Ю Несбьо
Ловци на глави (20)

Деветнайсета глава
Предумишлено убийство

Намираш се на твоята улица. Спотайваш се в мрака под дърветата и гледаш към собствения си дом, в осветените прозорци, а завесите помръдват леко. Сигурно зад тях е жена ти. Един от съседите излиза на вечерна разходка с английския си сетер. Минава покрай теб, заглежда се, но вижда непознат по улица, където всички се познават.

Мъжът те поглежда с недоверие, а сетерът изръмжава тихо. И двамата подушват омразата ти към кучета. Защото животните, също като хората, са сплотени в борбата срещу натрапници, срещу неканени в квартала, където са се барикадирали, издигнати високо над градската суматоха и хаотичната смесица от интереси и ангажименти. Тук, горе, обитателите искат нещата да продължат постарому, защото статуквото ги удовлетворява, всичко върви чудесно и те не желаят картите да се раздадат повторно. Не, нека оставим асата и поповете в ръцете на сегашните им собственици, несигурността се отразява гибелно на инвестициите, строго определените рамкови условия гарантират добра продуктивност, а тя, от своя страна, е в служба на общността. Трябва да се произведе нещо, преди да се пристъпи към разпределение на благата.

Странно, но най-консервативният в политическите си пристрастия човек, когото съм срещал някога, е шофьор, нает от хора с четирикратно по-високи доходи от неговите и с навика да се обръщат към него с високомерно снизхождение, каквото само педантична вежливост би могла да изрази.

Веднъж татко ме предупреди да не се мяркам повече в къщата му, ако стана социалист. Същото важало и за мама. Тогава не беше съвсем трезвен, но това само подсили убеждението ми, че наистина смята така. Според него кастите в Индия са много мъдро измислени, а по Божията воля се раждаме в определено съсловие и е наш дълг да прекараме окаяния си живот именно там. Или както клисарят отговорил, когато свещеникът Сигисмюн предложил да си говорят на „ти“: „Клисарят си е клисар, свещеникът — свещеник.“

Моят бунт — бунтът на шофьорския син — се прояви в полученото образование, в брака с дъщеря на богаташ, в костюмите от веригата бутици „Фернер Якобсен“, в къщата на спирка Воксенколен. Това не успя да сломи татко. Той имаше дори безочието да ми прости и да се престори на горд. На погребението, докато хлипах като дете, знаех, че не плача от скръб по покойната ми майка, а от гняв срещу баща ми. Сетерът и съседът (странно, как му беше името?) потънаха в мрака, а аз пресякох улицата. Не се виждаха коли. Долепих лице до прозореца на гаража. Вътре беше празно. Бързо се промъкнах в гъстия, почти материален мрак на градината и застанах под ябълковите дървета. Така тя нямаше как да ме види.

Аз обаче я наблюдавах.

Диана сновеше неспокойно напред-назад. Нервните й движения и телефонът „Прада“ в ръката й, долепен до ухото, ми подсказаха, че се мъчи да се свърже с някого, но той не й отговаря. Беше обута в дънки. Едва ли съществува друга жена, на която дънките да отиват повече. Въпреки че беше облечена в бял вълнен пуловер, тя разтриваше гърдите си със свободната си ръка, все едно замръзваше. Големите къщи, построени през трийсетте години, се стоплят бавно при резки спадове в температурата, независимо колко радиатора включиш. Изчаках достатъчно, за да се уверя, че е сама. Опипах пистолета на кръста ми. Поех си дълбоко въздух. Предстоеше ми най-трудното нещо в живота ми, но щях да се справя. Новото ми аз щеше да намери сили. Вероятно затова сълзите рукнаха от очите ми: вече бях издал присъдата си. Не ги преглътнах. Те галеха бузите ми като топли милувки, а аз се постарах да не издавам звуци, да не дишам учестено, да не хълцам. За пет минути изплаках всичко и си избърсах бузите. Влязох бързо през входната врата. Ослушах се в коридора. Сякаш и къщата притаи дъх. Чуваха се само шумът от обувките й по паркета в стаята на горния етаж. Съвсем скоро и те щяха да замлъкнат.

В десет вечерта вратата се открехна и се показа бледо лице и две кафяви очи.

— Мога ли да пренощувам при теб? — попитах.

Лоте не отговори. Както винаги. Обаче се втренчи в мен като в призрак. За пръв път гледаше изплашено. Усмихнах се и прокарах ръка по гладкия си череп.

— Разделих се с… — търсех точната дума — … всичко.

Тя примига и отвори вратата. Влязох.