Ю Несбьо
Ловци на глави (8)

Седма глава
Бременна

В шест дъждът спря. На запад хоризонтът потапяше фиорда на Осло в златисто сияние. Вкарах волвото в гаража, изключих двигателя и изчаках вратата зад мен да се затвори. Изгасих светлината в купето, отворих черната папка и извадих днешния улов: „Брошката“. Ева Мудочи.

Вгледах се в лицето й. Мунк положително е бил влюбен в нея. Иначе не би могъл да я изобрази така. Нарисувал я бе като Лоте; беше уловил безгласната болка, тихото безумие. Изругах полугласно и си поех рязко дъх, та въздухът чак изсвистя през зъбите ми. Откачих тапицерията на тавана над главата ми. Това беше лично мое откритие, предназначено за укриването на картини, които ще се пренасят през граница. Просто свалих вътрешния таван на автомобила — или „кората“ на шофьорски език — от мястото, където се крепи за предното стъкло. После залепих две ленти с репейчета от вътрешната страна и след кратка внимателна работа по осветлението в купето си направих перфектно скривалище. Проблемът при пренасянето на големи картини, особено ако става въпрос за стари, сухи платна, рисувани с масло, е, че трябва да се държат в хоризонтално положение, а не да се навиват на руло. Иначе има риск да се наруши горният слой боя и това да съсипе картината. С други думи, пренасянето изисква място, а картините са багаж, който се набива на очи. Ала на моя таван с площ четири квадратни метра има достатъчно място дори за големи платна. Благодарение на изобретението си те остават скрити от погледа на ревностни митничари, а кучетата им, за щастие, не са обучени да търсят миризма на боя и лак.

Пъхнах Ева Мудочи в скривалището, закрепих отново кората на тавана с репейчетата, излязох от колата и влязох вкъщи.

На хладилника намерих бележка от Диана. Излязла с приятелката си Катрине; щяла да се прибере около полунощ. Дотогава оставаха близо шест часа. Отворих си бутилка „Сан Мигел“, седнах на фотьойла до прозореца и зачаках. Взех си втора бутилка и се сетих за един цитат от книга на Юхан Фалкбергет^[1], който Диана ми прочете, когато бях болен от заушка: „Пием според жаждата си.“

Тогава пазех леглото с висока температура. Боляха ме бузите и ушите. Бях заприличал на плувнала в пот плажна топка. Лекарят ме прегледа, измери ми температурата и ни успокои:

— Няма нищо страшно.

Аз не се притеснявах особено. Чак след като Диана настоя, лекарят неохотно спомена неприятни думи от рода на „менингит“ и „орхит“. С още по-голямо нежелание ни преведе какво означават тези медицински термини: „възпаление на мозъчната обвивка“ и „възпаление на тестисите“. Побърза да добави, че подобни усложнения са „рядкост във вашия случай“.

Докато боледувах, Диана слагаше студени компреси на челото ми и ми четеше на глас от „Четвъртата стража“ на Юхан Фалкбергет. Понеже нямах с какво друго да занимавам застрашения си от възпаление мозък, я слушах внимателно. Две неща ми направиха силно впечатление. Първо, как отец Сигисмюн оправдава един пияница с думите „пием според жаждата си“. Вероятно съм запомнил изречението, защото съм намерил утеха в този възглед за човека: ако е в природата ти, не е грешно.

Второто нещо, което ме впечатли, беше цитат от обясненията на Понтопидан^[2]. Той твърди, че човек е способен да погуби душата на свой близък, да я зарази, да я завлече със себе си в грехопадение и да я лиши от спасение. Този цитат не ми подейства никак успокоително. А мисълта, че бих омърсил ангелските криле на Диана, ме разубеди да я посветя в начините ми как си набавям допълнителни доходи.

Шест дни тя бдеше неотлъчно над мен. Грижите й хем ми харесваха, хем ме притесняваха, защото знаех, че не бих сторил същото за нея, ако боледува от нищо и никаква заушка. Затова я попитах с неподправено любопитство защо го прави.

— Защото те обичам — простичко ми отговори тя.

— Не съм тежко болен.

— Вероятно няма да имам възможност да ти покажа любовта си друг път. Ти боледуваш много рядко.

Прозвуча като упрек.

На следващия ден станах от леглото, отидох на интервю във фирма на име „Алфа“ и им заявих, че ако не ме назначат, са пълни идиоти. Знаех защо им го казах с такава непоколебима самоувереност. Защото само едно нещо на света кара мъжа да си надрасне височината и то е признанието на жена, че го обича. Независимо колко неубедително го е излъгала, част от него винаги ще й бъде благодарна за това обяснение в любов и тайно ще я обича.

Извадих една от книгите на Диана и прочетох информацията за Рубенс. Вътре не пишеше кой знае колко за „Залавянето на калидонския глиган“. Разгледах внимателно снимката. Оставих книгата и се помъчих да обмисля утрешната акция на улица „Оскар“ стъпка по стъпка. Апартамент в жилищна кооперация означава, че съществува сериозна опасност да срещна съседи по стълбището. Потенциални свидетели, които биха могли да ме видят отблизо. Но само за няколко секунди. Едва ли ще ме заподозрат. Няма да обърнат внимание на лицето ми, защото ще бъда облечен в работен гащеризон и ще вляза в апартамент, където тече ремонт. От какво толкова се страхувах?

Знам от какво.

По време на беседата той ме четеше като разтворена книга. Но колко страници успя да прочете? Дали ме е заподозрял? Глупости. Просто разпозна техника на разпит, която е усвоил в армията. Нищо повече.

Извадих си мобилния телефон и набрах номера на Граф, за да му съобщя, че Диана е излязла и ще му препоръча експерт, който да установи дали картината е оригинална, чак след като той се прибере от Ротердам. Обади се телефонният му секретар: „Моля, оставете съобщение.“ Пресуших бутилката с бира. Чудех се дали да не си сипя чаша уиски, но се отказах. Не исках да се събудя с махмурлук. Още една бира и край.

Преполових я и едва тогава осъзнах какво съм направил. Свалих телефона от ухото си и побързах да затворя. Бях набрал номера на Лоте, записан дискретно като „а“ в регистъра с контакти на телефона ми. Това „а“ ме караше да се разтрепервам, когато няколко пъти се случи да се появи на екрана ми като входящо повикване. Бяхме се уговорили само аз да я търся. Влязох чрез менюто в контактите, намерих „а“-то и натиснах „изтрий“. „Наистина ли искате да изтриете?“, попита телефонът. Огледах възможностите: страхливото, предателско „не“ и лъжливото „да“.

Натиснах „да“. Знаех, че номерът й се е запечатал неизличимо в съзнанието ми. Не исках изобщо да мисля какво означава това. Щеше да избледнее. Да избледнее и да се изличи. Щеше да стане точно така.

Диана се прибра в дванайсет без пет.

— Какво прави днес, скъпи? — попита, приближи се до фотьойла, седна на ръкохватката и ме прегърна.

— Нищо особено. Интервюирах Клас Граф.

— И как мина?

— Идеален е, обаче е чужденец. „Патфайндър“ заявиха съвсем недвусмислено, че искат норвежец да заеме шефското място. Неведнъж са споменавали в медиите колко държат служителите им на всички нива да са норвежци. Сега трябва да се постарая да ги убедя в качествата на Граф.

— В тази област си ненадминат — тя ме целуна по челото. — Чувала съм хората да споменават какъв рекордьор си.

— Рекордьор?

— Да, фирмите винаги назначават предложените от теб кандидати.

— А, в този смисъл ли — престорих се на изненадан аз.

— Ще се справиш.

— Как мина срещата с Катрине?

Диана прокара пръсти през гъстата ми коса.

— Хубаво. Както винаги. Или по-точно: този път беше направо прекрасно. Някой ден Катрине ще умре от щастие.

Диана завря лице в косата ми и заговори:

— Точно преди срещата ни разбрала, че е бременна.

— Значи следващите девет месеца няма да са най-щастливите в живота й.

— Глупости — промърмори тя. — Пил ли си?

— Малко. Ще пийнем ли по едно за здравето на Катрине?

— Ще си лягам, скапана съм след толкова въодушевен разговор. Ще дойдеш ли?

Докато лежах, сгушен до нея в спалнята, докато я прегръщах и усещах гръбнака й до гърдите и корема си, неочаквано ми хрумна нещо, за което мислех непрекъснато след интервюто с Граф. Сега исках Диана да забременее. Най-сетне се намирах на сушата, имах сигурна почва под краката си. Едно дете не би могло да ме измести. Защото с печалбата от Рубенс ще се превърна в лъва, във владетеля, за когото говори Диана. В незаменимия съпруг и баща. Диана не се съмняваше в това, но аз не бях сигурен, че съм достойният закрилник на семейното гнездо. Боях се да не би детето да излекува благословената й слепота. Сега нямах нищо против да види цялата ми същност. Или поне по-голямата част от нея. Хладният пронизващ въздух, проникващ през отворения прозорец, лъхна кожата ми и тя настръхна. Усетих напиращата ерекция. Но тя вече дишаше дълбоко и равномерно.

Пуснах я и се обърнах по гръб, спокоен и безпомощен като бебе.

Измъкнах се от леглото.

Олтарът на мидзуко не беше докосван от вчера. Обикновено не минаваше ден, без Диана да внесе някаква забележима промяна: да смени водата, да постави нова восъчна свещ или свежи цветя. Качих се във всекидневната и си налях уиски. Усетих студенината на паркета до прозореца. Уискито — подарък от признателна фирма клиент, вече качена на борсата — беше трийсетгодишно „Macallan“. Погледнах към гаража, окъпан в лунна светлина. Уве сигурно вече пътува към нас. Ще влезе в гаража и ще се качи във волвото ми с резервните ключове, които му бях дал; ще извади Ева Мудочи, ще я сложи в папката и ще слезе пеш до колата си, паркирана на безопасно голямо разстояние оттук, та никой да не я свърже с нашата къща. После ще поеме към укривателя в Гьотеборг, ще му достави картината и ще се върне в Осло преди изгрев-слънце. Но Ева Мудочи вече не ми беше интересна. За мен представляваше досадно задължение, което трябва да отметна. На връщане от Гьотеборг Уве ще донесе сполучлива — поне така се надявах — репродукция на Рубенсовото залавяне на калидонския глиган и ще я остави под тавана на волвото ми, преди ние с Диана и съседите да сме се събудили.

Преди Уве пътуваше до Гьотеборг с моята кола. Не се познавах с укривателя и се надявах той да не подозира, че Уве има съучастник. Стараех се да не влизам в съприкосновение с хора от съмнителни среди — потенциални свидетели, които биха могли да ме посочат. Рано или късно престъпниците ги залавят и исках да ги държа на достатъчно разстояние. Затова внимавах да не ме засекат на обществено място в компанията на Уве Шикерюд. Използвах улични телефони, за да се свържа с него. Пазех се полицията да не намери моя номер в списъка с повиквания на телефона му, когато го заловят. Подялбата на парите и стратегическото планиране осъществявахме в усамотена вила в района на Елверюм. Уве я нае от един селянин, живеещ като отшелник. Срещахме се там — всеки от нас се придвижваше със своя автомобил.

По време на едно пътуване дотам внезапно осъзнах какъв риск поемам, като позволявам на Уве да пренася картините до Гьотеборг с моята кола. Минавайки покрай пункт за пътна проверка на скоростта, видях близо трийсетгодишния мерцедес на Уве — черен, солиден „280 SE“, паркиран до полицейската кола. Тогава разбрах, че Уве Шикерюд е един от онези непоправими рискови шофьори, неспособни да се придържат към ограниченията на скоростта. Непрекъснато му повтарях да маха електронната платежна карта от предното стъкло, когато пътува до Гьотеборг с моето волво, защото сборните пунктове за плащане с електронна карта регистрират автомобилите с такива карти, а аз нямам никакво желание да обяснявам на полицията защо съм шофирал по Е6 до Гьотеборг и обратно през нощта няколко пъти през годината. Когато видях мерцедеса на Уве по пътя за Елверюм, осъзнах, че ме грози и по-сериозна опасност: полицаите да спрат стария си познайник Уве Шикерюд за шофиране с превишена скорост и да се запитат какво, по дяволите, прави той в автомобила на уважавания — какво пък — ловец на глави Рогер Браун. Оттам насетне ме очакваха само лоши новини, защото двубоят Шикерюд срещу Инбау, Рийд и Бъкли можеше да има само един-единствен изход.

Стори ми се, че мярнах нещо в тъмнината до гаража.

Утре предстоеше денят с главно Д. Дългоочакваният ден. Денят на дните.

Защото ако всичко мине по план, това ще е последният ми удар. Ще улуча десетката, ще бъда свободен, ще се превърна в онзи, на когото му се е разминало.

Градът проблясваше обещаващо под нас.

Лоте вдигна на петото прозвъняване.

— Рогер? — обади се тя предпазливо, внимателно.

Сякаш тя ме бе събудила, а не обратното. Затворих.

И изгълтах остатъка от уискито на един дъх.