Ю Несбьо
Ловци на глави (2)

Първа глава
Кандидат

Кандидатът беше изгубил ума и дума от страх.

Беше се снабдил с нужната екипировка от магазин „Гюнар Йойе“: сив костюм на Ерменеджилдо Дзеня, риза на „Борели“, специална поръчка, и вратовръзка в бургундско червено на малки сперматозоиди, предполагам десен на „Черути 1881“, За обувките не се колебаех: ръчно изработени „Ферагамо“. Самият аз имах такива.

Според документите пред мен кандидатът беше въоръжен с отлична диплома от Висшето търговско училище в Берген, един мандат в Стуртинга за десницата и четиригодишно успешно ръководство в норвежко предприятие от средния бизнес.

И въпреки това Йеремиас Ландер изглеждаше много изплашен. Над горната му устна лъщеше пот.

Той вдигна чашата с вода, оставена от секретарката ми върху ниската масичка между нас.

— Бих искал… — подхванах с усмивка аз.

Усмивката ми не беше откритата и безрезервна усмивка, с която човек кани съвършено непознат да се чувства като у дома си. Не беше несериозна, а учтива, премерено топла усмивка, която според специализираната литература сигнализира за професионализма, обективността и аналитичния подход за сближаване с интервюиращия. Не друго, а липсата на емоционална ангажираност у водещия интервюто подтиква кандидата да се осланя на трезвата му преценка. Така — поне според специализираната литература — кандидатът ще се старае да представя по-правдива и обективна информация за себе си, защото му се дава да разбере, че всеки негов опит да разиграва театър ще бъде усетен в зародиш, желанието му да преувеличава — разобличено, а прилагането на заучена тактика — санкционирано. Причината да се усмихвам така обаче не е прочетеното в специализираната литература. Не ми дреме за нея. Тя представлява купчина бумаги, пълни с глупости, написани от хора с различна степен на квалификация. Всичко, което ми трябва, са деветте стъпки при разпита по Инбау, Рийд и Бъкли. Усмихвам се така просто защото съм си такъв: професионалист, който подхожда аналитично и без да влага чувства. Аз съм ловец на глави. Не е голяма философия, ала аз съм „кралят на хълма“.

— Бих искал да продължим с живота ви извън работата — подзех наново аз.

— Има ли такъв? — смехът му прозвуча половин тон над приетото.

Когато си позволиш да пуснеш така наречената плоска шега по време на интервю за работа, не бива да утежняваш положението си допълнително, като се смееш сам и се взираш в събеседника си, за да провериш дали е схванал шегата ти.

— Надявам се, че има — отговорих.

Смехът му премина в кашлица.

— Ръководството на това предприятие държи много на способността на новия шеф да води балансиран начин на живот. Търсят човек, способен да се задържи по-дълго на поста; състезател на дълги разстояния с умението правилно да си разпределя силите. А не някой, който след четири години ще бъде изчерпан.

Йеремиас Ландер кимна и отпи глътка вода.

По моя преценка беше четиринайсет сантиметра по-висок от мен и три години по-възрастен. Значи на трийсет и три. Млад за въпросната длъжност. Знаеше го и затова бе боядисал косата по слепоочията си в сиво. И преди съм срещал подобни случаи. За мен вече нищо не е ново. Йеремиас Ландер не беше първият кандидат за работа с обилно потящи се ръце, който пристига, въоръжен с талк в десния си джоб, но през живота си не съм стискал по-суха ръка от неговата.

От гърлото на Ландер неволно се изтръгна бълбукане. Върху листа пред себе си отбелязах: Мотивиран. Ориентиран към бързото намиране на решения.

— Значи живеете в Осло? — попитах.

— Да, в квартал Шоен — кимна той.

— И сте женен за… — започнах да прелиствам книжата му и си придадох раздразнен вид, който винаги сигнализира на кандидатите, че очаквам да поемат инициативата.

— За Камила, от десет години. Имаме две деца. Ходят на училище.

— Как бихте описали брака си? — попитах, без да вдигам очи.

Дадох му две дълги секунди. Той не успя да се окопити и аз продължих:

— Смятате ли, че сте женен, след като в продължение на шест години сте прекарвали в офиса две трети от деня си?

Чак сега го погледнах. Както очаквах, в очите му се долавяше объркване: интервюиращият прояви непоследователност. От една страна, настоявах за балансиран начин на живот. От друга, настоявах да се отдаде на работата си. Двете неща са несъвместими. Изминаха четири секунди, преди да ми отговори. Пределното време изискваше да са не повече от три.

— Да, надявам се.

Спокойна, заучена усмивка. Но не достатъчно убедителна. Не и за мен. Ако с преднамерена ирония бе обърнал собствените ми думи срещу мен, щях да го отбележа като плюс, ала в този случай за жалост интервюираният несъзнателно се стараеше да подражава на моя изказ, защото ме възприемаше като човека с по-висок статус. Ниска самооценка, записах на листа. Освен това той „се надяваше“, не знаеше със сигурност, не изрази уверено своите прогнози, не се опита да гадае по кристална топка, не показа, че е наясно с минималното изискване към всеки мениджър: да създава впечатление на пророк.

Не умее да импровизира. Не е склонен към рискове.

— Съпругата ви работи ли?

— Да, в адвокатска кантора в центъра.

— От девет до четири всеки ден?

— Да.

— А кой остава вкъщи, когато децата се разболеят?

— Тя. За щастие се случва много рядко Никлас и Андерш да се…

— Тоест нямате домашна помощница или роднина, която да стои в дома ви през деня?

Той се поколеба. Кандидатите правят така, когато не са сигурни кой отговор би им донесъл по-големи дивиденти. Въпреки това обаче лъжат разочароващо рядко. Йеремиас Ландер поклати глава.

— Явно се грижите за добрата си физическа форма?

— Да, спортувам редовно.

Този път не усетих никакво колебание. За никого отдавна не е тайна, че фирмите имат нужда от мениджъри, които няма да получат инфаркт, докато щурмуват първото препятствие.

— Тичате за здраве и карате ски, така ли?

— Да. Цялото семейство сме запалени по природата. Имаме вила в Нурефел.

— Ясно. Сигурно и куче?

Той поклати отрицателно глава.

— Нямате ли куче? Да не сте алергичен?

Отново поклати енергично глава. Отбелязах: Вероятно няма чувство за хумор.

После се облегнах на стола и долепих пръстите на двете си ръце. Изключително арогантен жест, разбира се. Какво да кажа? Просто съм си такъв.

— Колко струва според вас репутацията ви, Ландер? И как сте я обезпечили?

Той смръщи вежди под изпотеното си чело, докато се мъчеше да разбере въпроса ми. След две секунди призна примирено:

— В какъв смисъл?

Въздъхнах, все едно е ясно като бял ден. Огледах стаята в търсене на подходяща за педагогически цели, алегория, която досега не съм използвал. И както винаги намерих една на стената.

— Интересувате ли се от изкуство, Ландер?

— Малко, покрай съпругата ми. От такива неща се вълнува тя.

— И моята. Виждате ли тази картина?

Посочих към „Сара се разсъблича“ — висок над два метра портрет върху латекс на жена в зелена пола, която, сгънала ръце, се готви да промуши червения си пуловер през главата си.

— Подарък от съпругата ми. Художникът се казва Джулиан Опи, а картината струва четвърт милион крони. Притежавате ли творба в тази ценова категория?

— Всъщност да.

— Поздравления. Личи ли си от пръв поглед колко струва тя?

— Не бих казал.

— Точно така. Тази картина ей там е нарисувана с няколко щриха, главата на жената представлява окръжност, нула без лице, а цветовете са нанесени монотонно, без всякаква текстура. Освен това портретът е създаден на компютър и може да бъде размножен в милиони екземпляри само с едно кликване на мишката.

— Ужас.

— Единствената — казвам това съвсем буквално, — единствената причина портретът да струва четвърт милион крони е репутацията на художника. Слуховете за дарбата му, всеобщото доверие на пазара в гениалността му. Защото винаги е трудно човек да разпознае гениалното. Няма как да си сигурен. Така стои и въпросът с мениджърите, Ландер.

— Ясно. Репутацията. Важно е мениджърът да внушава доверие.

Отбелязах: Не е идиот.

— Точно така — продължих. — Всичко зависи от репутацията. От значение е не само заплатата на мениджъра, но и как се котират на борсата акциите на фирмата. Какво произведение на изкуството притежавате и на каква сума е оценено?

— Литография на Едвард Мунк. „Брошката“. Не знам каква е точната й цена, но…

Махнах нетърпеливо с ръка.

— На последния аукцион я оцениха на около триста и петдесет хиляди.

— И как сте защитили тази ценност от кражба?

— В къщата ни има надеждна алармена система. „Триполис“. Всички наши съседи се доверяват на тази фирма.

— „Триполис“ са добри, но излизат скъпо. Самият аз също го използвам. — Около осемдесет хиляди на година. — А колко инвестирате в защита на репутацията си?

— В смисъл?

— Двайсет хиляди? Десет хиляди? По-малко?

Той вдигна рамене.

— Не влагате и пукната пара — довърших аз. — Имате автобиография и кариера, които струват десет пъти повече от тази ваша картина. Годишно. Въпреки това вие не сте си наели кой да я пази, на нея не й се полага охрана. Защото не смятате за необходимо. Разчитате, че резултатите, които ще постигнете във фирмата като мениджър, ще говорят сами за себе си. Така ли е?

Ландер не отговори.

— Обаче се заблуждавате — наведох се напред и понижих поверително глас, все едно му споделям тайна. — Резултатите са като картините на Опи: няколко обикновени щриха, няколко нули без лице. Картините са нищо, репутацията — всичко. Ето това можем да ви предложим.

— Репутация?

— Вие сте един от шестимата добри кандидати за мениджърската позиция. Не вярвам да спечелите мястото. Просто ви липсва нужната репутация.

Ландер отвори уста с намерението да ми възрази, но не го направи. Отпуснах се върху високата облегалка на стола и той изскърца.

— За бога, човече, вие сте кандидатствали за тази работа! Вместо това трябваше да си намерите кой да ходатайства за вас и да се престорите, че изобщо не знаете за намесата му, когато се свържем с вас. Защото за топ мениджър се ходи на лов. Не е прието той сам да пристигне, да бъде убит и нарязан на парчета.

Забелязах, че думите ми постигнаха желания ефект. Той остана дълбоко разтърсен. Не провеждах интервюто според предписанията нито на Кюте, нито на Диск, нито на който и да е друг малоумен, неизползваем въпросник, измъдрен от психолози с повече или по-малко притъпен психологически нюх, или от набедени специалисти по човешки ресурси, които не притежават такива. Отново понижих глас.

— Надявам се жена ви да не остане дълбоко разочарована, когато следобед й съобщите, че работата, за която сте мечтали, ви се е изплъзнала и тази година кариерата ви ще бъде в застой. Както миналата…

Той се размърда неспокойно на стола. Улучих право в десетката, разбира се. Защото моя милост Рогер Браун, най-ярката звезда на небосклона за набиране на човешки ресурси, беше в стихията си.

— Както… както миналата година ли?

— Греша ли? Кандидатствали сте за работа в „Деня: майонеза и пастет“. Нали така?

— Мислех, че това е поверителна информация — кротко отбеляза Йеремиас Ландер.

— Така е, но моята работа изисква да изготвя хронология на събитията в професионалната ви биография. И аз го правя — с наличните средства. Проява на глупост е човек да кандидатства за работни места, които никога няма да получи. Особено във вашето положение, Ландер.

— Какво му е на моето положение?

— Документите ви, постиженията на работното място, резултатите от тестовете и личното ми впечатление от вас ми подсказват, че притежавате необходимите качества. Липсва ви единствено нужната репутация. А безразборното кандидатстване за работа подкопава изключителността на всеки кандидат. Вие сте мениджър, който не търси предизвикателства, а предизвикателството. Единственото работно място. И ще ви го поднесем. На тепсия.

— Наистина ли? — удиви се той и направи опит да се усмихне с предишната си самоуверена усмивка. Но не му се получи.

— Искам ви в нашата конюшня. Няма да търсите повече работа. Ще отказвате на други фирми за подбор на персонал, дори да ви отправят на пръв поглед примамливи предложения. Ще ни бъдете верен. Ще бъдете изключителен. Ще ни позволите да ви изградим репутация. И да я браним. Ние ще бъдем „Триполис“ на вашата репутация. Преди да минат две години, ще се приберете при жена си с по-тлъста позиция, отколкото тази, за която кандидатствате сега. Това ви го обещавам.

Йеремиас Ландер поглади с пръсти грижливо избръснатите си челюсти.

— Хм. Не очаквах такова развитие.

Претърпяното поражение го успокои. Наведох се напред към него. Разтворих ръце и обърнах нагоре длани. Потърсих погледа му. Според проведени експерименти седемдесет и осем процента от първото впечатление по време на интервю се основават на езика на тялото и само осем процента — на изречените думи. А останалата част е свързана с облеклото, телесната миризма от подмишниците и устата. Владея отлично изкуството на невербалните знаци. Във въпросния момент езикът на тялото ми внушаваше откритост и доверие. Най-сетне го поканих да се почувства у дома си.

— Чуйте ме, Ландер. Утре тук пристигат шефът на управителния съвет и главният счетоводител на нашия клиент, за да се срещнат с един от кандидатите. Искам да се запознаят и с вас. Удобно ли ви е да дойдете в дванайсет?

— Да, чудесно.

Отговори ми веднага, без излишно да ме предупреждава колко му е натоварен графикът. С това спечели симпатиите ми.

— От вас искам да ги изслушате търпеливо, а после учтиво да обясните защо вече не сте заинтересован. Кажете, че тази работа не е предизвикателството, което търсите, и им пожелайте успех.

Йеремиас Ландер наклони глава.

— Ако се отметна, няма ли да ме възприемат като несериозен?

— Ще ви възприемат като амбициозен — отговорих. — Като човек, който си знае цената; чиито услуги са изключителни. А това е началото на историята, която наричаме… — с красноречив жест го подканих да довърши мисълта ми.

— Репутация? — усмихна се той.

— Репутация. Договорихме ли се?

— До две години.

— Гарантирам.

— И как ще ми го гарантирате?

Преминава бързо в офанзива, отбелязах на листа си.

— Ще ви препоръчам за една от свободните позиции, за които стана дума.

— И какво от това? Не вие, а съответната компания взема решенията кого да назначи.

Притворих очи. В това изражение съпругата ми Диана вижда ленив лъв, сит владетел. Харесваше ми.

— Моята препоръка е решаваща за избора на клиента, Ландер.

— Какво искате да кажете?

— Както вие няма да кандидатствате за работа, за която не сте сигурен дали ще получите, така и аз никога не съм давал препоръки на мои клиенти, без те да са се възползвали от тях.

— Наистина ли? Никога?

— Историята не помни такъв случай. Ако не съм сто процента сигурен, че клиентът ще се съобрази с препоръката ми, изобщо не препоръчвам никого и предпочитам да оставя поръчката на конкурентите. Постъпвам така дори да разполагам с трима блестящи кандидати и деветдесетпроцентова сигурност.

— Защо?

— Отговорът на въпроса ви започва с буквата „р“ — усмихнах се аз. — Цялата ми кариера се гради върху нея.

Ландер поклати глава и се засмя.

— Носи ви се славата на феноменален, Браун. Сега разбирам защо.

И аз се усмихнах и се изправих.

— Сега предлагам да се приберете вкъщи и да кажете на красивата си съпруга, че ще откажете това предложение за работа, защото сте решили да се целите по-високо. Обзалагам се, че ви очаква прекрасна вечер.

— Защо правите това за мен, Браун?

— Защото комисионата, която работодателят ви ще ни изплати, се равнява на една трета от първата ви брутна годишна заплата. Знаехте ли например че Рембранд ходел на търгове, за да надува цените на собствените си картини? Защо да ви продам за два милиона крони тази година, щом с малко усилия бихме ви изградили репутация и да ви продадем за пет? От вас се иска единствено да ни бъдете верен. Договорихме ли се? — протегнах му ръка.

Той я стисна жадно.

— Имам усещането, че проведохме много ползотворен разговор, Браун.

— Напълно съм съгласен с вас.

Наум си отбелязах да го подготвя как да се ръкува с клиента по време на предстоящата среща.

 

 

Фердинанд се намърда в кабинета ми веднага след като Йеремиас Ландер излезе.

— Уф — намръщи се погнусено той и размаха ръка, за да раздвижи въздуха. — Eau de camouflage^[1].

Кимнах и отворих прозореца, за да проветря. Фердинанд искаше да каже, че кандидатът се е напарфюмирал силно, за да не се усеща миризмата на обилна пот, която обикновено изпълва стаите за интервюта в нашия бранш.

— Поне беше „Клайв Крисчън“ — отбелязах аз. — Жена му го е купила. Не само парфюма, също и костюма, обувките, ризата и вратовръзката. Идеята да боядисат косата по слепоочията му в сиво също е била нейна.

— Откъде разбра?

Фердинанд седна на стола, където допреди малко седеше Йеремиас Ландер, но веднага скочи, изпълнен с отвращение: усетил беше топлината на потната дамаска.

— Пребледня като платно, щом натиснах копчето „съпруга“ — поясних аз. — Предупредих го колко ще се разочарова жена му, когато й съобщи за неуспеха си.

— Копчето „съпруга“! Откъде ти хрумват такива неща, Рогер?

Фердинанд се разположи на друг стол, качи краката си върху масичката, доста сполучлива имитация на холна масичка на Ногучи, взе си един портокал и започна да го бели, а от плода се вдигна едва доловима струя и се полепи по прясно изгладената му риза. Фердинанд беше прекалено немарлив за хомосексуалист и прекалено хомосексуален за ловец на глави.

— Инбау, Рийд и Бъкли — обясних.

— И преди съм те чувал да ми ги споменаваш. Но какво точно ги прави по-добри от Кюте?

Разсмях се.

— Става дума за деветте стъпки на разпита във ФБР, Фердинанд. Тази стратегия е като картечница в свят на прашки, като инструмент, който извършва поголовно разчистване — не залавя арестанти, но дава бързи, конкретни резултати.

— Какви по-точно резултати, Рогер?

Знаех какво цели Фердинанд и не му се сърдех. Искаше да разбере с какво го превъзхождам; кое ме прави по-добър, а него — все още по-слаб. И аз му давах напътствия, за да напредва. Защото правилата са такива: споделяме си опита. И защото той никога няма да стане по-добър от мен, винаги ще си остане облечен в ризи, смърдящи на лимон, и да се пита дали някой има модел, метод или тайна, по-успешни от неговите.

— Подчинение. Признания. Истина. Системата се основава на съвсем прости принципи.

— Като например?

— Като например започваш да разпитваш заподозрения за семейството му.

— Оф, ами че и аз го правя. Чувстват се в безопасност, когато говорят за нещо познато, близко. Освен това стават по-приказливи.

— Точно така. Но така можеш и да определиш слабите им места. Ахилесовата им пета, която ще използваш по-късно по време на разпита.

— Уф, каква е тази терминология!

— А по-късно, когато отворите дума за преживените нещастия, за убийството, в което е заподозрян, за причините да се чувства нещастен и изоставен от всички и защо иска да се скрие, ти вече ще си се погрижил на масата да има носни кърпички, оставени далеч от заподозрения.

— Защо?

— Защото разпитът ще е стигнал до естественото си кресчендо и ще е дошъл моментът да натиснеш копчето „емоции“. Ще го попиташ какво биха си помислили децата му, когато разберат, че баща им е убиец. А после очите му ще плувнат в сълзи и ти ще му подадеш кърпичките. Ще влезеш в ролята на онзи, който проявява разбиране и иска да помогне; на онзи, комуто може да довери всичките си терзания, включително ужасно нелепото убийство, случило се ей така, от само себе си.

— Убийство? Недоумявам за какво говориш. Нали уж извършваме подбор на кадри? Не се мъчим да ги осъдим за убийство.

— Аз правя точно това — натъртих аз и грабнах якето си от стола. — И затова съм най-добрият ловец на глави в града. Между другото, утре в дванайсет ти ще водиш интервюто с Ландер и клиента.

— Аз ли?

Излязох от стаята и тръгнах по коридора, а Фердинанд подтичваше по петите ми, докато подминавахме другите двайсет и пет кабинета, от които се състоеше „Алфа“ — средно голяма компания за подбор на човешки ресурси, оцеляла в продължение на петнайсет години. „Алфа“ носеше годишна печалба от порядъка на петнайсет-двайсет милиона, които след изплащането на доста скромното допълнително възнаграждение на най-изявените кадри във фирмата, отиваха в джоба на собственика в Стокхолм.

— Много сладка работа. Информацията е във файла. Ясно?

— Ясно. При едно условие.

— Условие? Аз ти правя услуга, не ти на мен.

— Вернисажът на съпругата ти в галерията тази вечер…

— Какво за него?

— Мога ли да дойда?

— Поканен ли си?

— Точно това ме интересува. Поканен ли съм?

— Не мисля.

Фердинанд спря и го изгубих от очи. Продължих. Знаех, че стои с отпуснати ръце, гледа след мен и съжалява, задето и този път няма да се чукне с чаша шампанско с тузарите на Осло, с нощните му кралици, със знаменитости и богаташи, задето няма да вкуси дори малко от блясъка, обграждащ вернисажите на Диана, няма да се запознае с потенциални кандидати за работни места, за леглото или за друг вид извратено общуване. Горкичкият.

— Рогер? — повика ме момичето зад рецепцията. — Двама души те търсиха по телефона. Единият…

— Не сега, Уда — махнах, без да спирам. — Излизам за четирийсет и пет минути. Не приемай съобщения.

— Ама…

— Ако има нещо важно, ще се обадят пак.

Симпатично момиче беше тази Уда, но имаше нужда от повечко опит. Или се казваше Ида?