Ю Несбьо
Ловци на глави (10)

Девета глава
Второ интервю

Баща ми, Ян Браун, беше много запален, но не особено силен шахматист. Дядо ми го научил да играе на пет години и татко четеше книги за шаха и разучаваше класически партии. Въпреки това ме научи да играя чак когато навърших четиринайсет — вече не усвоявах новите знания с лекота. Имах обаче талант и на шестнайсет го победих за пръв път. Той се усмихна, все едно се гордее с мен, но знаех, че не понася да губи от мен. Подреди отново фигурите и започнахме реванш. Както обикновено, играех с белите фигури. Мъчеше да се ми внуши, че те ми дават известно предимство в играта. След няколко хода се извини и отиде в кухнята да си пийне глътка джин. Преди да се върне, смених местата на две фигури, но той не го забеляза. Само след четири хода баща ми зяпаше с невярващи очи как бялата ми царица атакува неговия черен цар. А това означаваше едно: със следващия ход го поставям в шахмат. Получи се крайно комична ситуация; не се сдържах и избухнах в смях. По изражението му разбрах, че се е досетил какво се е случило. Той се изправи и с един удар събори всички фигури от дъската. После удари и мен. Коленете ми се разтрепериха и паднах, повече от страх, отколкото от силата на удара. Удряше ме за пръв път.

— Разместил си фигурите — просъска той. — Непоносима ми е мисълта синът ми да е лъжец.

Усетих вкус на кръв в устата. Бялата царица лежеше на пода точно пред мен. Парче от короната й се бе отчупило. Омразата гореше в гърлото и гърдите ми като жлъчка. Вдигнах счупената царица и я поставих върху дъската. После и останалите фигури.

Една по една. Сложих ги на местата им.

— Ти си на ход, татко.

Защото така постъпва играчът с ледена омраза в сърцето, когато, на крачка от победата, съперникът му неочаквано го е ударил по лицето и е улучил болното му място — страха му. Играчът не изгубва играта от поглед. Спотайва страха си и се придържа към плана. Диша, реконструира, продължава да играе и си извоюва победата. Тръгва си, без да демонстрира тържеството си от триумфа.

Седях в края на масата и наблюдавах как се движат устните на Клас Граф; как бузите му се стягат и отпускат; как от устата му излизат думи, определено разбираеми за Фердинанд и за двамата представители на „Патфайндър“, защото и тримата кимаха видимо доволни. Как само мразех тази уста! Ненавиждах сиво-розовите венци, здравите като от гранит зъби, дори самата форма на този противен телесен отвор. Приличаше на прорез с извити нагоре краища, които явно му придаваха усмихнат вид. Клас Граф имаше изсечена усмивка, с каквато Бьорн Борг покори света. Сега Клас Граф омайваше с нея бъдещия си работодател „Патфайндър“. Ала най-омразни ми бяха устните му. С тези устни бе докосвал устните на жена ми, нейната кожа, вероятно бледочервените зърна на гърдите й и съвсем сигурно влажната й отворена утроба. Дори ми се струваше, че в една цепка на месестата част от долната му устна зърнах рус срамен косъм.

В продължение на половина час слушах мълчаливо как с въодушевление, подобаващо на слабоумен, Фердинанд задава идиотски въпроси от наръчника за беседа с кандидати за работа, все едно той ги е измислил.

В началото на интервюто Клас Граф отговаряше, обърнат към мен, но постепенно разбра, че само присъствам и няма да взема дейно участие в беседата, а неговата задача за днес е да посвети останалите трима в евангелието на Граф. Все пак от време на време ми отправяше мимолетни въпросителни погледи, все едно искаше да му подскажа каква е моята роля.

Двамата от „Патфайндър“ — председателят на борда на директорите и шефът на отдел „Информация“ — стигнаха и до въпросите, засягащи работата на Граф в „ХОТЕ“. И той им разказа как фирмата и самият той са се борили за разработването на TRACE — течност или желе с консистенцията на лак, която съдържа около сто предавателя на милилитър и може да се намаже върху всеки предмет. Предимството на безцветния лак било, че е почти невидим и точно като обикновения лак залепва за предмета и може да се отстрани единствено със стъргалка. Недостатъкът: предавателите са съвсем малки и не изпращат достатъчно силни сигнали. Ако лакът попадне в материи с по-голяма плътност от въздуха като например вода, лед, кал или необикновено дебел слой прах, какъвто се натрупва върху превозните средства по време на война в пустинята, сигналите не проникват през тях.

Но стените, дори дебелите зидове, не са проблем.

— Понякога войници, намазани с TRACE, изчезваха от приемниците ни заради натрупаната мръсотия — обясни Граф. — Липсва ни технологията, която прави частиците достатъчно силни.

— А ние в „Патфайндър“ разполагаме с такава технология — отбеляза председателят на борда на директорите, около петдесетинагодишен мъж с рядка коса, който непрекъснато извръщаше глава настрани, сякаш се боеше да не му се схване вратът или беше погълнал нещо, което не можеше да преглътне.

Досетих се, че тиковете му се дължат на болест на мускулите с един-единствен възможен изход.

— От технологична гледна точка „ХОТЕ“ и „Патфайндър“ биха били перфектната брачна двойка.

— Точно така — иронично кимна председателят на борда на директорите. — „Патфайндър“ би влязла в ролята на безработната домакиня, която получава жълти стотинки от торбата с големите пари.

Граф се засмя приглушено.

— Много точно наблюдение. Освен това „Патфайндър“ ще може по-лесно да възприеме технологията на „ХОТЕ“ отколкото обратното. Затова смятам, че за „Патфайндър“ има само един възможен път. А именно: да предприеме самостоятелно пътуване.

Забелязах как представителите на „Патфайндър“ се спогледаха многозначително.

— Така или иначе, имате впечатляваща автобиография, Граф — отбеляза председателят на борда на директорите. — Но ние в „Патфайндър“ държим нашият мениджър да е издръжлив или… как го наричате вие на професионален език?

— Селянин — избърза Фердинанд.

— Селянин, да. Чудесна метафора. Тоест някой, който обработва онова, което вече е посято, който изгражда камък по камък. Някой жилав и търпелив. Вашата биография звучи много… вълнуващо и драматично, но не показва, че притежавате издръжливостта и стоицизма, които търсим в бъдещия ни мениджър.

Клас Граф изслуша председателя на борда на директорите със сериозна физиономия и кимна.

— Първо искам да ви уверя, че съм напълно съгласен с визията ви за мениджъра на „Патфайндър“. Второ, не бих проявил интерес към това предизвикателство, ако не смятах, че съм човекът, когото търсите.

— Такъв ли сте наистина? — предпазливо се обади другият представител на „Патфайндър“ — безхарактерен тип, когото разпознах като началник на отдел „Информация“, още преди той да се представи. Нали самият аз бях препоръчвал кандидати за повечето постове в компанията.

Клас Граф се усмихна сърдечно и усмивката не просто омекоти суровото му лице, а направо го преобрази. И преди бях виждал този негов трик. Така показва закачливата си страна. Тази усмивка има въздействие, равносилно на физическия контакт, препоръчван от Инбау, Рийд и Бъкли: интимен жест, с който се заявява доверие, все едно доброволно се разголваш пред събеседника.

— Нека ви споделя една история — предложи усмихнато Граф. — Трудно ми е да я разкажа, защото в нея се проявявам като пълен неудачник. По принцип се ядосвам дори когато губя на „ези-тура“.

Присъстващите се засмяха сподавено.

— Но тази история показва и нещо друго: колко съм търпелив и издръжлив — продължи той. — Веднъж в ББЕ ми възложиха да преследвам дребен наркодилър в Суринам…

Двамата представители на „Патфайндър“ неволно се наведоха напред. Фердинанд им наля още кафе и ме погледна с победоносна усмивка.

И устните на Клас Граф се раздвижиха. Пробиваха си път напред. Завоюваха територия, която не е тяхна. Дали е викала? Викала е, разбира се. Диана просто не може да се въздържи: лесна плячка на собствената си похотливост. Първия път, когато правихме любов, си мислех за скулптурата на Бернини в параклиса на кардинал Корнаро — „Екстазът на света Тереза“. Отчасти заради полуразтворените устни на Диана, заради страдалческото й, сгърчено сякаш от болка лице, изпъкналата вена на челото и съсредоточената бръчка между веждите; отчасти, защото Диана крещеше, а аз винаги съм си представял, че изпадналата в екстаз кармелитска светица Тереза е крещяла, докато ангелът вади стрелата от гърдите й и се кани отново да я прониже. Поне така ми се струва на мен, като своеобразно движение навътре-навън-навътре, един образ на божественото проникване, на съвкупление в най-възвишения смисъл, но все пак съвкупление. Дори и светец не би могъл да крещи като Диана. Нейният писък изразява болезнено силна наслада и се забива в тъпанчетата ми подобно острие на стрела, от което ме побиват тръпки. Този жален, продължителен вик се усилва и заглъхва като малък самолет. Пронизва ме до мозъка на костите и след първата вечер, когато се любихме, ушите ми пищяха. А след три седмици редовен полов живот започнах да забелязвам първите симптоми на тинитус. Непрекъснато чувам бученето на водопад, а понякога и на поток, често съпроводено и от пищене.

Веднъж споделих с Диана, че съм притеснен за слуха си, на шега, разбира се. Тя обаче изобщо не го прие откъм смешната му страна. Изпадна в ужас и едва не избухна в сълзи. Следващия път, когато се любихме, усетих как нежните й ръце милват ушите ми. Не бях свикнал на подобни ласки, но после усетих как дланите й се притиснаха към ушите ми като медицински запушалки за уши и разбрах защо го прави. Действията й не постигнаха желания ефект да предпазят слуха ми — крясъкът отново се загнезди в мозъчната ми кора — но ме разтърсиха в емоционален план. Не се разплаквам лесно, ала когато свърших, се разхлипах като дете. Вероятно защото знаех, че никой не би могъл да ме обича по-силно от тази жена.

Докато наблюдавах Клас Граф, бях уверен, че Диана е крещяла в неговите обятия. Мъчех се да не си задавам следващия въпрос, но точно като нея не можех да се сдържа: дали е запушила и неговите уши?

— Вървяхме през гъста джунгла и мочурища — продължаваше Клас Граф. — Осемчасови дневни преходи. И въпреки това непрекъснато изоставахме. Останалите ми другари окапаха един по един. Треска, дизентерия, ухапване от змия или най-обикновено физическо изтощение. А този дилър изобщо не беше голяма клечка, както споменах. Джунглата ти замъглява разсъдъка. Бях най-младият от дружината, но накрая аз поех командването. И мачетето.

Диана и Граф. След като се прибрах от дома на Граф, прибрах волвото в гаража и за миг се поколебах дали да не сваля прозорците, да оставя двигателя да работи и да се надишам с въглероден диоксид, моноксид или каквото там вдишва човек в гаража. Това би бил приятен начин да умра.

— След като го преследвахме в продължение на шейсет и три дни и изминахме триста и двайсет километра по най-кошмарния терен, който можете да си представите, ловната ни дружина се стопи до двама души: аз и неопитен младок от Гронинген. Той беше прекалено глупав, за да си изгуби ума. Свързах се с щабквартирата и поръчах да ни изпратят нийтърски териер. Чували ли сте за тази порода? Не? Ясно. Тези кучета са най-добрите следотърсачи на света и са безкрайно верни на водача: нападат веднага всеки, когото посочиш, без значение колко едра е мишената. Приятел за цял живот. Говоря съвсем сериозно. Хеликоптерът пусна кучето — едногодишно пале — насред джунглата в необятния район на Сипаливини, където стоварват кокаина. Кучето се намираше на повече от десет километра от нашето скривалище. Щеше да бъде истинско чудо, ако палето оцелее цяло денонощие в джунглата, да не говорим за шансовете да ни намери. За всеобща изненада то ни издири за по-малко от два часа.

Граф се облегна на стола. Вече владееше изцяло ситуацията.

— Нарекох го Сайдуиндър, на ракетата с топлинно насочване, нали се сещате? Обикнах това куче. Затова и днес имам нийтърски териер. Вчера го докарах тук от Холандия. То е внукът на Сайдуиндър.

 

 

Вечерта след кражбата в дома на Граф се прибрах вкъщи. Диана гледаше новините в хола. Даваха пресконференция със старши инспектор Бреде Спере, застанал зад цяла редица микрофони. Говореше за убийство. Разкрито убийство. Явно заслугата за това беше негова. Гласът му стържеше мъжествено като радио по време на гръмотевична буря, чийто сигнал прекъсва, като пишеща машина с износен клавиш, който едва-едва отбелязва буквата върху хартията.

— Ще ви съо’щя името на из’ършителя утре. Други въп’оси?

В произношението му нямаше и следа от източнонорвежки говор, но според Гугъл Спере се състезавал осем години за баскетболния отбор на Амерюд. Завършил Висшето полицейско училище втори по успех. В едно интервю за женско списание в рубриката „Портрети“ той отказваше по професионални причини да отговори на въпроса дали си има интимна приятелка: така според него вниманието на медиите и на престъпниците, които преследвал, щяло да се насочи ненужно към нея. Но нищо в снимките от списанието — разкопчаната му риза, полузатворените му очи, леката усмивка — не показваше, че си има приятелка.

Застанах зад фотьойла на Диана.

— Постъпил е на работа в КРИПОС^[1] — съобщи ми тя. — Ще се занимава с убийства и подобни случаи.

Това вече ми беше известно, разбира се. Поне веднъж в седмицата проверявах в Гугъл какво ново има около Бреде Спере; дали е направил някакви изявление относно преследването на престъпната банда, занимаваща се с кражбата на картини. Освен това използвах всеки удобен случай да разпитвам за него. Осло не е голям град. Знаех разни неща.

— Колко жалко — небрежно подхвърлих аз. — Значи ще те лиши от редовните си посещения в галерията.

Тя се засмя и вдигна очи към мен, а аз погледнах надолу, към нея, усмихнах се и лицата ни се озоваха в различно от обичайното положение. За миг си помислих, че онова с Граф не се е случило; че въображението ми е изрисувало случката, като е прекалило със старанието си всичко да изглежда достоверно. Така например повечето хора се опитват да си представят какво би било най-голямото нещастие на света за тях, за да усетят как биха го преживели, дали биха могли да живеят с това. И сякаш за да се уверя сам, че всичко е било само сън, предложих на Диана най-после да осъществим през декември пътуването до Токио. Тя обаче ме изгледа изненадана и ми отговори, че е изключено да затвори галерията точно преди Коледа — в най-силния сезон за продажби. Освен това никой не ходел в Токио през зимата: тогава там стягал ужасен студ. Попитах я как й се струва да отидем през пролетта. Исках веднага да запазя билети. Не, дотогава имало твърде много време, за да го планираме отсега. Защо не изчакаме и да оставим времето да покаже? Да, отвърнах и тръгнах към спалнята с обяснението, че съм капнал от умора.

Слязох на долния етаж, влязох в детската стая и коленичих пред фигурата на мидзуко джидзо. Олтарът си стоеше непобутнат. Твърде много време, за да го планираме отсега. Да оставим времето да покаже. Извадих червената кутийка от джоба си, погладих гладката й повърхност с пръст и я поставих до малкия каменен Буда, който бдеше над водното ни дете.

 

 

— След два дни намерихме наркотрафиканта в едно селце. Криеше го съвсем младо момиче от чужд произход. Оказа се, че имат интимна връзка. Трафикантите обикновено омайват точно такива невинни момичета, още деца, и ги използват като куриери, докато митничарите ги заловят и ги осъдят на доживотен затвор. От началото на лова минаха шейсет и пет дни — Клас Граф си пое дъх. — Лично аз нямах нищо против да продължи още шейсет и пет.

И млъкна. Началникът на информационния отдел наруши тишината:

— Арестувахте ли трафиканта?

— Не само него. И той, и любовницата му ни предоставиха достатъчно сведения, които ни позволиха да арестуваме двайсет и трима от ортаците му.

— Как…? — започна председателят на борда на директорите — Как успяхте да заловите такъв… ъъъ… десперадо?

— Всичко мина без излишни драми — отвърна Клас Граф и сключи ръце на тила си. — И в Суринам половете са равнопоставени. Когато нахлухме в дома му, той беше оставил оръжията си върху кухненската маса и помагаше на приятелката си да мелят месо.

Председателят на борда на директорите избухна в неудържим смях и погледна началника на отдел „Информация“, който се включи с пресекливия си, макар и по-предпазлив смях. Фердинанд допълни дуета им с пискливия си кикот. Гледах четирите лъснали весели лица и се питах защо в момента нямам ръчна граната.

След като Фердинанд приключи интервюто, реших аз да изпратя Клас Граф, а другите трима да си отдъхнат преди обобщението на беседата. Заведох Граф до асансьора и натиснах копчето.

— Беше много убедителен — казах, сключих ръце отпред и вдигнах очи към електронното табло с етажите. — Ще пожънеш големи успехи с умението си да съблазняваш хората.

— Как ги съблазнявам? Предполагам, ти не смяташ за нередно човек да се продава, Рогер.

— В никакъв случай. И аз на твое място щях да направя същото.

— Благодаря. Кога ще напишеш препоръката?

— Довечера.

— Чудесно.

Вратите на асансьора се разтвориха, влязохме и зачакахме.

— Чудех се… този човек, когото сте преследвали… — подхванах аз.

— Да?

— Да не би случайно да е бил същият, който те е изтезавал?

— Как разбра? — усмихна се Граф.

— Досетих се.

Вратите на асансьора се затвориха.

— И ти просто го залови и не направи нищо повече, така ли?

— Защо? Не ти се вярва, а? — попита Граф.

Вдигнах рамене. Асансьорът потегли.

— По план трябваше да го убия.

— Значи си имал да му отмъщаваш за сериозни мъчения?

— Да.

— А какво се случва с войник убиец от холандската армия?

— Нормално е да се погрижиш да го потулиш. С курацит.

— С отрова? В отровни стрели?

— В нашата част от света ловците на глави използват точно това.

Явно съвсем умишлено се изрази двусмислено.

— Разтвор на курацит в гумена топчица с големината на гроздово зърно с почти невидимо жило като на спринцовка. Пъхаш го в дюшека на жертвата. Когато легне, жилото се забива в кожата, а от тежестта му отровата от гумената топчица прониква в тялото му.

— Но той си е бил вкъщи. И онова момиче е било свидетел.

— Да.

— Как тогава го накара да издаде съучастниците си?

— Предложих му сделка. Накарах колегата ми да го държи, а аз мушнах ръката му в месомелачката и го предупредих, че ще я смеля на кайма, а после ще дам на кучето ни да изяде каймата пред очите му. И той пропя.

Кимнах. Представих си сцената. Излязохме от асансьора и се насочихме към входната врата. Отворих я и я задържах пред него.

— А какво стана, след като той ти каза имената им?

— Какво да стане? — Граф присви очи срещу слънцето.

— Ти спази ли твоята част от сделката?

— Аз… — Граф извади от джоба на ризата си чифт очила „Maui Jim Titanium“ и си ги сложи — … винаги спазвам обещанията си.

— Значи само си го арестувал? Струваше ли си два месеца да го преследваш и да рискуваш живота си?

— Не разбираш, Роджър — засмя се тихо Граф. — За човек като мен не съществува опцията да се откажа от преследването. Аз приличам на кучето си — резултат от гени и дресура. Аз съм ракета с топлинно насочване, която не позволява на нищо да я спре, и всъщност се стреми към собственото си унищожение. Опресни си знанията по психология. — Докосна ръката ми и прошепна: — А диагнозата запази за себе си.

— А момичето? — все още държах вратата. — Как я накара да говори?

— Тя беше само на четиринайсет.

— И?

— Ти как мислиш?

— Нямам представа.

Граф въздъхна дълбоко.

— Не знам защо си останал с такова впечатление за мен, Рогер. Не подлагам на разпит малолетни момичета. Лично я заведох до Парамарибо, с войнишката си заплата й купих самолетен билет и я качих на първия самолет за родината й, преди суринамската полиция да се е докопала до нея.

Изпратих го с поглед, докато вървеше с бързи крачки към сребристосивия лексус „GS 430“ на паркинга.

Навън беше ослепително красива есен. На тази дата в деня на сватбата ми валеше дъжд.