Ю Несбьо
Ловци на глави (3)

Втора глава
Третичен икономически сектор

Свежият солен есенен въздух и миризмата на изгорели газове ми навяваха асоциации за море, добив на нефт и брутен национален продукт. Косо падащата слънчева светлина се отразяваше в стъклените офис сгради, а те хвърляха остри, правоъгълни сенки върху площта, някога използвана за индустриални цели. Сега представляваше жилищен квартал с прекалено скъпи магазини, прекалено скъпи апартаменти и прекалено скъпи офиси за скъпоструващи консултанти. От мястото, където се намирах, се виждаха три фитнес центъра, резервирани от сутрин до вечер. Млад мъж в костюм на „Корнелиани“ и очила в стил „голям съм задръстеняк“ ме поздрави почтително, докато се разминавахме. В отговор му кимнах снизходително. Нямах представа кой е, но бях сигурен, че непременно работи в друга фирма за подбор на персонал. Вероятно в „Едуард У. Кели“? Само ловците на глави поздравяват колегите си с такова уважение. Или накратко: останалите не ме поздравяват, защото не ме познават. Първо, освен със съпругата ми Диана, почти не общувам с хора. Второ, работя във фирма, която — точно като „Кели“ — се числи към изключителните, към онези, които избягват светлината на прожекторите. За нас научаваш едва когато станеш достатъчно квалифициран за топпозициите в страната, един ден ние ти се обаждаме и „Алфа“ изведнъж ти прозвучава познато. Къде си чувал това име? Докато ръководителите на концерна са коментирали кого да излъчат за нов директор на някое подразделение? Значи все пак си чувал за нас, но не знаеш нищо, защото дискретността е най-висшата ни добродетел. Впрочем и единствената. Защото в повечето случаи изричаме долнопробни лъжи, например, когато ме чуете да завършвам второто интервю с обичайната ми мантра: „Вие сте човекът, когото търся за това работно място. Не само вярвам, но и знам със сигурност, че вие сте идеалният кандидат за него. Следователно работното място е идеално за вас. Вярвайте ми.“

Не ми вярвайте.

Да, заложих на „Кели“. Или „Амруп“. Костюмът му издаваше, че не е от големите, лишени от чар и изключителност компании като „Manpower“ и „Adecco“, но не беше и от съвсем малките готини от типа на „Hopeland“, защото иначе щях да знам кой е. Би могъл да е и от едрите, средно готини компании: от „Mercuri Urval“, от „Делфи“ или от незначителните, скучни, безименни фирми, които набират кадри за ръководители от среден ранг и само понякога им се удава възможност да се конкурират с нас, големите клечки. Губят битката и се връщат към намирането на магазинни управители и главни счетоводители. Поздравяват почтително такива като мен с надеждата един ден да си спомним за тях и да им предложим да работят при нас.

За ловците на глави не съществуват официални класации. За разлика от агентите по недвижими имоти, никой не се занимава да проучва общественото мнение за нас. Не организират приеми с отличия за най-изявените ловци на глави за годината като в телевизионния и рекламния бранш.

Ала ние си знаем. Знаем кой е „кралят на хълма“, кой е склонен да отправя предизвикателства, кой е заплашен от провал. Геройствата се извършват без много шум, а погребенията — в мъртвешка тишина. Ала мъжът, поздравил ме току-що, знаеше, че съм Рогер Браун, ловецът на глави, който няма случай да е препоръчал кандидат за някое работно място, без той да го е получил; Рогер, който прибягва при нужда до манипулации, принуждава, пречупва и притиска кандидата до стената. Неговите клиенти се осланят безрезервно на преценката му и без колебание поверяват съдбата на компанията си в ръцете му — само в неговите ръце. Да го кажем така: не Пристанищната служба в Осло назначи новия началник на транспортния отдел; не компанията за коли под наем „АВИС“ назначи началника на отдел „Скандинавия“; областната управа безспорно няма заслуга за назначението на ръководители на електроцентралата в Сирдал. Не те, а аз. Аз избрах подходящите кадри. Чудесен костюм. Знае на кого да засвидетелства уважение.

Обадих се на Уве от уличен телефон до лавката на „Нарвесен“. Погледнах си мобилния телефон. Осем съобщения. Изтрих ги.

— Имаме кандидат — обявих аз, когато Уве най-сетне вдигна. — Йеремиас Ландер, „Монолитвайен“.

— Да проверя ли дали го имаме записан?

— Не, имате го със сигурност. Повикахме го за второ интервю. Утре от дванайсет до два. Дванайсет нула нула. Дай ми един час. Записа ли си?

— Да. Нещо друго?

— Ключовете. В „Sushi & Coffee“ след двайсет минути?

— След половин час.

Спуснах се по павираната улица към „Sushi & Coffee“. Причината да изберат пътна настилка, която вдига повече шум, предизвиква по-силно замърсяване и освен това е по-скъпа от обикновения асфалт, вероятно се дължи на потребността от идилия, копнеж по нещо изконно, постоянно и истинско. За всеки случай по-истинско от този театрално измамен квартал, където някога хората са създавали блага с пот на чело, където изделията са се раждали от съскащ огън и тежки удари с чук. Сега тук се разнася бученето на машините за еспресо, а от фитнес студията отекваха ударите на метал в метал. Защото това представлява триумфът на третичния икономически сектор над индустриалния работник, победата на дизайна над недостига на жилища, тържеството на фикцията над действителността. Харесва ми.

Спрях се да разгледам диамантените обици на витрината на златарското ателие срещу „Sushi & Coffee“. Биха подхождали идеално на Дианините уши и представляваха катастрофа за банковата ми сметка. Избих си тази идея от главата, пресякох улицата и влязох в заведението, където според името му приготвят суши, но всъщност поднасят мъртва риба. Кафето им не струва. Вътре беше наполовина пълно. Виждаха се слаби, току-що провели поредната си тренировка платиненоруси мацки, все още по спортни екипи, защото не би им хрумнало да си вземат душ във фитнес залата под погледите на други хора. Това всъщност ми се струва странно, още повече че са похарчили цяло състояние за телата си, които също свидетелстват за тържеството на фикцията. И те принадлежат към третичния сектор на икономиката, и по-точно към обслужващия персонал на богатите мъже. Поне тези жени да не бяха интелигентни. Но те са следвали право, информатика и история на изкуството като част от грижата за външния си вид. Обществото бе финансирало няколкогодишното им обучение в университета само за да заживеят като висококвалифицирани безработни кукли, заети да споделят една на друга как да задоволяват нуждите на своите богати съпрузи, как да ги карат да ревнуват и да ги държат в напрежение. И така, докато най-сетне успеят да ги вържат с деца. А след раждането на децата всичко се променя, позициите в семейството се разместват и мъжът се оказва кастриран и поставен в шах и мат. Деца…

— Двойно кортадо — поръчах и седнах на стол до бара.

Наблюдавах със задоволство жените в огледалото. Голям късметлия съм. Диана е толкова различна от тези модерни празноглави паразитки. Диана притежава онова, което ми липсва. Грижовна, състрадателна, лоялна, висока. Накратко, красива душа в красиво тяло. Нейната красота обаче не е безупречна, защото се отличава с особени пропорции. Чертите на Диана са издържани в стила на манга. Прилича на онези куклени героини от японски комикси: малко лице, тесни устни, малък нос и големи учудени очи, които леко изпъкват, когато се чувства изморена. Ала в моите очи именно отклоненията от общоприетото подчертават красотата й и й придават неотразим чар. Кое я накара да избере мен? Син на шофьор; студент по икономика с резултати малко над средното, с доста посредствени шансове за кариера и ръст доста по-нисък от средния. Преди петдесет години хората нямаше да определят ръст от метър и шейсет и осем като „нисък“, или поне не в Европа. Ако човек се интересува от история на антропометрията, ще научи, че само преди стотина година средната височина на хората в Норвегия е била точно метър и шейсет и осем. За жалост еволюцията не работи в моя полза.

Само по себе си е странно, че ме избра в пристъп на моментно умопомрачение, но ми се струва направо необяснимо как така жена като Диана — която може да има когото си поиска — се събужда до мен всяка сутрин и иска да бъде с мен и на следващата. Кое я заслепява по такъв мистериозен начин, че да не вижда колко съм жалък, да не съзира невярната ми природа, малодушието, с което срещам всеки отпор; глупавото ми озлобление срещу глупаво озлобени хора? Нима отказва да види тези мои недостатъци? Или просто благодарение на моята пресметлива и коварна природа съумявам да изтиквам истинското си аз в мъртва точка за полезрението на любимата си? Освен това открито й заявих отказа си да имаме деца. Всъщност какво въздействие упражнявам върху този ангел в човешки облик? Според Диана съм я омагьосал още при първата ни среща с противоречивата си смесица от арогантност и самоирония. Запознахме се на скандинавски купон в Лондон и първоначално сметнах Диана за жена от типа на редовните посетителки в „Sushi & Coffee“ — красива по скандинавски блондинка от западната част на Осло, която следва история на изкуството в една от световните столици, от време на време позира като модел, възмущава се от войните и от бедността и обича купоните и развлеченията. Отне ми три часа и половин дузина „Гинес“, за да разбера, че съм сгрешил в преценката си. Първо, Диана проявяваше неподправен интерес към изкуството, граничещ с вманиачаване. Второ, тя изрази искреното си недоволство, задето е част от система, воюваща с хората, които не желаят да бъдат част от западния капитализъм. Не друг, а Диана ми разясни, че когато развитите страни експлоатират развиващите се, това винаги е в полза на първите, дори и да пращат помощи на вторите. Трето, Диана има чувство за хумор, и то същото като моето, а чувството за хумор много помага на мъже с моя ръст да спечелят вниманието на дами с ръст над един и седемдесет. И, четвърто — а то несъмнено предопредели окончателното ми решение — не я биваше с езиците, но умееше да разсъждава логически. Диана говореше, меко казано, нескопосан английски и през смях ми сподели, че изобщо не й било хрумвало да се пробва да учи френски или испански. Затова я попитах дали има мъжки тип мозък и дали обича математиката. Тя само вдигна рамене, но аз не се отказах и й разказах как по време на интервютата за работа в „Майкрософт“ дават на кандидатите логическа задача.

— Смисълът е да проверят едновременно как кандидатите приемат предизвикателството и дали ще се справят с решението на задачата.

— Дай да чуя.

— Простите числа…

— Чакай! Кои числа се наричат прости?

— Числа, които не могат да се делят на други освен на себе си и на единица.

— Аха.

Все още не бях забелязал в очите й отнесения поглед на повечето жени, когато в разговора се намесят числа. Затова продължих:

— Простите числа често са две последователни нечетни числа. Като например единайсет и тринайсет; седемнайсет и деветнайсет; двайсет и девет и трийсет и едно. Стана ли ти ясно?

— Да.

— Съществуват ли три последователни нечетни числа, които същевременно да са прости?

— Не, разбира се — отвърна тя и поднесе халбата с бира към устните си.

— И защо?

— За тъпа ли ме смяташ? В една числова редица от пет последователни числа винаги има едно нечетно число, което се дели на три. Продължавай.

— Да продължа?

— Да, с логическата задача.

Тя отпи голяма глътка от халбата и ме погледна с искрено любопитство, изпълнено с очакване. В „Майкрософт“ дават на кандидатите три минути, за да докажат онова, което тя успя да стори за три секунди. Средно по петима от сто души успяват да се справят. Като че ли в този миг се влюбих в нея. Помня ясно какво записах върху салфетката си: Назначена.

Тогава осъзнах, че трябва да я накарам да се влюби в мен веднага, още в заведението, защото ако стана от мястото си, магията ще се изпари. Затова започнах да говоря. Говорих дълго. С думите си прибавих още седемнайсет сантиметра към ръста си. Бива ме в приказките. Тя обаче ме прекъсна, когато се намирах в стихията си:

— Харесваш ли футбола?

— А… а ти? — слисах се аз.

— Утре „Куинс Парк Рейнджърс“ ще играят срещу „Арсенал“ за купата на Висшата лига. Имаш ли желание да дойдеш с мен?

— Да, разбира се — отвърнах.

Имах предвид: имам желание да те видя. Футболът не ме вълнува ни най-малко.

На мача Диана носеше шалче на сини райета и прегракна от крещене в лондонската мъгла на Лофтус Роуд, а батко „Арсенал“ разгроми безпощадно малкия й нищожен отбор. Изпълнен с възхищение, наблюдавах разпаленото й лице и не видях почти нищо от мача. Забелязах единствено прекрасните екипи на „Арсенал“ в бяло и червено. Играчите на „Куинс Парк Рейнджърс“ пък приличаха на захарни пръчки със сините напречни райета на бял фон.

В почивката попитах Диана защо не е избрала да подкрепя футболен гранд от ранга на „Арсенал“, а е предпочела смешен аутсайдер като „Куинс Парк Рейнджърс“.

— Защото те се нуждаят от мен — отговори сериозно тя.

Нуждаят се от мен. Предположих, че в думите й е закодирана непонятна за мен мъдрост.

После тя се разсмя, а от гърлото й се разнесе гърголене. Пресуши пластмасовата чаша с бира.

— Безпомощни са като бебета. Погледни ги само. Толкова са сладки.

— И носят бебешки екипи — добавих. — Значи така: закрилям беззащитните. Това ли е житейското ти мото?

— Хм — тя наклони глава и ме погледна с широка усмивка: — Защо не? Звучи ми добре.

Избухнахме в силен и освобождаващ смях.

Не си спомням с какъв резултат свърши мачът. Напротив, спомням си целувка пред строг тухлен девически пансион в квартал Шепърдс Буш. А после самотна, безсънна нощ с бурни, поразително реалистични сънища. Десет дни по-късно се взирах в лицето й под потрепващия пламък на стеаринова свещ, забита във винена бутилка върху нощното й шкафче. Тогава се любихме за първи път. Тя лежеше със затворени очи, вената на челото й изпъкваше, а лицето й изразяваше ту гняв, ту болка, докато хълбоците й се удряха в моите с бясна сила. Любеше се със същата страст, с която викаше, докато гледаше как отборът й губи борбата за купата. После ми прошепна, че обича косата ми. И други жени са ми го казвали, но тогава сякаш го чух за пръв път.

Чак шест месеца след запознанството ни й признах, че баща ми наистина работи в посолството, но не като дипломат.

— Шофьор значи — повтори тя, притегли главата ми и я целуна. — А баща ти може ли да ни вземе от църквата с лимузината на посланика?

Не отговорих, но на следващата пролет се оженихме. Отпразнувахме великолепната си сватба без гости в църквата „Свети Патрик“ в Хамърсмит. Убедих Диана да не каним роднини и приятели. И баща ми не присъства. Бяхме само двамата — чисти и невинни. Заслугата за великолепната сватба беше изцяло на Диана: тя сияеше като две слънца и луна. По някаква случайност същия следобед „Куинс Парк Рейнджърс“ дръпна напред в класирането и нашето такси пълзеше със скоростта на охлюв към общежитието на Диана в Шепърдс Буш през празнуващите запалянковци със знамена на отбора. Всички ликуваха. Едва когато се преместихме в Осло, Диана за пръв път отвори дума за деца.

Погледнах си часовника. Уве вече трябваше да е пристигнал. Вдигнах очи към огледалото над бара и срещнах погледа на една от блондинките. Гледахме се дълго — достатъчно дълго, за да възникне съмнение какво искаме. Красива като порнозвезда. Хирургът си е свършил добре работата. Не я желаех. Отместих очи. Точно така започна единствената ми позорна авантюра: с продължителен поглед. Първият акт се състоя в галерията, вторият — в това заведение, третият — в малък апартамент на улица „Айлерт Сунд“. Лоте вече отдавна беше затворена страница в живота ми. Това нямаше да се повтори никога повече. Никога. Погледът ми продължи да обхожда масите и се спря върху Уве, седнал точно до вратата.

Преструваше се, че чете икономически вестник. Смехория. Не само не проявяваше никакъв интерес как се котират акциите на борсата и какво се случва в така нареченото общество, но Уве Шикерюд едва се бе научил да чете. И да пише. Още помня молбата му за постъпване на работа като началник на охраната: пълна с безброй правописни грешки. Тогава направо се смях от сърце.

Слязох от високия стол на бара и се приближих до масата на Уве. Беше оставил вестника сгънат. Посочих го и той се усмихна в знак, че мога да го взема. Така и направих, а после се върнах на мястото си. След минута чух как врата се отваря. Отново погледнах в огледалото. Уве Шикерюд вече не беше в заведението. Отворих вестника на страниците за акциите, незабелязано взех ключа в шепата си и го пуснах в джоба.

Върнах се в офиса. На мобилния ме чакаха шест съобщения. Изтрих петте, без да ги чета. Отворих шестото, от Диана:

Скъпи, не забравяй за вернисажа довечера. Ти си моят талисман.

Беше придружила съобщението си с усмивка със слънчеви очила — една от екстрите в телефона „Прада“, който й подарих през лятото за 32-рия й рожден ден.

— Отгатнал си какво исках най-много! — възкликна тя, след като отвори подаръка.

Ала и двамата знаехме какво иска най-много тя. А аз отказвах да й го дам. Въпреки това тя се засмя и ме целуна. Какво повече можеш да искаш от една жена?