Ю Несбьо
Ловци на глави (23)

Двайсет и втора глава
Ням филм

Начинът, по който мухите възприемат времето — например да виждат светкавично приближаващата ги длан като дълъг процес — се обяснява с факта, че информацията, постъпваща през фасетъчните им очи, ги захранва с огромно количество данни. С други думи, природата е снабдила мухите с необикновено ефективен процесор.

Няколко секунди в стаята цареше пълна тишина. Не съм в състояние да определя точно колко секунди продължи. Бях муха, а дланта летеше към мен. Пистолетът на Уве Шикерюд сочеше към гърдите ми. Погледът на Клас Граф — към лъсналия ми череп.

— Аха — най-сетне отрони той.

Тази дума съдържаше всичко: как хората са успели да покорят земята, да подчинят стихиите, да убиват същества, които ни превъзхождат по бързина и сила. Накратко, тя изразяваше капацитета на нашия процесор. Това „аха“ на Клас Граф увенчаваше поток от размисли, търсене и отсяване на хипотези и неизбежна дедукция, водеща до единствения възможен извод:

— Обръснал си косата си, Роджър.

Клас Граф беше — както споменах и по-рано — интелигентен мъж. Той, разбира се, не просто установи баналния факт, че нямам коса. Съобрази и кога, къде и защо се е случило. Така сложи край на объркването си, намери отговор на всичките си въпроси.

— В катастрофиралата кола — прибави той.

Не ме питаше, сам стигна до това заключение. Кимнах. Той се настани на стола и го издърпа към стената, без да отмества дулото на пистолета и на сантиметър от мишената.

— А после? Остави косата в един от труповете, така ли?

Бръкнах с лявата си ръка в джоба на якето.

— Не мърдай! — изкрещя той, а пръстът му натисна леко спусъка.

Нямаше еректирал ударник. „Глок“ 17. Дамски пистолет.

— Това е лявата ми ръка — поясних.

— Добре, извади я бавно.

Подчиних се и хвърлих плика с косата си върху масата. Граф кимна леко, без да отлепя очи от мен.

— Значи си се усетил, че предавателите се намират в косата ти и тя ги е сложила по моя молба. Затова я уби, нали?

— Възприемаш ли смъртта й като загуба, Клас? — на свой ред попитах аз и се облегнах.

Сърцето ми блъскаше в гърдите, но усещах странно хладнокръвие в мига на сбогуването. Плътта се страхуваше от смъртта, а духът запази спокойствие. Той не отговори.

— Или Диана е била просто… как се изрази ти… средство да постигнеш целта си? Необходим разход, за да се сдобиеш с приходи?

— Защо искаш да го знаеш, Роджър?

— Защото ми е интересно дали хора като теб съществуват наистина, или са само измислица.

— Хора като мен?

— Неспособни да обичат.

— Ако искаш да получиш отговор на въпроса си, просто се погледни в огледалото, Роджър — разсмя се той.

— Обичах един човек.

— Преструвал си се, че я обичаш. Как ще докажеш, че наистина си изпитвал чувства? Лично аз виждам само доказателства в полза на противното: отказал си на Диана единственото, което е искала освен теб: дете.

— Напротив, съгласих се.

— Значи си променил решението си? — разсмя се отново той. — И кога? Кога се превърна в покаялия се съпруг? Когато откри, че тя се чука с друг?

— Вярвам в покаянието — промълвих. — В покаянието и в прошката.

— Вече е твърде късно. Диана не получи нито прошката ти, нито децата ти.

— Нито твоите.

— Никога не съм възнамерявал да имам деца с нея, Роджър.

— Дори и да си искал, няма как да й го направиш, нали?

— Напротив. Да не ме смяташ за импотентен?

Изстреля отговора си веднага. Единствено мухите биха доловили колебанието, траяло една наносекунда. Поех си въздух.

— Видях те, Клас Граф. Видях те… отдолу.

— Какво, по дяволите, намекваш, Браун?

— Огледах репродуктивните ти органи по-отблизо, отколкото би ми се искало.

Видях как устата му се отвори бавно и продължих:

— В клозета до Елверюм.

Устните на Граф се мъчеха да формулират нещо, но не успяха.

— Така ли те накараха да проговориш в мазето в Суринам? Като ти отрязаха топките? Как го направиха? С нож? Отнели са ти не сексуалното желание, а размножителната способност, нали? Остатъкът от тестисите ти изглежда, все едно е кърпен с груб конец.

Затворената уста на Граф приличаше на права черта върху вкамененото му лице.

— Това обяснява защо си преследвал толкова ожесточено онзи уж незначителен наркотрафикант в джунглата, Клас. Шейсет и пет дни, нали така беше? Защото той ти го е причинил. Той ти е отнел мъжествеността и възможността да създаваш свои копия. Отнел ти е всичко. Почти всичко. И ти си му отнел живота. Разбирам защо си постъпил така.

Подточка трета от стъпка втора според техниката на Инбау, Рийд и Бъкли: предложете морално приемлив мотив за престъплението. Вече не се нуждаех от неговото признание. Възнамерявах да му поднеса моето, и то предварително:

— Клас, разбирам те отлично, защото и аз смятах да те убия по същата причина. Ти ми отне всичко. Почти всичко.

Устата на Граф издаде звук, само бегло наподобяващ смях.

— Кой държи пистолета, Роджър?

— Ще те убия, както убих шибаното ти куче.

Мускулите на челюстите му се стегнаха, когато стисна зъби, а кокалчетата на пръстите му побеляха.

— Така и не го видя, нали? То приключи живота си като храна за гаргите. Нанизано върху браната на трактора на О.

— Повдига ми се от теб, Роджър Браун. Четеш ми морал, а самият ти си убиец на животни и на деца.

— Прав си, ала грешиш по отношение на онова, което ми каза в болницата за детето ни. Всички изследвания потвърдиха, че детето ни е здраво и няма синдрома на Даун. Убедих Диана да направи аборт просто защото не исках да я деля с никого. Чувал ли си по-инфантилно обяснение? Чиста, неопетнена ревност към неродено дете. Сигурно се дължи на факта, че като дете не са ме обичали достатъчно. Как мислиш? Вероятно и ти си се чувствал така, а, Клас? Или от самото си раждане си бил зъл?

Според мен Клас не успя да асимилира въпросите ми, защото се взираше в мен, зяпнал от почуда. Явно мозъкът му работеше до пръсване. Реконструираше и следваше разклоненията на решението по обратния път, за да разбере откъде започва всичко, да се добере до истината. Откри началото: едно изречение в болницата, което подхвърли самият той: „… да направи аборт, понеже плодът имал синдрома на Даун“.

— Кажи ми — продължих, след като се уверих, че се е сетил, — обичал ли си друг освен кучето си?

Той вдигна пистолета. От живота на новия Клас Граф оставаха броени секунди. Леденосивите очи на Граф проблеснаха и мекият му глас премина в шепот:

— Смятах да те застрелям с куршум в главата от уважение към теб, защото си достойна плячка, Роджър. Сега обаче възнамерявам да се върна на първоначалния си план. Ще те улуча в корема. Казвал ли съм ти какво става при рани в корема? Куршумът пронизва далака и стомашната киселина изгаря остатъка от вътрешностите ти. Ще те чакам да ме молиш да те убия. Така ще стане, Роджър.

— Стига си дрънкал глупости. Стреляй, щом си решил, Клас! Недей да чакаш, както направи в болницата.

— О, не допускам да си поканил и полицията, Роджър — разсмя се Граф. — Отне живота на жена. И ти си убиец като мен. Това си е само между нас.

— Помисли си хубаво, Клас, Защо според теб поех риска да измамя служителите в Института по съдебна медицина да ми дадат плика с косата ми?

— Много просто — вдигна рамене Граф. — От косата ти биха могли да вземат ДНК. Вероятно единственото използваемо доказателство срещу теб. Нали си мислят, че името на издирвания е Уве Шикерюд. Или пък си искал да запазиш разкошната си грива и да си направиш от нея перука. Диана ми каза, че много държиш на косата си. Използваш я, за да отклониш вниманието от височината си. Или по-точно: от нищожния си ръст.

— Правилно — съгласих се аз. — Но не съвсем. Понякога ловците на глави забравят, че главите, които преследват, могат да мислят. Не знам дали моята глава мисли по-ефективно без коса, но във всеки случай поне успя да вкара ловеца си в капана.

Граф примига бавно. Долових напрежението в стойката му. Явно очакваше неприятности.

— Не виждам никакъв капан, Роджър.

— Ето го — отметнах завивката.

Погледът му падна върху трупа на Уве Шикерюд и картечния пистолет „Узи“ на гърдите му.

Той реагира светкавично и насочи пистолета срещу мен.

— Не си го и помисляй, Браун.

Посегнах към пистолета.

— Недей! — изкрещя Граф.

Вдигнах оръжието.

Граф натисна спусъка. Изстрелът изпълни стаята.

Насочих дулото към него. Той се беше надигнал наполовина от стола и стреля втори път. Натиснах спусъка докрай. Разнесе се дрезгав рев на олово, което разпори въздуха, стените на Уве, стола, черните панталони на Граф, безупречната му бедрена мускулатура, разпори слабините му, а надявах се и члена, който бе прониквал в Диана, разпори изпъкналите му коремни мускули и уж защитените под тях органи.

Граф се строполи на стола, а пистолетът тупна върху пода. Внезапно настъпи тишина, чуваше се само търкалянето на празната гилза по паркета. Наклоних глава и го погледнах. Очите му се взираха в мен, потъмнели от шока.

— Вече няма как да минеш успешно медицинския преглед при „Патфайндър“, Граф. Съжалявам. Край на шансовете да задигнеш технологията им. Въпреки старанията ти. Впрочем именно тази твоя проклета старателност ти изигра лоша шега.

Граф простена едва доловимо, по холандски.

— Именно твоята педантична предпазливост те доведе тук. На последното ти интервю. Защото знаеш ли какво? Ти си човекът, когото търсех за поста в „Патфайндър“. Не само предполагам, а съм напълно сигурен, че няма по-подходящ кандидат от теб. Следователно и постът в компанията е идеален за теб. Вярвай ми, Граф.

Той мълчеше и гледаше раната си. Кръвта обагри пуловера му в още по-тъмен нюанс на черното. Продължих:

— И така, обявявам ви за жертвен агнец, господин Граф. Удостоявам ви със званието убиец на Уве Шикерюд, тоест този човек до мен.

Потупах Уве по корема.

Граф простена и надигна глава.

— Какви, по дяволите, ги дрънкаш? — попита той отчаяно, безсилно и сънливо. — Повикай линейка, преди да си станал двоен убиец, Браун. Помисли си, ти си пълен аматьор, няма да се измъкнеш от полицията. Обади се на „Бърза помощ“ и аз на свой ред също ще те пощадя.

Погледнах Уве. Стори ми се много спокоен.

— Граф, не аз съм те убил, а Шикерюд, схващаш ли?

— Не. За бога, повикай проклетата линейка, не виждаш ли, че кръвта ми изтича!

— Съжалявам, вече е твърде късно.

— Твърде късно ли? Да не възнамеряваш да ме оставиш да умра?

В гласа му се прокрадна нещо ново. Дали не беше плачлива нотка?

— Моля те, Браун. Не тук, не по този начин! Умолявам те, не го прави!

Плачеше, разбира се. Сълзите се стичаха по бузите му. В това нямаше нищо необичайно, особено като се има предвид какво ми каза той за раните в корема. Видях как кръвта капе от крачола му върху излъсканите до блясък обувки „Прада“. Той ме умоляваше да го пощадя. Граф или не — не успя да запази достойнството си. Чувал съм, че никой не може да го направи. Малцината, които наглед не падат духом, просто изпадат в апатия поради шока. Най-унизителното за Граф обаче беше присъствието на толкова многобройни свидетели на падението му. Очакваше се броят им да нарасне допълнително.

Петнайсет секунди след като влязох в дома на Уве Шикерюд, без да въведа паролата „Наташа“, камерите за видеонаблюдение бяха започнали да снимат, а в централата на „Триполис“ алармата се бе задействала. Представих си как дежурните служители са се скупчили около екрана, как са проследили действията на Граф — единствения видим актьор в немия филм — с невярващи очи. Видели са го как си отваря устата, но не са можели да чуят думите му. Видели са как е стрелял, как са го улучили и са проклинали Уве, задето в дома му няма камера с обхват над леглото.

Погледнах си часовника. Алармата се бе задействала преди четири минути. Вероятно преди три минути от „Триполис“ са уведомили полицията. Те, на свой ред, са се обадили на отряда за бързо реагиране „Делта“, който се намесва при въоръжени акции. Събирането на екипа им отнема известно време. Тунсехаген се намира далеч от центъра. Очаквах първите полицейски коли да пристигнат на местопрестъплението след не по-малко от четвърт час. От друга страна обаче, не виждах смисъл цялата история да се проточва твърде дълго. Граф изстреля два патрона от цели седемнайсет в пълнителя.

— С твое позволение ще си тръгвам, Клас — отворих прозореца зад таблата на леглото. — Но ще ти дам последен шанс. Вдигни пистолета. Ако успееш да ме застреляш, ще намериш сили и сам да си повикаш линейка.

Той ме гледаше с празен поглед. В стаята лъхна леденостуден вятър. Зимата безспорно бе дошла.

— Хайде де — подканих го аз. — Какво има да губиш?

Явно логиката в думите ми все пак проникна до мозъка му, объркан вследствие на силния шок. И с бързо движение — много по-бързо, отколкото очаквах предвид раните му — той се хвърли върху пода и грабна оръжието. Куршумите от картечния пистолет заваляха като градушка. Мекият тежък токсичен метал надупчи паркета между краката му и се разхвърчаха стърготини. Ала преди автоматичният откос да стигне до него, да прониже гърдите му, сърцето му и да пробие белите му дробове, които издъхнаха с просъскване, той успя да изстреля един куршум. Един-единствен. Звукът отекна между стените. После настъпи тишина. Мъртвешка тишина. Само вятърът пееше едва доловимо. Немият филм се превърна в стопкадър, замръзна в студа, пропълзял в стаята.

Всичко свърши.