Джеф Линдзи
Декстър в мрака (6)

4.

Следях Зандър достатъчно дълго, така че знаех програмата му. И тъй като беше четвъртък вечер, знаех точно къде ще бъде. Прекарваше всяка четвъртъчна вечер в Световната мисия на божествената светлина, вероятно оглеждаше добитъка. След като в продължение на час и половина се усмихваше на персонала и изслушаше една кратка проповед, щеше да напише чек на пастора — огромен черен мъж, някога играл в Националната футболна лига. Пасторът щеше да се усмихне и да му благодари и Зандър тихичко щеше да се измъкне през задния вход при скромната си спортна кола и смирено да шофира до дома си, озарен от добродетелното чувство, което носят единствено истинските добри дела.

Но тази вечер нямаше да шофира сам.

Тази вечер Декстър и Мрачният му странник щяха да се повозят с него и да го насочат към съвсем нов вид пътешествие.

Но първо хладното и внимателно приближаване, наградата за седмиците потайно следене.

Паркирах само на няколко мили от дома на Рита в големия търговски регион Дейдланд, и отидох пеша до близката спирка на метрото. Влакът рядко бе претъпкан дори в пиковите часове, но все пак имаше достатъчно хора, че никой да не ми обръща внимание. Просто приятен мъж с модерни черни дрехи и спортен сак.

Слязох една спирка след центъра и изминах шест пресечки до мисията; усещах как острият ръб се наточва в мен и ме връща към готовността, от която се нуждаех. Щяхме да мислим за Коуди и Астор после. Точно сега, на тази улица, аз бях цял твърда скрита яркост. Заслепяващият оранжево-розов блясък на специалните борещи се с престъпността улични лампи не можеше да отмие тъмата, в която се загръщах все по-плътно с всяка крачка.

Мисията се намираше на ъгъла на една средно оживена улица в преобразуван магазин. Отпред имаше неголяма тълпа — не беше изненадващо, защото раздаваха храна и дрехи и единственото, което трябваше да направиш, за да ги получиш, беше да отделиш малко от наквасеното си с алкохол време, за да послушаш как добрият свещеник ти обяснява защо ще идеш в ада. Доста добра сделка, дори за мен, но не бях гладен. Подминах ги и заобиколих отзад към паркинга.

Въпреки че светлината тук беше малко по-мъждива, паркингът беше твърде светъл за мен, почти прекалено осветен, за да виждам луната, макар че я чувствах там, на небето: подсмихваше се на незначителния ни гърчещ се крехък животец, изпълнен с чудовища, които живеят единствено за да отнемат този живот на големи изпълнени с болка хапки. Чудовища като мен и като Зандър. Но тази вечер щяха да останат с едно по-малко.

Обиколих паркинга. Изглеждаше безопасен. Не се виждаше жива душа, никой не седеше и не дремеше в никоя от колите. Единственият прозорец, който гледаше към паркинга, беше малък и високо на задната страна на мисията и стъклото му беше затъмнено — тоалетната. Отидох нехайно до колата на Зандър, син додж „Дуранго“, паркиран близо до задния вход, и натиснах дръжката на вратата — заключено. До нея бе паркиран стар крайслер, достопочтеното возило на пастора. Минах от другата страна на крайслера и зачаках.

Извадих от сака плътна бяла копринена маска и си я сложих, наместих дупките на очите. После извадих примката от рибарска корда, издържаща 25 килограма, и бях готов. Мрачният танц щеше да започне всеки момент. Зандър щеше да дойде, нищо неподозиращ, в нощта на хищника, нощ на внезапни изненади, окончателна и свирепа тъмнина, пронизана от жестоко удовлетворение. Съвсем скоро той щеше да излезе спокойно от своя живот и да влезе в моя. А после…

Дали Коуди не беше забравил да си измие зъбите? Напоследък все забравяше, а Рита не искаше да го кара да става, след като си е легнал. Но беше важно още отсега да го насочим по пътя на добрите навици; миенето на зъбите беше важно.

Шибнах леко с примката и тя се отпусна на коленете ми. Утре в училището на Астор щяха да им правят снимки. Тя трябваше да си облече роклята от миналия Великден, за да е хубава на снимката. Дали я беше извадила, за да не я забрави на сутринта? Разбира се, нямаше да се усмихне за снимката, но поне трябваше да е с хубавата рокля.

Наистина ли беше възможно да клеча тук в тъмното с примка в ръка, готов за нападение, и да си мисля за такива неща? Как бе възможно очакването ми да е изпълнено с тези мисли вместо с острозъбото нетърпение да насъскам Мрачния странник срещу другарчето в игрите, което толкова го заслужаваше? Предвкусване на лъскавия нов брачен живот на Декстър ли беше това?

Вдишах внимателно, изпълнен с огромна симпатия към У. К. Фийлдс^[1]. И аз не можех да работя с деца. Затворих очи, усетих как тъмният нощен въздух ме изпълва и отново го издишах, усетих ледената готовност да се завръща. Декстър бавно отстъпи и Мрачният странник отново пое управлението.

И тъкмо навреме.

Задната врата изтрака и се отвори и чухме някакви ужасни животински звуци, врещяха и блееха вътре, наистина отвратително изпълнение на „Вървя по-близо до Теб“ — само звученето й можеше да накара всеки да се върне при бутилката. И беше достатъчно, за да изкара Зандър навън. Той спря на прага, обърна се, за да помаха ведро и да се усмихне, след което вратата се хлопна, той заобиколи колата си откъм мястото на шофьора — и беше наш.

Зандър ровеше за ключовете си, ключалката изщрака, а ние заобиколихме колата и се озовахме зад него. Преди да разбере какво става, примката изсвистя във въздуха и се нахлузи на врата му и дръпнахме достатъчно силно, за да го съборим, достатъчно силно, за да го повалим на колене, останал без въздух и с мораво вече лице; и беше хубаво.

— Да не си гъкнал — казахме, хладни и идеални. — Прави каквото кажем, нито дума или звук и ще живееш малко по-дълго. — И мъничко затегнахме примката, за да му дадем да разбере, че е наш и че трябва да прави каквото му казваме.

Зандър отвърна по най-приятен начин, като се катурна по лице; вече не се хилеше. От ъгълчето на устата му се стичаше лига и той драскаше по примката, но ние го държахме прекалено стегнато, за да успее да пъхне пръст под кордата. Малко преди да изгуби съзнание, отслабихме натиска, само толкова, че да се задави с един-единствен болезнен дъх.

— Ставай — казахме нежно и дръпнахме примката нагоре. И бавно, издърпвайки се по ламарината на колата си, Зандър се подчини.

— Добре — казахме. — Влизай в колата. — Преместихме примката в лявата ми ръка и отворихме вратата, после се пресегнахме през задната врата и когато се качих на седалката зад него, върнахме примката в дясната ми ръка. — Карай — казахме с мрачния си леден заповеднически глас.

— Накъде? — каза Зандър със своя глас — вече дрезгав шепот заради леките ни напомняния с примката.

Отново стегнахме кордата, за да му напомним да не говори, когато не го питат. Когато преценихме, че е схванал съобщението, отпуснахме.

— На запад — казахме. — Без приказки. Карай.

Той запали и с няколко леки подръпвания на примката го насочих на запад и по Долфин Експресуей. Известно време Зандър правеше каквото му казвахме. От време на време ни поглеждаше в огледалото, но съвсем леко потрепване на примката го държеше изключително отзивчив, докато не го подкарахме на север по Палмето Експресуей.

— Слушай — каза той ненадейно, докато минавахме покрай летището, — аз съм много богат. Мога да ти дам каквото поискаш.

— Да, можеш — казахме, — и ще ни го дадеш. — И той май не разбра какво искаме, защото мъничко се поотпусна.

— Добре — каза. Гласът му още беше пресипнал заради примката. — Колко искаш?

Срещнахме погледа му в огледалото и бавно, много бавно, така че да започне да разбира, стегнахме кордата около врата му. Когато едва можеше да диша, я задържахме така за миг.

— Всичко — казахме. — Ще вземем всичко. — И съвсем леко отпуснахме примката. — Карай — казахме.

И Зандър караше. През останалата част от пътя беше много тих, но не изглеждаше толкова уплашен, колкото би трябвало. Разбира се, сигурно смяташе, че това не му се случва наистина, че не е възможно да се случва, и то на него, който открай време живее в непробиваемия пашкул на парите. Всичко си имаше цена и той винаги можеше да си я позволи. Скоро щеше да започне да се пазари. После щеше да си купи измъкването.

Така си беше. След време щеше да си купи измъкването. Но не с пари. И нямаше да се измъкне от тази примка.

Пътуването не беше много дълго и мълчахме до изхода „Хаялия“, който бяхме избрали. Но когато Зандър намали, за да мине по рампата за слизане, и ми хвърли един поглед в огледалото, в очите му имаше страх, надигащия се ужас на чудовище, уловено в капан, готово да си прегризе лапата, за да избяга, и осезаемите зъби на паниката му запалиха топъл пламък в Мрачния странник и ни направиха много доволни и силни.

— Ти не… там няма… къде отиваме? — запелтечи той, слаб и жалостив, говореше все по-човешки, което ни ядоса и ние дръпнахме твърде силно и той за миг кривна към банкета и трябваше да поотпуснем примката. Зандър върна колата на пътя.

— Завий надясно — казахме и той зави, неприятният му дъх излизаше и влизаше с хъркане през олигавените му от слюнка устни. Но правеше каквото му казвахме чак до улицата и наляво по една малка тъмна алея със стари складове.

Паркира колата където му казахме — до ръждясалата врата на някаква тъмна изоставена сграда. Прогнила табела с отчупен край гласеше „Джоун Пласти“.

— Спри — казахме и докато той местеше скоростния лост, слязохме от колата и го дръпнахме след нас и на земята, като стегнахме здраво и го оставихме да се мята за миг, преди да го дръпнем и да го изправим. Слюнката бе засъхнала около устата му и по очите му се четеше, че вече е повярвал, когато се изправи грозен и отвратителен на прелестната лунна светлина, цял разтреперан от някаква ужасяваща грешка, която съм направил спрямо парите му, и нарастващото осъзнаване, че може би не е по-различен от онези, с които бе направил същото, го заля и омаломощи. Оставихме го да стои и да диша за момент, после го бутнахме към вратата. Той вдигна ръка и се подпря на бетонната стена.

— Слушай — каза и в гласа му сега имаше чисто човешки трепет. — Мога да ти дам купища пари. Каквото пожелаеш.

Не казахме нищо. Зандър облиза устни.

— Добре — каза и гласът му бе сух, накъсан и отчаян. — Какво тогава искаш от мен?

— Същото, което ти си отнел от другите — казахме с особено рязко дръпване на примката. — Но без обувката.

Той се опули, устата му увисна и той се напика.

— Не съм — каза. — Това не е…

— Си — казахме му. — Е. — И като опънахме силно каишката му, го блъснахме напред през вратата в грижливо приготвеното място. Там имаше няколко строшени пластмасови тръби, избутани настрани, и по-важно за Зандър, два петдесетгалонови варела солна киселина, оставена от „Джоун Пласти“, когато бяха фалирали.

Съвсем лесно качихме Зандър на работната повърхност, която бяхме разчистили за него, и само след секунди го бяхме омотали с тиксото и завързали здраво и изгаряхме от нетърпение да започнем. Срязахме примката и той изохка, когато ножът бодна гърлото му.

— Господи! — каза. — Виж, правиш огромна грешка.

Не казахме нищо — имахме работа и се подготвяхме за нея, като бавно режехме дрехите му и внимателно ги пускахме в един от варелите с киселина.

— О, мамка му, моля те — каза той. — Наистина, не е това, което си мислиш… не знаеш какво ще направиш.

Бяхме готови и вдигнахме ножа, за да му покажем, че всъщност прекрасно знаем какво правим и че се каним да го направим.

— Пич, моля ти се — каза той. Страхът му надминаваше всичко, което си беше мислил, че е възможно, надминаваше унижението да се напикае и да се моли, надминаваше всичко, което някога си беше представял.

И после стана учудващо неподвижен. Погледна ме право в очите с неуместна яснота и с глас, който досега не бях чувал от него, каза:

— Той ще те намери.

Спряхме за миг, за да помислим какво значи това. Но бяхме доста сигурни, че това е последният му изпълнен с надежда блъф, и той притъпяваше възхитителния вкус на ужаса му и ни ядоса и ние залепихме устата му с тиксо и се заловихме за работа.

И когато свършихме, не бе останало нищо, освен едната му обувка. Замислихме се дали да не поръчаме да ни я монтират на плочка, но това, разбира се, би било нехигиенично, така че и тя отиде във варела с киселината при останалото от Зандър.

 

 

Това не е хубаво, помисли си Гледащия. Бяха останали в изоставения склад твърде дълго и не можеше да има съмнение, че каквото и да правеха там, не е светско събитие.

Нито пък срещата, която си бе насрочил със Зандър. Срещите им винаги бяха само бизнес, макар че Зандър явно мислеше за тях по друг начин. Благоговението на лицето на младия мъж при редките им срещи говореше много за мислите и чувствата му. Беше толкова горд с незначителния си принос, толкова копнееше да се приближи до студената огромна сила.

Гледащия не съжаляваше за нищо, което можеше да се е случило на Зандър — нямаше да е трудно да го замени: интересуваше го само защо това се случва тази вечер и какво означава.

И сега той се радваше, че не се е намесил, че се беше дръпнал и ги беше проследил. Лесно можеше да се намеси, да хване нахалния младок, който беше хванал Зандър, и да го съсипе напълно. Дори сега чувстваше огромната мощ да мърмори в него, сила, която можеше да изреве и да помете всичко по пътя си — но не.

Гледащия притежаваше и търпение, а то също беше сила. Ако този другият наистина представляваше заплаха, по-добре беше да чака и да наблюдава и когато научеше достатъчно за опасността, щеше да удари — бързо, съкрушително и окончателно.

Така че гледаше. Минаха часове, преди другият да излезе и да се качи в колата на Зандър. Гледащия остана на място, после с угасени фарове лесно проследи синия додж в нощния трафик. И когато другият паркира колата на паркинга до гара „Мемориал“ и се качи на влака, той също се качи, точно когато вратите се затваряха, седна в другия край на вагона и за първи път разгледа отражението на лицето му.

Изненадващо млад и дори красив. Излъчваше невинен чар. Не беше лицето, което човек би очаквал, но винаги беше така.

Гледащия го последва, когато той слезе на Дейдланд и отиде до една от многото паркирани коли. Беше късно и на паркинга нямаше хора. Той знаеше, че може да го направи сега, толкова лесно, просто да се плъзне зад другия и да остави силата да се влее в него, в ръцете му, и да освободи другия в тъмнината. Чувстваше бавното величествено надигане на сила вътре в себе си, докато скъсяваше разстоянието, почти усещаше вкуса на гръмовния и безмълвен рев на плячката…

И след това внезапно се закова на място и бавно се отдалечи по друга пътека.

Защото върху таблото на колата на другия имаше съвсем забележима карта.

Полицейско разрешително за паркиране.

Много се зарадва, че е проявил търпение. Ако другият беше от полицията… Това можеше да се окаже много по-голям проблем, отколкото беше очаквал. Изобщо не беше хубаво. Трябваше да се планира внимателно. И да се наблюдава още.

Така че Гледащия безшумно се плъзна в нощта, за да се подготви и за да гледа.