Ю Несбьо
Ловци на глави (13)

Дванайсета глава
Наташа

Застанала на вратата, Диана се взираше в мен. Явно се бе облякла набързо, защото косата й стърчеше на всички страни. Гласът й звучеше като едва доловим шепот:

— Какво става, скъпи?

Аз я гледах и изпитвах неистово желание да я попитам същото, а разбитото ми сърце се разпадаше на все по-малки парчета.

Диана. Моята Диана. Няма кой друг да е бил. Сложила е отровата под седалката ми. Двамата с Граф са съучастници.

— Тъкмо се канех да се кача в колата и видях тази игла да се подава от седалката — обясних и й показах гуменото топче.

Тя се приближи и пое внимателно оръжието на убийството. Предпазливостта й я издаде.

— Видял си тази игла? — попита, без да успее да скрие недоверието си.

— Имам набито око — отвърнах, макар да не очаквах тя да долови или да се смути от горчивия намек, скрит зад тривиалната фраза.

— Значи си извадил късмет, щом не си седнал върху нея — констатира Диана и заоглежда гуменото топче. — Какво всъщност представлява?

Да, определено е истинска професионалистка.

— Нямам представа — отроних. — Защо дойде в гаража?

Погледна ме, устните й се разтвориха и за миг се вторачи в нищото.

— Ами аз…

— Да, скъпа?

— Лежах си в леглото и чух, че слизаш в гаража, но не чух нито двигателя, нито да тръгваш. Притесних се да не се е случило нещо лошо. И се оказах права.

— Не се е случило нищо лошо. Това е само някаква игличка, скъпа.

— Тези игли понякога са опасни, скъпи!

— Наистина ли?

— Не си ли чувал? С тях се пренасят ХИВ, бяс, какви ли не вируси и инфекции.

Направи крачка към мен. Движенията на тялото й ми бяха добре познати: начина, по който погледът й омекна, как устните й се изтеглиха напред. Канеше се да ме прегърне. Нещо в погледа ми обаче я отказа.

— А, да — тя погледна гуменото топче и го остави върху дърводелския плот, който така и не започнах да използвам.

Диана бързо се приближи до мен, прегърна ме, наведе се леко, за да изравни разликата във височината, опря брадичка о врата ми и прокара лявата си ръка през косите ми.

— Малко се притеснявам за теб, съкровище.

Сякаш ме прегърна напълно непозната жена. Всичко, дори ароматът й, ми се сториха различни. Или пък просто е попила неговата миризма? Потръпнах от погнуса. Ръката й се движеше напред-назад и ме масажираше, все едно ме сапунисваше; все едно въодушевлението й от косата ми придобива нови висоти точно в този момент. Прииска ми се да я зашлевя, така — с длан, за да усетя съприкосновението, удара на кожа по кожа, да усетя болката и шока.

Ала затворих очи и не я спрях. Оставих я да ме масажира, да ме размеква, да ме глези. Вероятно имам много болна психика.

— Време е да тръгвам за работа — казах, защото ме налегна чувството, че няма да спре. — До дванайсет трябва да подготвя препоръката.

Тя обаче не искаше да ме пусне и се наложи да се освободя от прегръдката й. Нещо проблесна в очите й.

— Какво ти е? — попитах.

Не ми отговори. Само поклати глава.

— Диана…

— Приятен ден — прошепна тя, а гласът й леко потрепери. — Обичам те.

И излезе от гаража.

Исках да се втурна след нея, но не го направих. Какъв смисъл има да утешавам жената, която се опита да ме убие? В кое изобщо има смисъл? Качих се в колата, изпуснах въздуха през зъби и се погледнах в огледалото.

— Налага се да оцелееш, Рогер — прошепнах. — Вземи се в ръце, защото трябва да оцелееш.

Избутах картината на Рубенс под кората на тавана, затворих тайника, запалих двигателя, чух как вратата на гаража се вдига, излязох на заден и поех бавно по завоите към центъра.

Автомобилът на Уве, паркиран до тротоара четиристотин метра по-надолу, можеше чудесно да си стои там седмици наред, без някой да реагира, докато падне снегът и се появи снегорин. Повече ме тревожеше фактът, че в багажника си возех труп и ми предстоеше да се отърва от него. Обмислих ситуацията. Предпазливостта ми в общуването с Уве Шикерюд щеше да бъде богато възнаградена. Нужно бе само да оставя трупа някъде и никой не би могъл да ме свърже с мъртвеца. Някъде, но къде?

Първата възможност, която ми хрумна, бе инсталацията за изгаряне на отпадъци в Грьонму. Предварително трябваше да опаковам трупа, за да го закарам до самата пещ, да отворя багажника, да разтоваря трупа върху площадката и той да се озове право в нажеженото море от пламъци. Основният недостатък на идеята беше, че рискувах по същото време около мен и други хора да разтоварват отпадъци за изгаряне. Имаше и опасност служителите да наблюдават с видеокамери кой какво изхвърля в пещта. Ами ако изгоря трупа на някое отдалечено място? Човешкото тяло гори доста трудно. Бях чел някъде, че в Индия отделят средно по десет часа за изгарянето на един труп. Защо да не се върна в гаража — Диана вече е отишла в галерията — и най-сетне да се възползвам от дърводелския плот и от триона, които моят тъст без забележима ирония ми подари за Коледа? Ще разчленя трупа на средно големи парчета, ще ги увия в найлон заедно с едри камъни и ще ги изхвърля в някое от стотиците горски езера из околностите на Осло. Заудрях чело с юмрук. Какви глупости ми минаваха през ума! Защо ми е изобщо да разчленявам трупа? Първо: нима не съм гледал достатъчно епизоди на „От местопрестъплението“, та да не знам, че така направо си прося ареста? Пръски от кръв или лек отпечатък от зъбците на триона — и ще се окажа натясно. Второ: защо да си правя труда да крия трупа? Защо просто не намеря някой пуст мост и не преметна тленните останки на Шикерюд през парапета? Вероятно тялото ще изплува и ще го открият, но какво от това? Няма какво да ме свърже с убийството. Не познавам човек на име Уве Шикерюд. Дори не мога да произнеса думата „курацит“.

Спрях се на долината Маридален. Намира се само на десет минути път от центъра. Долината изобилства от езера и реки. А преди обяд в делничен ден там не се мяркат хора. Обадих се на Ида/Уда и й съобщих, че ще закъснея за работа.

Карах половин час. Минах покрай няколко милиона кубика гора и две села, извадени като от комикс, намиращи се шокиращо близо до столицата на Норвегия. И там, по един страничен път, застлан с чакъл, открих подходящ мост. Спрях колата и изчаках пет минути. Не се виждаха нито хора, нито автомобили, нито къщи. В тишината чух само отделни зловещи писъци на птица. Гарван? Нещо черно, във всеки случай. Черно като водата, застинала неподвижно и загадъчно само на метър под моста. Идеално. Излязох и отворих багажника. Уве лежеше, както го бях оставил: по очи, с отпуснати ръце и леко извит назад задник. Огледах се за последен път, за да се уверя, че съм съвсем сам, и се захванах за работа. Действах бързо и експедитивно.

Трупът падна във водата. Чу се изненадващо скромно плясване, по-скоро жвакане, все едно езерото реши да стане мой съучастник в тъмното ми дело. Облегнах се върху парапета и се вторачих в тихата равна водна повърхност. Опитах се да си представя какво ще правя отсега нататък. В същото време ми се стори, че виждам как Уве Шикерюд се издига към мен: бледозелено лице с широко отворени очи се стремеше към повърхността; мъртвец с кал в устата и водорасли в косата. Тъкмо когато реших вкъщи да гаврътна едно уиски, за да си успокоя нервите, лицето проби водата и се надигна към мен. Изкрещях. И трупът изкрещя, а предсмъртният му крясък сякаш изсмука целия кислород от въздуха. И отново изчезна, черната вода го погълна. Вторачих се в мрака. Нима това не е сън? Беше си истина, ехото още отекваше над върховете на дърветата. Преметнах се през парапета и скочих. Притаих дъх в очакване да падна в леденостудената вода. Ударът се разпространи от петите до главата ми. Усетих твърда почва под краката си. Водата ми стигаше до кръста. Е, не съвсем твърда почва, нещо под единия ми крак се размърда. Бръкнах в мътната вода и напипах сякаш водорасло, но после пръстите ми усетиха човешка глава и изтеглих Уве Шикерюд. Лицето му изплува на повърхността. От очите му течеше вода. От гърдите му отново се изтръгна хъхрене на човек, който отчаяно се мъчи да диша и да живее.

Дойде ми много. За миг ми се прииска да го пусна и да се махна оттам.

Но не можех, нали?

Започнах да го влача към брега, Уве отново изгуби съзнание. С огромни усилия крепях главата му над водата. На няколко пъти едва не изгубих равновесие върху мекото, хлъзгаво дъно, което се люлееше под опропастените ми обувки „Джон Лоб“. За няколко минути все пак успях да изтегля Уве до брега, а после и да го занеса в колата.

Опрях чело на волана и си отдъхнах.

Проклетата птица се хилеше ехидно, докато колелата се отдалечаваха от дървения мост.

Както вече споменах, не бях ходил в дома на Уве, но знаех адреса му. Отворих жабката, извадих черния GPS и въведох името на улицата и номера. Междувременно едва не се блъснах в автомобил в отсрещното платно. GPS-ът изчисляваше, разсъждаваше и преценяваше кой е най-краткият път дотам. Аналитично и без да влага никакви чувства. Дори нежният, безстрастен женски глас, който започна да ме насочва, звучеше напълно невъзмутимо, все едно нищо не се е случило. И аз трябва да действам така, казах си, решително като машина, без да допускам грешки.

След половин час се озовах до жилището на Уве на тясна тиха уличка. Малката му стара къща се намира в горната част, срещу зелена стена от тъмна борова гора. Спрях пред стълбите, огледах къщата и установих, че грозната архитектура не е модерно откритие.

Уве седеше на седалката до мен, страшен като воден дух, блед като платно и вир-вода. Докато търсех ключове из джобовете му, се чуваше жвакане. Разтърсих го, за да го свестя. Той прикова в мен замъглените си очи.

— Можеш ли да вървиш? — попитах.

Уве ме гледаше, все едно съм извънземно. Беше издал долната си челюст още по-напред от обикновено и приличаше на кръстоска между каменните фигури на Великденските острови и Брус Спрингстийн.

Заобиколих колата, измъкнах Уве и го подпрях на вратата. За късмет успях да отключа още с първия ключ, който пробвах. Дано най-сетне настъпи краят на днешните нещастия, помислих си и завлякох Уве в къщата.

Чак вътре се сетих. Алармата. Определено не изпитвах никакво желание в жилището да довтасат служители на „Триполис“ или камерите да ме запишат как стоя до полумъртвия Уве Шикерюд.

— Каква е паролата? — изкрещях в ухото му.

Той се сепна и едва не го изпуснах.

— Уве! Паролата!

— А?

— Трябва да изключа алармата, преди да се е задействала!

— Наташа — промърмори той със затворени очи.

— Уве! Стегни се!

— Наташа…

— Паролата! — ударих му силен шамар и той тутакси облещи очи:

— Нали точно това ти казвам, глупак такъв. НАТАША!

Пуснах го, чух как се строполи на пода, а аз се втурнах към вратата. Намерих алармената кутия, скрита зад вратата: знам къде обикновено ги монтират служителите на „Триполис“. Малката червена точица мигаше — знак, че отброява секундите до задействането на алармата. Въведох името на руската уличница. Докато натисках копчетата, се сетих, че Уве страда от дислексия. Един господ знае как пише името й! Ала петнайсетте секунди изтичаха и нямаше време да го питам. Натиснах за последно буквата „а“, затворих очи и се приготвих да чуя звука. Чаках. Нищо. Червената светлинка престана да мига. Отдъхнах си и се опитах да не мисля колко секунди са ми оставали.

Върнах се при Уве, но него го нямаше. По следите го намерих в голяма стая. Очевидно служеше за всекидневна, работен кабинет, трапезария и спалня. В единия й край под прозореца имаше двойно легло, а в другия — монтиран на стената телевизор с плазмен екран. В средата на стаята, върху работен плот, забелязах пушка със сачми. Явно Уве се бе опитвал да я усъвършенства. Сега се бе добрал до леглото и стенеше. Вероятно от болка. Нямам представа какви са симптомите на отравяне с курацит, но се досещах до какво водят.

— Как си? — попитах и се приближих.

Ритнах нещо и то се търколи по изтъркания паркет. Погледнах надолу. Празни гилзи покриваха пода около леглото.

— Умирам — изохка той. — Какво стана?

— Седнал си върху спринцовка с курацит, скрита под седалката в колата.

— Курацит! — той надигна глава и се втренчи в мен. — Да не говориш за отровата курацит? Да не би в тялото ми да е попаднала шибана отрова?

— Да, но явно количеството не е достатъчно.

— В смисъл?

— Да те убие. Онзи тип сигурно не е улучил точната доза.

— Онзи тип? Кой?

— Клас Граф.

Главата на Уве отново се отпусна върху възглавницата.

— Проклятие! Само не ми казвай, че си прецакал всичко! Издал ли си ни, Браун?

— Нищо подобно — отвърнах и придърпах един стол до леглото. — Спринцовката в колата е свързана с… нещо съвсем друго.

— А не с факта, че му гепихме картината? С какво тогава?

— Не ми се говори за това. Целта на похищението съм аз.

— Курацит! — изрева Уве. — Трябва веднага да ме откараш в болница, Браун! Умирам! Защо, мамицата ти, ме доведе тук? Обади се на 113!

Той ми посочи някакъв предмет върху нощното шкафче. Първоначално го взех за пластмасова скулптура на две голи жени в поза 69, но после разбрах, че е телефон. Преглътнах.

— Не може да отидеш в болница, Уве.

— Не може ли? Налага се! Не ме ли чуваш какво ти казвам, тъпако! Умирам! Ще пукна!

— Изслушай ме. Щом разберат какво си погълнал, на секундата ще уведомят полицията. Курацитът не се купува с рецепта. Говорим за най-смъртоносната отрова на света от ранга на циановодородната киселина и антракса. Ще се озовеш директно на стола за разпит в КРИПОС.

— Е, и? Ще си трая.

— И какво ще обясниш?

— Все ще измисля нещо.

— Нямаш никакви изгледи за успех — поклатих глава аз. — Не и след като ти приложат Инбау, Рийд и Бъкли.

— А?

— Ще се сринеш психически. Налага се да останеш тук, разбра ли? Пък и вече си по-добре.

— Ти пък откъде знаеш, Браун? Да не си доктор? Не, ти си шибан ловец на глави, а дробовете ми в момента горят в огън. Имам дупка в далака, след час бъбреците ми ще откажат. Трябва да ме закараш в болница. И то веднага!

Уве се надигна на лакти, ала аз се спуснах към него и го принудих отново да легне.

— Ще ти донеса мляко от хладилника. То неутрализира отровата. В болницата няма да направят нищо по-различно.

— Освен да ме наливат с мляко?

Уве се опита отново да се изправи. Пак го блъснах назад. Внезапно започна да се задушава. Зениците му потънаха в черепа, главата му се отпусна върху възглавницата, устните му се разтвориха. Наведох се над лицето му и усетих дъха му, пропит с противния мирис на тютюн. Тръгнах из апартамента да търся нещо, което би облекчило болките му.

Намерих само куршуми и барут. Аптечката — с червен кръст отпред, каквито са изискванията — гъмжеше от кутии, според надписите пълни с деветмилиметрови куршуми. В кухненските долапи имаше още кутии с боеприпаси, някои с етикет „blanks“. Тоест халосни патрони. Сигурно Уве ги използва, за да стреля по телевизионни програми, които не му харесват. Този човек не е с всичкия си. Отворих хладилника и какво да видя: на рафта до кутията с мляко лежеше сребрист, лъскав пистолет. Взех го. Върху леденостудената дръжка видях гравирана марката: „Глок 17“. Претеглих оръжието в ръка. Предпазител очевидно липсваше, а в пълнителя имаше готов за изстрел куршум. С други думи, грабваш пистолета и веднага натискаш спусъка, ако например се намираш в кухнята и някой неочакван гост те изненада. Вдигнах очи към наблюдателните камери на тавана. Хрумна ми, че Уве Шикерюд страда от още по-сериозна параноя, отколкото съм предполагал. Вероятно граничи с психическо разстройство.

Взех пистолета и кутията с мляко. Ако не друго, то поне щях да използвам оръжието, за да го принудя да стои мирно, реши ли отново да се разлудува.

Зад ъгъла видях, че Уве пак се е изправил в леглото. Несъмнено припадъкът е бил само театър. В ръката си държеше свита пластмасова жена с изплезен език.

— Бързо изпратете линейка — високо и отчетливо поръча той в слушалката и ме погледна дръзко.

Явно смяташе, че може да си го позволи, защото в другата си ръка държеше оръжие, каквото бях виждал по филмите. Сетих се за Качулката от филма „Гръмотевични птици“, за бандитска саморазправа, за престъпни групи, избиващи се помежду си. Накратко: за „Узи“. Малък, удобен и противен картечен пистолет, който произвежда толкова ефикасни изстрели, че няма нищо забавно. Сега „Узи“-то сочеше към мен.

— Не! — изкрещях. — Не го прави, Уве! Те веднага ще се обадят в полиц…

Той стреля.

Разнесе се звук като от пуканки в тенджера. Успях да съобразя, че на тази музика ще умра. Нещо ме удари в корема и продължи надолу. Кръвта бликна от тялото ми и потече по кутията с мляко в ръката ми. Бяла кръв? Едва сега се сетих, че куршумът е пробил не мен, а кутията с мляко. Машинално, примиренчески вдигнах пистолета, леко удивен, че изобщо съм в състояние да го направя, и натиснах спусъка. Звукът отприщи гнева ми: пистолетът стреляше по-мощно от проклетото „Узи“. Израелският педалски пищов млъкна веднага. Свалих пистолета и видях как Уве ме гледа втренчено със сключени вежди. И точно там, над веждите му, се бе образувала мъничка, черна дупка. Главата му се отметна назад и тупна глухо върху възглавницата. В мен вече не остана и следа от гнева. Мигах ли, мигах. Сякаш пред очите ми се въртеше един и същи телевизионен кадър. Нещо ми подсказваше, че Уве Шикерюд няма да възкръсне втори път.