Джеф Линдзи
Декстър в мрака (19)

17.

Дебора чакаше пред една скромна къщичка за два милиона на една частна задънена улица в Коконът Гроув. Улицата беше отцепена от будката на охраната до самата къща някъде по средата от лявата страна и възмутени жители се бяха събрали по внимателно маникюрираните си ливади и алеи и се пенеха на ятото нископлатени социално нежелани типове от полицейското управление, нахълтали в малкия им рай. Дебора стоеше на улицата и инструктираше един видеограф какво да снима и от какъв ъгъл. Побързах да отида при нея, Коуди и Астор вървяха по петите ми.

— Какво е това, по дяволите? — поиска да знае Дебора и премести гневния си поглед от децата към мен.

— Известни са като деца — отвърнах. — Често са страничен продукт на брака, което може би е причината да не си запозната с тях.

— Ти да не си си изгубил шибания мозък, че ги водиш тук? — сопна се тя.

— Не бива да говориш мръсотии — каза Астор на Дебора и я погледна сърдито. — Дължиш ми петдесет цента за тази.

Дебора отвори уста, изчерви се и я затвори.

— Трябва да ги разкараш оттук — каза ми. — Не бива да виждат това.

— Искаме да видим — каза Астор.

— Шт — изшътках. — И млък.

— За бога, Декстър! — възкликна Дебора.

— Ти ми каза да дойда веднага — казах. — И аз дойдох.

— Не мога да съм бавачка на две деца — каза Дебора.

— Няма нужда — казах аз. — Те ще се оправят.

Дебора ги изгледа; те също я изгледаха. Никой не мигна и за кратко ми се стори, че скъпата ми сестричка ще си отхапе долната устна. Накрая тя поклати глава и каза:

— Майната му. Нямам време да се караме. Вие двамата чакайте там. — Посочи паркираната си от другата страна на улицата кола и ме хвана над лакътя. Завлече ме към къщата, където кипеше суматоха.

— Гледай — каза и посочи фасадата.

По телефона ми беше казала, че са намерили главите, но истината беше, че би било много трудно да ги пропуснат. Късата алея за коли пред къщата се виеше между двата коралови стълба на портата, преди да се влее в малкия двор с фонтан в средата. На стълбовете имаше по една сложно украсена лампа. На алеята между стълбовете с тебешир бе надраскано нещо, което приличаше на буквите МЛК, само че със странен шрифт, който не познавах. И за да е сигурно, че никой няма дълго да умува над съобщението, на върха на всеки стълб…

Е. Трябваше да призная, че композицията притежаваше известна примитивна убедителност и безспорен драматичен ефект, но беше прекалено сурова за моя вкус. Въпреки че главите явно бяха почистени внимателно, клепачите липсваха и устите бяха разтеглени в странни усмивки от горещината, картинката не беше приятна. Не че някой искаше мнението ми, но винаги съм смятал, че не бива да има остатъци. Небрежно е и показва липса на истински майсторски дух. А да оставиш така крещящо главите — това беше чиста фукня и говореше за просташки подход към проблема. Все пак вкусове разни. Винаги съм готов да приема, че моята техника не е единственият начин. И както винаги по въпросите на естетиката аз чаках съскащ шепот на съгласие от Мрачния странник. Но, разбира се, нямаше нищо.

Нито мърморене, нито потрепване на крило, нито гък. Компаса ми го нямаше; беше ме оставил в крайно тревожното положение да трябва сам да се държа за ръчичка.

Не бях съвсем сам обаче. До мен беше Дебора и осъзнах, че докато съм размишлявал над въпроса с изчезването на сенчестия ми спътник, тя ми е говорила нещо.

— Били на погребението тази сутрин — каза тя. — Върнали се и заварили това.

— Кои? — попитах и кимнах към главите. — Тези ли?

Дебора ме сръга с лакът в ребрата. Заболя ме.

— Семейството, задник такъв. Семейство Ортега.

— Значи е станало посред бял ден? — По някаква причина това беше още по-обезпокоително.

— Повечето съседи също са били на погребението — каза тя. — Но продължаваме да търсим някой, който може да е видял нещо. — Сви рамене. — Може да имаме късмет. Кой знае.

Аз лично не знаех, но незнайно защо си мислех, че нищо свързано с това няма да ни донесе късмет.

— Това май вкарва малко съмнение за вината на Халпърн — казах.

— Съвсем не — каза тя. — Тоя задник е виновен.

— Аха, значи смяташ, че някой друг е намерил главите и…

— Дявол да го вземе, не знам — каза тя. — Сигурно някой работи с него.

Поклатих глава. Това беше тъпо и двамата го знаехме. Човек, способен да замисли и извърши сложния ритуал на две убийства, почти сигурно го прави сам. Тези деяния са толкова дълбоко лични, всяка малка стъпка изразява такава уникална нужда, че мисълта двама души да споделят една и съща визия е почти чист абсурд. По някакъв извратен начин церемониалната композиция на главите пасваше на начина, по който бяха оставени телата — две части от един и същ ритуал.

— Нещо тука не е наред — казах.

— Какво искаш да кажеш?

Погледнах главите, така внимателно наместени върху лампите. Бяха изгорени в огъня, изпекъл телата, и нямаше видими кървави следи. Вратовете изглеждаха прерязани много чисто. Нямах никакви идеи, но Дебора ме гледаше с очакване. Трудно е да опазиш репутацията, че си способен да надникнеш в безмълвното сърце на загадката, когато цялата слава се дължи на сенчестите напътствия на един вътрешен глас, който в момента е някъде другаде. Чувствах се като кукла на вентрилоквист, която ненадейно са извикали да изиграе цялото представление сама.

— И двете глави са тук — казах, тъй като явно трябваше да кажа нещо. — Защо не пред къщата на другото момиче? Онова с гаджето?

— Семейството й живее в Масачузетс — каза Дебора. — Това е било по-лесно.

— А него го проверихте, нали?

— Кого?

— Гаджето на мъртвото момиче — казах бавно и внимателно. — Момчето с татуировката на врата.

— За бога, Декстър, разбира се, че го проверяваме. Проверяваме всички, които са се доближавали на половин миля до тези момичета през целия им тъжен шибан животец, а ти… — Тя си пое дълбоко дъх, но това май не я успокои особено. — Слушай, всъщност нямам нужда от помощ с основната полицейска работа, ясно? Това, за което имам нужда от помощ, са странните гадни простотии, от които ти би трябвало да разбираш.

Хубаво беше да потвърдя самоличността си като Краля на странните гадни простотии, но трябваше да се замисля колко ли щеше да издържи без Мрачната ми корона. Все пак беше заложена репутацията ми и трябваше да рискувам да изразя някакво проникновено мнение, така че мушнах наслуки.

— Добре — казах. — Тогава от странна гадна гледна точка, няма смисъл да има двама отделни убийци с един и същи ритуал. Така че или Халпърн ги е убил и някой друг е намерил главите и си е помислил, че какво пък, ще взема да ги окача — или сме вкарали в затвора не когото трябва.

— Майната му! — каза тя.

— На кого?

— Не на кого. На всичко, дявол да го вземе! Нито едното, нито другото става!

— Ами, майната му — повторих, с което изненадах и нея, и себе си. И понеже бях ядосан и не можех да търпя нито Дебора, нито себе си, нито цялата тази изгорена и обезглавена история, поех по единствения логичен и разумен курс: изритах един кокосов орех.

Много умно. Сега и кракът ме заболя.

— Проверявам досието на Голдман — каза тя рязко и кимна към къщата. — Зъболекар. Притежава офис сграда в Дейви. Но това — това намирисва на кокаинови каубои. Което пък съвсем не се връзва. По дяволите, Декстър. Дай ми нещо.

Погледнах я с изненада. Някак си беше извъртяла нещата така, че топката отново беше у мен, а аз не разполагах с абсолютно нищо, освен горещата надежда, че Голдман ще се окаже наркобос, който се преструва на зъболекар.

— Изчерпах се — казах, което беше тъжно, но много вярно.

— О, мама му стара — каза тя и погледна покрай мен към събралата се тълпа. Първите новинарски ванове бяха пристигнали и още преди да спрат напълно, някакъв репортер изскочи навън и започна да ръга оператора си, за да го намести на позиция за общи кадри.

— Мама му стара — повтори Дебора и тръгна да се оправи с тях.

— Онзи човек е страшен, Декстър — каза едно гласче зад мен и бързо се извъртях. За пореден път Коуди и Астор се бяха промъкнали незабелязано. Стояха един до друг и Коуди кимна към тълпата от другата страна на полицейската лента.

— Кой човек? — попитах и Астор отвърна:

— Онзи. С оранжевата риза. Не ме карай да го соча, той гледа.

Затърсих сред тълпата оранжева риза и видях само проблясък на цвят в дъното на улицата, когато някой се сниши, за да се мушне в колата си. Малка синя кола — не бял авалон, — но забелязах познато цветно петно на огледалото за задно виждане, когато колата излезе на главния път. И въпреки че беше трудно да съм сигурен, бях относително уверен, че това е пропуск за паркиране на факултета в Маями.

Обърнах се към Астор:

— Е, отиде си. Защо каза, че е страшен?

— Той казва — каза тя и посочи Коуди, който кимна.

— Страшен беше — каза Коуди почти шепнешком. — Имаше голяма сянка.

— Съжалявам, че ви е уплашил — казах. — Но вече го няма.

Коуди кимна и попита:

— Може ли да видим главите?

Децата са страшно интересни, нали? Коуди се беше изплашил от нещо нереално като нечия си сянка, а пък сега гореше от желание да види отблизо конкретен пример за убийство, ужас и човешка тленност. Аз, разбира се, не го винях, че иска да погледне, но и не смятах, че мога да го позволя открито. От друга страна, нямах представа как да им обясня всичко това. Чувал съм, че турският език например имал много по-големи тънкости, отколкото мога да си представя, но английският определено не беше подходящ за добър отговор.

За мой късмет в този момент Дебора се върна и измърмори:

— Повече никога няма да се оплаквам от капитана. — Това изглеждаше крайно невероятно, но не ми се стори дипломатично да го изтъкна. — Нека той да се занимава с тези пиявици от пресата.

— Може би просто не си общителна с хората — казах.

— Тия задници не са хора — каза тя. — Искат само да си направят по няколко шибани снимки пред главите с идеалните си шибани прически, така че да пратят лентите в Мрежата. Що за животни биха искали да гледат това?

Всъщност знаех отговора на този въпрос, тъй като в момента пасях две такива, и честно казано, самият аз можех да бъда смятан за такова. Но ми се струваше, че трябва да избегна въпроса и да се опитам да задържа вниманието ни върху прекия проблем. Затова се замислих за това, което беше уплашило Коуди у онзи човек, и за това, че той май имаше нещо подобно на университетски пропуск за паркиране.

— Хрумна ми нещо — казах на Дебора и тя се обърна, все едно й бях казал, че е стъпила върху питон. — Но не пасва много на теорията ти за зъболекаря наркобос — предупредих я.

— Казвай — процеди тя през зъби.

— Тук имаше някой и той уплаши децата. Тръгна си с кола с карта за паркиране от университета.

Дебора ме зяпна, очите й бяха твърди и мътни.

— Мамка му — каза тихо. — Оня тип, за когото говореше Халпърн — как се казваше?

— Уилкинс — казах аз.

— Не — каза тя. — Не може да бъде. Само защото някой е изплашил децата? Не.

— Той има мотив — казах аз.

— За щатното място ли? Стига бе, Декс!

— Ние няма защо да смятаме, че е важно. Те смятат така.

— Значи за да получи мястото, той прониква в апартамента на Халпърн, краде му дрехите, убива момичетата…

— А после ни насочва към Халпърн — казах и си спомних как той ни го беше подсказал в коридора.

Дебора рязко се извърна към мен.

— Мамка му! Направи го, нали? Каза ни да идем при Халпърн.

— И колкото и маловажен да ни се струва мотивът за мястото, изглежда по-смислено, отколкото Дани Ролинс и Тед Бънди да се съберат за съвместен проект, нали?

Дебора приглади косата си, изненадващо женствен жест за човек, за когото вече мислех като за сержант Скалата.

— Възможно е — каза накрая. — Не знам обаче достатъчно за Уилкинс, за да съм сигурна.

— Да идем да поговорим с него?

Тя поклати глава.

— Първо искам пак да се видя с Халпърн.

— Чакай да взема децата — казах.

Съвсем естествено, те изобщо не бяха там, където трябваше да са. Но ги открих достатъчно лесно: бяха отишли да разгледат двете глави по-отблизо и може би само си въобразявах, но ми се стори, че видях в очите на Коуди проблясък на професионално възхищение.

— Хайде, трябва да тръгваме — казах им. Те се обърнаха и неохотно тръгнаха след мен, но чух как Астор промърмори под нос:

— Все е по-добре от тъпия музей.

 

 

Беше наблюдавал от края на групичката, събрала се да види представлението, внимаваше да изглежда като част от тълпата зяпачи, не по-различен от останалите и незабележителен по никакъв начин. За Гледащия беше риск изобщо да е там — можеше да го познаят, — но той искаше да поеме този риск. И, разбира се, беше приятно да види реакцията на работата си — малка суета, но той си я позволяваше.

Освен това беше любопитен да види какво ще направят с единствената проста улика, която беше оставил. Другият беше умен — но засега не й обръщаше внимание, беше я подминал и остави колегите си да я снимат и изследват. Може би трябваше да е малко по-очевидна, но и за това имаше време. Нямаше закъде да се бърза, трябваше да подготви другия, да го вземе, когато моментът настъпи — това беше по-важно от всичко останало. Гледащия се приближи, за да разгледа другия, може би да види някакъв знак за реакцията му. Интересно, че беше довел децата. Те не изглеждаха особено смутени от двете глави. Може да бяха свикнали с такива неща, или…

Не. Това беше невъзможно.

Като се движеше възможно най-внимателно, той се запромъква напред, сля се с естественото полюшване на тълпата, докато не стигна до жълтата лента, колкото можеше по-близо до децата.

И когато момчето вдигна поглед и очите им се срещнаха, вече нямаше възможност да греши.

За момент погледите им се сключиха и цялата представа за време се изгуби в свистенето на сенчести криле. Момчето просто стоеше и го гледаше с разпознаване — не на това какъв е, а какво е, и малките му черни крила пърхаха в изпълнен с паника бяс. Гледащия не можа да се сдържи — приближи се още и остави момчето да види и него, и ореола тъмна сила около него. Момчето не показа страх — просто отвърна на погледа му и му показа собствената си сила. След това се обърна, хвана сестра си за ръка и двамата изтичаха при другия.

Време беше да си тръгва. Децата сигурно щяха да го посочат, а той не искаше някой да види лицето му, още не. Забърза към колата си и потегли, но съвсем не беше разтревожен. Изобщо. Дори беше по-доволен, отколкото имаше право да е.

Заради децата, разбира се. Не само че щяха да кажат на другия и да го приближат още няколко стъпки към нужния страх. Но и защото той наистина обичаше деца. Прекрасно беше да работиш с деца — те излъчваха емоции, които бяха толкова силни и издигаха цялата енергия на събитието на по-висока равнина.

Деца — прекрасно.

Това започваше да става приятно.

 

 

За известно време му беше достатъчно да се вози на маймуноподобните неща и да им помага да убиват. Но дори това му доскуча с простото повторение и от време на време ТО чувстваше, че трябва да има нещо повече. В момента на убиването имаше някаква мъчителна тръпка на нещо неопределимо, чувството, че нещо се надига, за да се пробуди, и после отново се уталожва, и ТО искаше да разбере какво е.

Но въпреки всички пъти и много различни маймуноподобни неща ТО не успяваше да се доближи повече до това чувство, не успяваше да се протегне достатъчно, за да разбере какво е. И това ГО караше да иска да разбере още.

Мина много време и ТО пак започна да се вкисва. Маймуноподобните бяха прекалено прости и каквото и да правеше с тях, не му стигаше. Започна да се дразни от глупавото им безцелно безкрайно повтарящо се съществувание. Стовари се един-два пъти връз тях, за да ги накаже за тъпото им лишено от въображение страдание, и накара гостоприемника си да избие цели семейства, цели племена от тези неща. И докато всички умираха, прелестният намек за нещо друго увисваше някъде там, недосегаем, и после отново потъваше в сън.

Жестоко обезсърчаващо. Трябваше да има начин да го достигне, да разбере какво е това измамно нещо и да го привлече към съществуване.

А после маймуноподобните най-сетне започнаха да се променят. Отначало много бавно, толкова бавно, че ТО дори не разбра какво става, докато процесът не достигна разгара си. И един прекрасен ден, когато ТО влезе при новия си гостоприемник, той се изправи на задните си крака и докато ТО все още се чудеше какво става, попита:

— Кой си ти?

Крайният шок от този момент бе последван от още по-крайно удоволствие.

ТО вече не беше само.