдре О, за да го попита къде да ме намери: проследяващото му устройство му е показвало местонахождението ми с точност до метри. Граф е очистил О поради простата причина че селянинът е видял и него, и автомобила му. Ала докато Граф се е качвал по пътеката към вилата, аз съм отишъл в клозета и след като не е успял да ме намери във вилата, пак е проверил какво показва устройството му. С огромна изненада е установил, че сигналът се е изгубил. Станало е, защото по това време косата ми е била потопена в мръсотия, а както вече знам, предавателите на „ХОТЕ“ не излъчват достатъчно силни сигнали, та да проникват през нечистотии. Излиза, че аз, идиотът, съм извадил повече късмет, отколкото заслужавам.

Граф е насъскал кучето по следите ми и е седнал да чака, защото сигналът не се е възобновил. Мръсотията, засъхнала по косата ми, е продължила да блокира сигналите, докато съм бил в хамбара, при трупа на Синдре О и съм избягал с трактора. Едва през нощта устройството на Граф е получило сигнал от мен. В онзи момент съм се намирал върху носилка и са отмивали мръсотията от косата ми с душ. Граф се е метнал в колата и е пристигнал в болницата в ранни зори. Един бог знае как е успял да открадне автовоза, но не е имал проблеми да ме намери — мен, малоумния наивник Браун, който буквално си е просел да го хванат.

Пръстите на откъснатата ръка все още държаха козметичната чанта. Часовникът на китката тиктакаше. Десет и шестнайсет. След минута щях да съм изпаднал в безсъзнание. След две — да се задуша. Решавай, Граф.

Той така и направи.

Чух как автовозът се оригна. Оборотите намаляха. Явно Граф изгаси двигателя и сега щеше да дойде при мен!

Тихо ръмжене. Хрущене на чакъл под гуми, носещи двайсет и пет тона. Ръмженето се усили. И продължи да се усилва. После отслабна. Изгуби се в далечината и заглъхна съвсем.

Затворих очи и благодарих на съдбата, задето няма да изгоря жив, а ще умра от недостиг на кислород. Защото това далеч не е най-ужасната смърт. Мозъкът изключва постепенно, приспива ти се, главата ти се замайва, спираш да мислиш и проблемите ти изчезват. Горе-долу същото като да гаврътнеш няколко силни питиета. Да, помислих си, мога да преживея такава смърт.

Направо ме досмеша.

Значи цял живот се бях мъчил да бъда пълната противоположност на баща ми, но все пак щях да пукна в катастрофирал автомобил. Дали наистина бях живял по-различно от него? Когато пораснах и проклетият пияница вече не можеше да ме бие, започнах да го бия аз. По начина, по който той биеше мама — без да оставя видими следи. Например учтиво отклоних предложението му да ме научи да шофирам. Заявих, че нямам желание да вземам книжка. Свалих противната, разглезена дъщеря на посланика, която татко караше всеки ден до училище, само за да я доведа на вечеря у дома и да го унижа. Разкаях се за стореното, защото между основното ястие и десерта заварих мама да плаче в кухнята. Записах се да уча в лондонско училище, което татко бе нарекъл пред мен шибано социалистическо заведение за обществени паразити. Но той не го взе твърде присърце, както се надявах. Проклетата гадина успя дори да се усмихне уж с гордост, когато му съобщих къде съм решил да уча. Същата есен ме попита дали може с мама да ми дойдат на гости в кампуса. Разубедих ги, като изтъкнах аргумента „не искам съучениците ми да разбират, че баща ми не е висш дипломат, а най-обикновен шофьор“. Сякаш успях да улуча слабото му място. Не че той беше слаб, по-скоро знаех къде да ударя, за да го заболи.

Четиринайсет дни преди сватбата се обадих на мама и й съобщих, че ще се женя за приятелката ми на скромна церемония, която включва единствено нас двамата и двамата свидетели. Поканих майка ми, но я предупредих, че не искам татко да присъства. Тя се ядоса и отказа да дойде без него. Благородните, предани души често са белязани от недъга да са лоялни дори към най-подлите хора. Да, най-вече към най-подлите.

С Диана имахме намерението да посетим родителите ми след края на семестъра, но три седмици преди да заминем от Лондон ми съобщиха за злополуката. Връщали се от вилата, поясни полицаят по пращящата линия. Било привечер, валял дъжд, колата се движела с несъобразено висока скорост. Движението по пътя било временно отбито заради ремонт на магистралата. Имало ново, вероятно малко нелогично отклонение, но все пак маркирано с пътен знак. Наскоро положеният асфалт поглъщал светлината, разбира се. Наблизо се намирала паркирана строителна машина. Прекъснах полицая и го помолих да вземат проба за алкохол от баща ми. Само за да потвърдят онова, което вече знаех със сигурност: той е убил мама.

Същата вечер, седнал сам в кръчма близо до метростанцията „Бейрънс Корт“, за пръв път пих алкохол. И плаках пред хора. А, докато до вонящия писоар плисках с вода обляното си в сълзи лице, се вглеждах в спуканото огледало, видях безизразното пиянско лице на баща ми. Мигом си спомних бдителния спокоен огън в очите му, когато събори фигурите върху шахматната дъска, а бялата царица се завъртя във въздуха — две и половина обратни салта — преди да се озове върху пода. После ме удари. За пръв и единствен път в живота ми, но все пак ме удари. С длан, под ухото. И тогава в очите му видях онова, което мама наричаше Болестта. Зад очите му се криеше отблъскващо, ловко и кръвожадно чудовище. И въпреки това той ми беше баща: моя плът и кръв.

Кръв.

Нещо, заровено в дълбините на душата ми, нещо, което дълго лежа, затиснато под пластове от отрицание, изплува на повърхността. Размит спомен за пробягала мисъл. Отказваше да стои скрита. Придоби ясна форма и болезнено отчетлива вербализация. Превърна се в истина. Досега се бях мъчил да държа тази мисъл на разстояние, като непрекъснато се самозалъгвах. Защото не страхът да не ме изместят бе причината да не искам деца, а страхът от Болестта. Страхът, че аз, синът, съм я наследил и тя се спотайва зад очите ми. Излъгах всички. На Лоте казах, че не съм искал Диана да роди детето заради вродения му недъг, синдром, дефект в хромозомите. А в действителност дефект имах аз.

Всичко се разтече. До момента животът ми приличаше на мъртвешко жилище, но сега мозъкът ми нахвърли калъфите върху мебелите, затвори вратите, приготви се да блокира потока. Капеше, течеше, шуртеше от очите ми, по челото, по косата. Да се задушиш между две човешки тела, надути като балон. Сетих се за Лоте. И там, на прага, получих проблясък. Видях светлина. Видях… Диана? Какво прави тук тази предателка? Балони…

Свободната ми ръка се протегна към козметичната чанта. Изтръпналите ми пръсти отстраниха пръстите на Сюндед от дръжката и отвориха чантата. Бензинът от мен капеше вътре, докато преравях съдържанието й: издърпах риза, чифт чорапи, бельо и несесер. Само толкова. Отворих несесера със свободната си ръка и изсипах принадлежностите върху тавана на колата: паста за зъби, машинка за бръснене, лейкопласт, шампоан, прозрачен найлонов плик, който Сюндед без съмнение е използвал по време на проверката по летищата, вазелин… ето! Ножица, остра, малка, леко извита на върха — някои хора явно имат причини да предпочитат такива ножички вместо модерните нокторезачки. Плъзнах ръка по единия от близнаците, опипах корема, после гърдите му и се опитах да намеря цип или копчета. Чувствителността на пръстите ми се изгуби, те не се подчиняваха на заповедите ми и престанаха да изпращат информация до мозъка ми. Хванах ножицата и я забих в корема на… е, да кажем, че в корема на Ендриде. Изкуствената материя изпращя с облекчение, цепна се и оголи изпъкнало шкембе, натъпкано в светлосиня полицейска риза. Бързо срязах ризата; изпод нея напираха сланини, покрити с космата синьо-бяла кожа. Стигнах до онази част, от която ме побиваха тръпки. Ала мисълта за евентуалната награда — възможността да живея и да дишам — измести всички останали. Замахнах силно с ножицата и я забих в корема точно над пъпа. Издърпах я обратно. Не се случи нищо.

Странно. В тялото му зейна дупка, но оттам не потече нищо, което би освободило място и съответно да отслаби натиска върху мен. Балонът си остана надут до пръсване.

Отново го прободох. Втора дупка. Втори сух кладенец.

Забивах ножицата като побеснял. Храс, храс. Нищо.

От какво са направени тези шибани близнаци? Само от мазнини ли? Нима тлъстините им щяха да убият и мен?

По шосето мина кола.

Опитах се да извикам, но не ми стигна въздух. Напрягайки последните си сили, забих ножицата в корема му, но този път не я издърпах. Нямах сила. След малко започнах да я местя. Разтворих я и пак я свих. Натисках я все по-надолу. Оказа се изненадващо лесно. Вътре се случи нещо. От дупката в корема потече струя кръв и се изгуби под дрехите. После се показа върху брадатия му врат, продължи по брадичката, по устните и изчезна в ноздрата му. Продължих да кълцам. Трескаво, ожесточено. Установих, че човекът е много уязвимо същество, защото тялото се разпори и зейна. Заприлича ми на едно предаване, в което разчленяваха китове. И то само с някаква си козметична ножичка!

Спрях едва когато разрезът на корема стигна от таза до ребрата. Очаквах да се изсипят огромни количества кръв и вътрешности, но това не стана. Ръката ми изтръпна изведнъж, изпуснах ножицата и получих поредното посещение на стария ми познайник, наречен тунелно зрение. През отвора виждах тавана на колата със сива тапицерия с шахматна шарка. Счупените фигури лежаха разпръснати около мен. Предадох се. Затворих очи. Чувството, че няма повече да се боря, ми се стори приятно. Усетих как силата на тежестта ме завлича към земните недра с главата напред като дете, излизащо от майчината утроба. Нещо ме тласкаше навън. Смъртта представлява ново раждане. Усетих дори контракциите, които ме масажираха. Видях бялата царица. Чух шума от плисването на околоплодните води върху пода. Долових миризмата. Боже мой, миризмата! Родих се и новият ми живот започна с падане, с удар на главата и с непрогледен мрак.

Непрогледен мрак.

Мрак.

Кислород?

Проблясък.

Отворих очи. Легнал по гръб, виждах над себе си задната седалка, където допреди малко седях, притиснат между двамата близнаци. Намирах се върху тавана на колата, върху шахматната дъска. Дишах. Вонеше на смърт, на човешки вътрешности. Огледах се. Сякаш се намирах в кланица, в колбасарски цех. И, странно, вместо да остана верен на природата си да изтласквам, да отричам, да бягам, мозъкът ми се постара да попие дори най-слабите усещания на сетивата ми. Реших да не бягам от обстановката. Вдишах дълбоко миризмата. Гледах, слушах. Събрах фигурите от пода. Наредих ги върху дъската една по една. Накрая вдигнах счупената бяла царица. Огледах я внимателно и я поставих точно пред черния цар.